Лудвик Соучек
Пътят на слепите птици (9)

9
Доктор Каменик разказва за пътуването до сцената на събитията

Най-после бяхме пред Снайфелс. За щастие, не беше нужно още от самото начало да се сблъскаме с неприятностите на професор Лиденброк и неговия нещастен племенник. Дори обратното: колата на Белке, която той галено наричаше „Иза“, изкачи, без да спира и съвсем безпрепятствено, най-тежката част от пътя — изкачването от базалтовите стени на фиорда Стапи почти до самото подножие на Снайфелс, под двата разсечени върха със снежни шапки, които не се стопяваха през цялото лято и дочакваха следващата зима.

Шосето лъкатушеше между насипи от огромни камъни, на места пропадаше в скалите, явно благодарение на пиротехниците, които някога са ги пробивали. От пътя се откриваше прекрасна гледка към морето, изпъстрено с безброй скалички и камъни, обкръжени от снежнобяла пяна. Белке не можеше да пропусне този верновски ефект^[1], който аз вече очаквах. Той спря колата, обърна се на запад и посочи с ръка:

— Гренландия!

Подсъзнателно Алена реагира точно според Верн:

— Гренландия? Наистина ли?

— Да, виждате ли тази белезникава омара над хоризонта? Това е сиянието на гренландските ледници. То е водело към целта исландските смелчаци, викингите, които през 983 година начело с необуздания Ерик Рижия се заселили в тази негостоприемна пустиня. За да спечелят последователи на делото си, те далновидно я нарекли Groen-land, Зелена земя. Много зеленина, естествено, не намерили. Въпреки това земите на първите заселници просъществували там почти сто години благодарение на спорадичните пътувания между Исландия и Гренландия на невероятно смелия Лейф Ериксон, открил Америка няколко века преди Колумб. Той хвърлил котва в Ню Фаундлънд, а по-късно и доста по на юг край бреговете на Вирджиния.

От снега повяваше хлад и Алена зиморничаво повдигна яката на кожухчето си, което предвидливо й бе дала майката на Белке. Аз само дето не траках със зъби — Белке прехласнато се оглеждаше наоколо, а Торгюн сякаш нарочно разкопча докрай канадката си. Исландци!

Недалеч се намираше каменната постройка на бензиностанцията. От комина й се виеше дим. Белке искаше да остави там колата си на съхранение, така че отидохме до самата сграда. Установихме, че можем да си купим не само бензин, но и кафе, чай, консерви, картички с изглед на вулкана и най-различни сувенири — фигурки от лава, украсени кожени кесийки и миниатюрни снегоходки. Докато Белке уговаряше със собственика съхранението на автомобила, а Алена се колебаеше дали да похарчи няколко аурара^[2] за една не много сполучлива фигурка от лава, купчината одеяла в ъгъла на стаята се размърда и в нас се вторачи една старица, истинска бабичка от приказките, най-малко стогодишна. Белке каза, че е на не повече от седемдесет, че тук хората бързо остаряват от тежката работа, но аз не се съгласих. Тя заграчи нещо. Управителят на бензиностанцията, изглежда, се опита да я успокои с няколко думи и да я върне в леглото, но учтивият Белке, естествено, й отговори и тя занарежда като водопад. Тялото й ритмично се поклащаше напред-назад в такт с думите й, сякаш репетираше стихотворение. Синът й (а може би внукът?) напразно се опитваше да я прекъсне. Когато свърши, тя отново се върна в леглото и се пъхна под завивките. Белке се държеше така, сякаш нищо не се бе случило, затова пък Лейф три пъти плю встрани. С очите си видях. Алена стоеше в ъгъла и гледаше изумено. Толкова се бе слисала, че дори не успя „да стреля в движение“ с „Екзакта“-та си.

Белке най-после се споразумя да паркира автомобила зад бензиностанцията, на пътя към торфището, даде на управителя някакви пари и вече можехме да тръгваме. Най-напред разтоварихме багажа, след което Белке закара своята „Иза“ на мястото й и се върна при нас. Алена полюбопитства какво всъщност е казала старата госпожа, но Белке махна с ръка. Аз също исках да знам — това просто не ми даваше мира, така че при сгъването на палатките, въжетата, пакетите и апаратурата на Алена се промъкнах до Лейф и тихичко го попитах:

— Слушай, Лейф — какво…

За по-сигурно Лейф отново плю три пъти и лаконично заяви:

— Вещица. Разказваше някаква стара легенда.

— Каква легенда? И защо точно на нас?

— Не знам. И аз не разбрах много. Говореше за някакви огнени мъже в земните дълбини, за смъртта на слабите и за някакъв ковач.

Белке дочу нашия разговор и отбеляза:

— Ийри, това е случай за Сьоренсен. Истинска оригинална исландска легенда от XX век. Трябва да го пратя тук с магнетофона.

После отново се наведе към багажа. Купчината беше доста голяма, като се има предвид, че всъщност ни предстоеше само двудневно предварително проучване преди същинското събиране на насекоми, но на грижовния Белке му се искаше да ни създаде и тук същия уют както в дома му — Лейф само мълчаливо кимаше, когато той прибавяше към багажа допълнително портокалов сок и кутия с праскови за всеки случай и една консерва със сушено говеждо и още се чудеше какво ли друго ще ни потрябва.

Накрая все пак поделихме някак си пакетите — въпреки нашите протести Лейф качи на гърба си по-голямата част. За Алена останаха само фотографските принадлежности и моята стъкленица за бръмбари. Всички в един глас й обяснихме, че всъщност тя носи най-много, тъй като с този стъклен багаж въобще не може да си позволи да падне.

Най-после потеглихме към бленуваното място, където трябваше да се разреши загадката „ВИИ“.

Бях подготвен за трудно изкачване, но Исландия все пак не биваше да ми погажда такова нещо! Катерехме се по стотици камъни, като се измъквахме един другиго и си помагахме с щеките.

Върховете, които от колата изглеждаха досегаеми с ръка, след час бяха все така далечни, както в началото, а може би и още по-далечни. Така поне ни се струваше. Белке бе стиснал зъби, по челото на Алена блестяха капчици пот, които дори леденият вятър не успяваше да изсуши. Лейф, разбира се, мълчаливо крачеше и сякаш не усещаше нищо, а за себе си по-добре да не говоря. Най-после Лейф даде знак за почивка. Намирахме се точно на някаква широка скална тераса, над която се извисяваха двата върха на Снайфелс. Гледката беше божествена, но на мен не ми беше до нея. С удоволствие се свлякох върху обраслата с лишеи скала и смъкнах раницата от раменете си. Близо до мен Белке пухтеше с последни сили. Чудно, но Алена се съвзе първа:

— Докторе, ще щракна няколко снимки — това не можем да го пропуснем…

„Аха, в теб отново се е пробудил «запаленият любител», помислих си аз. Защо пък не? Като имаш желание, снимай!“

Алена събираше нещата си. Лейф рицарски скочи, грабна статива и големия сгъваем апарат, за миг се сдърпаха кой да ги носи, след което и двамата изчезнаха зад най-близката скала.

Белке се обърна към мен, подпря се на лакът и запита:

— Ийри, знаеш ли за какво говореше бабичката?

— Още ли не ти излиза от ума? — учудих се аз.

— Още. И веднага ще ти кажа защо. У нас, в Исландия, трябва да се мисли по-различно, отколкото другаде в Европа. Почти хиляда години ние сме живели сами за себе си, малко, смело племе, което в непрекъснатата и жестока борба за своя живот и хляб се вдъхновявало единствено от героическите си песни. Може би както старите гърци — само че те имали далеч по-лек живот. Тези песни, Ийри, не са записвани, защото никой освен най-висшите духовници не е можел да пише. Предавали са се от поколение на поколение като устен епос — пак трябва да ти припомня Омир: когато „Илиада“ и „Одисея“ били записани, господин Омир лежал в гроба от няколко века… Онази старица припяваше някаква объркана скоропоговорка, само че на места езикът беше староисландски. Тя самата едва ли разбира нещо, просто е запомнила думите от своята майка или баба. Звучеше приблизително така:

„Големите мъже със здрави щитове и чукове няма да загинат, но смъртта ще покоси овчарите и ловците на малките птици. Пазете се от малките птици и от ледените мълнии, преди да ви е погълнала Дупката на свети Патрик. Когато луната намалява, вземете чукове и тръгнете към фиорда, за да не ви достигне онзи, дето кове с огнените мъже в дълбините, по-дълбоко, отколкото ще проникне копието на Вотан^[3]…“

Естествено, не го помня дума по дума, но имаше приблизително този смисъл. Непременно ще изпратя тук Сьоренсен — ще подскочи чак до тавана от радост. Какво ще кажеш за това, Ийри?

Свих рамене. Какво бих могъл да кажа?

— Нищо не разбирам, струва ми се напълно безсмислено. Белке, кажи моля те, каква е тази Дупка на свети Патрик?

Сега пък той сви рамене.

— Не зная, никога не съм чувал за нея.

Затъркаляха се камъни — Алена и Лейф се връщаха. Изглежда, не бяха се озорили много при снимането и веднага ни заявиха, че продължаваме по-нататък.

Метнахме раниците на уморените си рамене и поехме отново към двата върха. Редакторе, не знам дали ще повярвате, но сякаш наистина добихме нови сили и вече вървяхме много по-бързо. Слънцето беше още доста високо на небосвода, когато достигнахме самия връх на южния конус, Скартарис. Сигурно си спомняте това име — имаше го вече в пергамента на Ардне Сакнюсем. Сянката на върха трябваше да ни покаже пътя до земните недра или поне тайната, която Жул Верн така старателно е криел. Естествено, сега имахме друга грижа — да стигнем преди залез-слънце долу на дъното на кратера и да се приготвим за пренощуване. Лейф непрекъснато мърмореше своето неизменно Forüt, forüt,^[4] подканяше ни да бързаме и не позволи дори за миг да погледнем от върха на Скартарис към вътрешността на острова. Повярвайте, гледката си струваше! Хребет след хребет, сякаш стадо древни животни се сбираха чак до хоризонта; надниквахме в дълбоки, прорязани от реките долини. Тук-там, като разпръснати по гранитна черна дъска, се виждаха рибарски селца с дървените си църквички и с лентите на пътищата.

Редакторе, сигурно знаете по какво се различава младостта от старостта, а ако не знаете, ще ви кажа: човек е млад, докато му е все едно дали се изкачва, или пък слиза по стълбите. А старостта започва, когато и двете са еднакво уморителни. Според тази мъдрост ние, по-точно Алена, Белке и аз, бяхме на години поне колкото Матусал^[5]. Слизането беше много по-тежко от изкачването, макар че каменистият сипей от вътрешната страна на кратера много приличаше на своето братче от външната страна. Като опитен планинар Лейф Торгюн, естествено, знаеше това, както и че имаме точно толкова време до залез-слънце, колкото да стигнем до дъното на кратера — причината за неговото досадно „Forüt“.

Лейф наистина беше чудесен — обикаляше около нас по най-трудните места, когато преминавахме през езиците на ледника, облизващи вътрешната стена на кратера, връщаше се за всеки един от нас, носеше най-малко половината от багажа, а на дъното на кратера, където едва се довлякохме, той беше най-бодър от всички ни.

— За бога, Лейф — пресипнало заговорих аз, когато най-после можех да вдишвам мразовития въздух и да си поема дъх без тежестта на раницата, — нима си идвал чак дотук за бръмбарите?

Той кимна, като палеше лулата си.

— С туристи?

Той поклати глава отрицателно.

— Защото вече си мислех, че и тук идват туристи, за да пишат по скалите любимите си имена. С кого тогава?

— С геолози. Два пъти. И още веднъж с един астроном. Търсеше най-подходящото място за строителство на нова обсерватория. И няколко пъти сам. Просто така. От любопитство.

От любопитство осем часа път насам и още толкова обратно? Ужас!

— Лейф, а какво те привлича тук?

Високият „маратонец“ сериозно и съсредоточено разпалваше лулата си, докато огънчето й не освети в лекия полумрак острия му нос и скулите му, изрязани сякаш от гранит, след което замислено ми отговори.

— Хората се страхуват да идват тук. Съществува някакво глупаво поверие. А аз исках да им покажа, че няма от какво да се страхуват. Най-малко от някаква си Дупка на свети Патрик.

Двамата с Белке наострихме слух.

— Какво, от Дупката на свети Патрик? Нали за нея говореше онази старица там долу?

Сега бе ред на Лейф да се изненада.

— Наистина ли? От пет нейни думи аз разбирах най-много по една.

— А какво се говори за Дупката на свети Патрик?

Лейф придърпа раницата, удобно се подпря на нея, замисли се и накрая обясни, че това уж било вход за пъкъла. Ирландският епископ свети Патрик, който е проповядвал и в Исландия, веднъж през нощта забил на това място жезъла си в земята и тя се разтворила. Когато луната намалява и изгрее над това място, казват, че се чуват удари от чукове и стонове на мъченици. Техните клетви се отразяват от луната и падат обратно върху земята като големи черни котки с огнени очи.

Така му е разправяла неговата баба и много се ядосала, когато веднъж, още като момче, той избягал от къщи и отишъл направо при Дупката на свети Патрик. Когато след това се разболял, казвала, че е наказан за греха си.

— Ето какви са тия поверия… — довърши Лейф с извиняващ се поглед, изтърси лулата си и започна да разопакова палатката и спалните чували.

Белке седеше недалеч на един камък като горски дух, подпрял с ръце глава.

— „Пазете се от малките птици и от ледените мълнии, преди да ви е погълнала Дупката на свети Патрик…“ Нещо такова беше, нали, Ийри? Лейф, къде точно си търсил бръмбари за доктор Каменик? По-специално тези, последните, дето много си приличат, като мравки?

— Точно там, в Дупката на свети Патрик. Тогава бях с астронома и нямах много време — обясни Лейф иззад палатката, докато Алена с всички сили надуваше с мъничка помпа гуменото дъно. Белке скочи от камъка. Хвана ме за рамото, а движенията му бяха нервни и неспокойни.

— Ийри, ти не си тукашен. Не разбираш… — махна той с ръка, сякаш искаше да прогони нещо или пък се отказваше от обясненията. — Госпожице Алена, Лейф — да оставим това. Нека да се върнем. Имаме магнезиеви факли и електрически фенери. Около полунощ ще бъдем при колата и може би ще успеем да пийнем нещо топло при пазача на бензиностанцията!

Алена не разбра какво имаше предвид Белке:

— Докторе, след малко ще има топло кафе! Защо да се трепем толкова за чашка бренди!

Лейф обаче се смути, подпря с гранитни камъни състоящото се от няколко алуминиеви тръбички колче на палатката и пристъпи към нас. След миг всички се събрахме накуп, като призраци в полумрака на най-пустинното място в света, оградено със зловещите кулиси на черните стени, морените и кръглия кратер на вулкана, зеещ на няколко десетки метра над нас.

Белке помълча, прокара длан по челото си и несигурно каза:

— Зная, че е глупост, аз, лекарят психиатър… Но, моля ви, не мислете, че съм страхлив и се боя от тъмното, от привидения, или пък от граченето на побъркани старици. Лейф, ти знаеш, че не е така, нали?

Може Лейф да е кимнал в мрака, не забелязах.

— Разбирате ли, Ийри и госпожица Алена, обръщам се към Лейф, защото той също е исландец и също като мен има в кръвта си онзи инстинкт, който е позволил на нашите прадеди да оцелеят на най-негостоприемната земя, която хората са заселвали. Моля те, Лейф, само че откровено, кажи ни, защо си идвал тук, в кратера, след като не е било нужно, след като майка ти е забранявала?

Торгюн се замисли. Най-сетне каза:

— Защото тук се страхувах…

— Точно това очаквах, че си се страхувал… — тихо каза Белке. — Тук всички се страхуват, цели поколения явно са носили този страх в себе си. Но защо, Лейф? Защо, Ийри? Полезно е хората да се страхуват — това е защитен инстинкт на човека, който все още не е достатъчно силен, за да се противопостави на опасностите. Нашите прадеди се страхували от тъмнината, защото тя е била опасна за тях, изпълнена с ноктите и зъбите на зверовете, със змиите и пропастите, а ние, техните наивни потомци от асфалтираните магистрали, с фенерчета в джобовете, им се надсмиваме! Страхували са се от урочасване, защото не знаели, че болестите се пренасят от бактерии; страхували се от лоши жени, които ходят по обяд и носят смърт, просто защото не знаели нищо за слънчевия удар. Приятели, какво ли ги е плашело в Дупката на свети Патрик? От какво ли е трябвало да се пазят мъжете със здрави щитове, които не се страхували от битките и морските бури, които се присмивали на смъртта и стотици пъти направо са я предизвиквали? Какви са тези малки птици и ледени мълнии?

— Глупости — изплъзна се от устата ми. Каквото и да е, не можех да си взема думите обратно, но можех само да съжалявам. За своята забележителна ораторска проява Белке заслужаваше по-добра публика. Той се прегърби, за миг се замисли, след което каза:

— Може би наистина са глупости, Ийри. Да оставим сега поверията и психологическите анализи. За по-сигурно нека разгледаме фактите. Лейф е дошъл тук за първи път още като момченце, след което се разболял. Така ли е, Лейф?

— Откъде знаете? — подскочи уплашено той.

— Преди миг го казахте само, господин Торгюн! — успокои го Алена.

— Да, ти сам го каза преди малко. За последен път си бил с онзи учен, астронома. Събирал си бръмбари за Ийри. След което си лежал почти месец в болница, нали?

— Да, но… — започна да обяснява изумено Лейф.

— Знам, знам, само си настинал. Само че астрономът остана здрав, нали?

— Е, да! Но той не търсеше бръмбари! — защитаваше се Лейф, без да ме погледне, сякаш се срамуваше за признанието, че всъщност се е разболял заради мен…

— Не е търсил. По-точно казано, не е бил в Дупката на свети Патрик. Но моят дядо вероятно е бил в нея. Знам от баща си, че точно след като Жул Верн заминал, дядо ми много дълго боледувал. Не можел повече да съпровожда чужденците по планините, нито пък да помага на геодезистите. Живял още доста — ловял треска.

— Стига, Белке! — прекъснах го аз. Не можех да повярвам на ушите си. Този винаги спокоен, разсъдлив и усмихнат човек сега виждаше навсякъде около себе си привидения. — Ти дори не знаеш дали наистина става въпрос за Дупката на свети Патрик. Тук наоколо е пълно с дупки като в ементалско сирене, а мен, освен бръмбарите, ме интересува само една от тях — тъкмо онази, която нежната сянка на този дангалак — посочих към върха на Скартарис, изправен над нас като черен пръст срещу осеяното вече със звезди небе — ще целуне утре по обяд. Наистина, не е точно първи юни, но няма да чакаме цяла година заради един-два метра!

— Знаеш ли, Ийри, имаш право, веднага ще установя това — оживи се Белке.

— Охо, ще извикате слънцето? — зарадва се Алена. — Отлично, докторе, вие ми харесвате!

— За съжаление, няма да мога — засмя се Белке. — Ще направим нещо по-просто. По начин, за който всъщност би трябвало да се досети уважаемият професор Лиденброк. Тук — той бръкна в джоба си и измъкна къс хартия — имам разположението на слънцето на небосвода точно на първи юни по обяд. А тук — от другия си джоб извади нещо, което в полумрака приличаше на тирбушон, — един заслужил морски секстант, който взех временно от музея на корабоплаването в Рейкявик. Наистина в Института по физика великодушно ми предложиха значително по-добри инструменти, целите в лупи, скали и часовникови механизми, но те, освен че не бих могъл да работя с тях, бяха ужасно тежки. А този е като играчка — каза той и освети с джобното си фенерче малкия изкусно гравиран месингов уред върху дланта си.

Всъщност това бяха два ъгломера, разположени перпендикулярно. В хоризонталния бе вграден украсен компас.

— Геометричната задача е така проста, че ще я разбере не само една изключителна фотографка — той се поклони на Алена — и планински водач, но и двама напълно невежи в тази наука доктори, които на стари години едва могат да броят. Според пергамента на Сакнюсем входът до центъра на Земята се намира по продължението на съединителната линия: Слънцето — връх Скартарис. Достатъчно е сега да открием мястото, от което се вижда под същия ъгъл и в същата посока споменатият връх, както се вижда и слънцето на първи юни по обяд, и всичко ще е наред, лесно е, нали? Надявам се, че ще бъде така и в действителност. Момент — под светлината на фенерчето той нагласи скалите, — можем да тръгваме! Според секстанта би трябвало да е някъде в тази посока — посочи той, след като погледна през процепите в подвижното рамо на отвесния ъгломер.

Лейф осветяваше пътя със силна акумулаторна лампа, която измъкна от раницата. Не беше излишно — дъното на кратера бе покрито с морени и остри скални парчета, а на някои места тъмнееха бездънните пропасти на изгасналите вулканични комини.

Алена вървеше няколко крачки напред заедно с Лейф и Белке тихо ми пошепна:

— Ийри, представяш ли си какво ще значи това, ако наистина слънчевите лъчи проникват до Снайфелс на първи юни? Ново потвърждение на нашите предположения за посещението на Верн…

Не отговорих. Белке отново погледна към секстанта и извика на Лейф и Алена:

— Достатъчно, сега малко по-надясно!

Стигнахме почти до стената, която като стръмен вал ограждаше равнината на кратера. Белке се подпря на огромен камък и внимателно започна да измерва. Най-после отдръпна секстанта от очите си, затвори го и го напъха в джоба си.

— На мястото сме, а къде е тази прословута Дупка на свети Патрик?

Лейф неволно се хвана за гърлото, изкашля се и тихо каза:

— Точно зад вас, докторе…

Белке бавно се обърна. Сноповете светлина от лампите ни като по команда се насочиха към ниския полукръгъл отвор, подобен на древен свод, водещ към скална крепост.