Лудвик Соучек
Пътят на слепите птици (3)

3
Посещение при професор Сьоренсен

Учения, прославил се в целия свят с откриването и превода на неизвестните досега части на скандинавските исландски митове — Едите и на песните за бог Тюиз^[1], син на Земята, и за неговия син Ман, аз си представях като беловлас старец, заровен в стари пергаменти и ръкописи. Затова останах много изненадан, когато зад вратата с малката месингова табелка „Завеждащ катедра“, открих сравнително млад мъж с бронзов загар на лицето, черни очила с широка дъговидна рамка, облечен със спортен пуловер с норвежка шарка. По-късно установих, че:

1. Професор Сьоренсен съвсем не е толкова млад, колкото изглежда.

2. За да изглежда на действителната си възраст и заради уважението, което студентите би трябвало да изпитват към своя преподавател, той носи очила, макар че много не са му необходими.

Честно казано, това не му се удаваше напълно, още повече че на бюрото му между книгите, речниците, пишещата машина и телефона лежаха разглобени части от биндунг, който господин професорът усилено се опитваше да сглоби отново с една отвертка. Иначе — както навсякъде в Исландия — стаята, пълна с книги и цветя, се отопляваше централно от горещите извори. Между прозорците забелязах битова дърворезба — изобразяваща легендарния юнак от исландските легенди Гретир, а срещу нея — фотография на славния полярен изследовател Амундсен, подпрян на крилото на своя самолет.

Професорът ме поздрави на датски „God dag“, но си спомни кой всъщност съм аз (беше предизвестен по телефона от доктор Белке) и премина на чист руски език. Това беше покана за приятелски неофициален разговор. Сьоренсен ми обясни, че именно руският и полският език са били за него ключът за откриването на новите фрагменти от староисландската литература, които с експедициите на викингите са стигнали по странни и загадъчни пътища до брега на Балтийско море и до северните руски пристанища.

Б.ред.

— Не мислите ли, господин редакторе, че нашият приятел Белке е нагледно доказателство за контактите на исландците със славянските земи? — отбеляза професорът. — Той няма да отрече, че някой от неговите предци е бил славянин със светла кожа — БЕЛЫЙ, — с което се е отличавал от обветрените лица на скандинавските воини. На „Ледената земя“ той най-вероятно пристигнал от Йомборг, славното селище на викингите при устието на Одер, недалеч от днешния Шчечин. Бих могъл да ви разкажа такива истории за викингите от Йомборг, при които да ви настръхне косата от ужас — истински юначаги, чиято сила и безразличие към раните и въобще към болката били прочути в цял свят. Говори се, че тези митични воини се хвърляли в бой с дива ярост, вълчи вой и пяна на устата. Сечали изпречилите се на пътя им дървета, гризели щитовете си и се сражавали, без да усещат собствените си рани, докато не паднели мъртви… За щастие, нашият мил Белке въобще не прилича на тях. И изобщо те трябва да са били доста неприятно общество.

Така всъщност стигаме до причината за посещението ви. В стремежа си да опише правдиво престоя си в нашата страна, Жул Верн явно е посочил и истинското име на Ханс Белке, но то, както изглежда, не му е било по вкуса. Звучи нетипично, неисландско, така да се каже. Ако добрият и смел Ханс се наричаше Торсон, Олафсон, Грейфлунд или нещо подобно, сигурно името му щеше да се среща по-често на страниците на романа.

Това между другото.

Но вие искате да научите нещо повече за писмото, което преди около година получих от доктор Белке и неговия пражки колега Каменик, нали? В началото бях не само изненадан, но и малко ядосан, че ме отвличат от сериозната ми работа. То се знае, че като момче съм чел „Пътешествие до центъра на Земята“, но тогава и насън не ми е хрумвало, че някога ще се занимавам с руни, затова само прехвърлих отгоре-отгоре разказа за пергамента на Сакнюсем, по-вероятно е дори да съм го прескочил, за да стигна по-бързо до приключенията във вътрешността на Земята. Разбирате, момчешка работа! Е, сега за наказание, след тридесет години, посланието на Сакнюсем се върна на бюрото ми, грижливо преснето от оригиналното издание на Етзел.

Шифрованото послание на Ардне Сакнюсем.

Доктор Каменик „се беше бръкнал“ доста дълбоко и споменатата книга все пак пристигна от антикварната книжарница на улица „Скоржепка“ в неговата гарсониера. И в немското, и в чешкото издание липсваха оригиналните илюстрации, там те бяха само прерисувани, и то не много точно. И може би никога нямаше да стигнем до Дупката на свети Патрик, ако доктор Каменик се бе поскъпил „да хвърли на вятъра“ 150 крони за така ценената от колекционерите книга.

Б.ред.

Тъй като исках да услужа на доктор Белке — колкото е по-малък един народ, толкова повече неговите поданици се стремят да си помагат навсякъде по света, — пък и за да се отърва от цялата тази история, още същата вечер се заех с писмото на двамата лекари, за които ми се струваше, че излишно се бъркат в езикознанието.

На фотокопието руните бяха разместени, без всякакъв смисъл, което не ме изненада особено. Спомнях си също от книгата на Жул Верн, че ставаше въпрос за някакъв загадъчен надпис, чието правилно сглобяване изискваше голяма съобразителност както от страна на професора, така и от онзи младеж. Направи ми впечатление, че руните бяха нарисувани безупречно, по-точно — изписани, с всички характерни за времето им особености и подробности, що се отнася до наклона им и съотношението между отделните части на знаците и техните основи. Тази особеност най-точно можеше да се открие при увеличения подпис на Ардне Сакнюсем, който сякаш бе излязъл изпод перото на исландски писар от онази епоха, когато нашата самобитна литература е започнала да запада под влияние на латинския, само че на онзи варварски латински, който няма нищо общо с прекрасния език на Овидий и Вергилий, а е пренесен в Исландия от необразовани монаси, които били чували латински само по църковните ритуали и навярно не са дори предполагали колко прекрасен и благозвучен език може да бъде той.

Подписът на Сакнюсем.

Писмеността не е съставена от дадени веднъж завинаги мъртви знаци, а смея да отбележа, променящи и развиващи се според изискванията на епохата. Няма нищо чудно, че професор Сьоренсен от пръв поглед определи времето, към което принадлежи руническият надпис от книгата на Жул Верн — такива познания са основна предпоставка за изследователите на древните литератури на всички народи.

Б.ред.

Именно поради това шрифтът и езикът на разчетения накрая надпис напълно съответствуват на „домашния“ латински на Ардне Сакнюсем. Съдържанието на надписа в оригинал е следното:

In Sneffels^[2] Yoculis craterem kem delibat umbra Scartaris Julii intra calendas descende, audax viator, et terrestre centrum attinges. Kod feci. Arne Saknussem.

Преведен от блудкавия църковен латински, надписът гласи:

„Слезеш ли в този кратер Снайфелс, който целува сянката на Скартарис на първи юли, смели пътешественико, ще стигнеш до центъра на Земята. Което аз направих, Ардне Сакнюсем.“

— Както виждате, този исландски алхимик от XVI век обещава немалко, но тъй като не съм дете, повече от съдържанието на текста ме интересуваше една дреболия: последният ред на латинския оригинал и по-точно краткото изречение, състоящо се само от две думи: „Kod feci“. Това ти се набива в ушите и някой студент, употребил формата „Kod“, като нищо би получил двойка, без да се усети — правилният израз е „Quod“, — но внезапно ми хрумна, че съм срещал някъде този характерен и изключително противен варваризъм. Потърсих в библиотеката и след кратко безуспешно ровене и прехвърляне на разни свитъци открих „Останки от творчеството на Ардне Сакнюсем“, издадени през 1870 г., които са се запазили, въпреки преследванията на този чудат алхимик от Светата инквизиция и изгарянето на всички негови книги. Е, да — казах си аз, — тук бяха обикновените брътвежи на алхимиците за „кървящия пеликан“, „белия лъв“ — големи думи, прикриващи простата истина, че топенето на злато и превръщането на обикновените метали в редки е безсмислица и може би ще стане действителност едва в циклотроните, при бомбардирането на оловото с тежки частици. А това съвсем сигурно не е било по силите на Сакнюсем. Затова пък навсякъде вместо правилния израз „Quod“, е използвал уродливото „Kod“.

Така че с чиста съвест можех да напиша на Белке приблизително следното: „Надписът, който е употребил Жул Верн в своя фантастичен роман «Пътешествие до центъра на Земята», е с шрифт, отговарящ до най-малките подробности на времето, от което би трябвало да произхожда. Неправилният латински на Сакнюсем, приписван му от романиста, странно съвпада с неговия литературен стил, в това число употребата на особени, типични само за Сакнюсем неправилни форми. Като цяло може да се каже, че Жул Верн с изключително внимание е проучил материалите и ги е овладял до най-малките подробности, преди да започне работа върху книгата.“

В края на писмото си доктор Белке ме молеше да проуча възможността да се заеме или поне да се прегледа уникалният ръкопис от XII век „Heims-Kringla“ или „Земно кълбо“ на Снор Стурлусон^[3], в който той описва господството на норвежките крале над Исландия. Като литературен историк не бе нужно да правя проучвания. Познавам тази книга много добре — нейното фотокопие, естествено. За нещастие, оригиналът се пазел в Копенхагенската библиотека, откъдето е пренесен във Франция по време на Наполеоновите войни, при окупацията на Дания от френските войски. Днес той се пази като голяма ценност в стоманения сейф на библиотеката в Амиен. Правителството на Исландската република сега се готви по дипломатически път да убеди френското правителство, че такова съкровище трябва да бъде върнато на исландския народ, за когото то притежава най-голяма стойност. Изглежда, преговорите ще са успешни. Докато оригиналът не бъде върнат, нашите фотографи са на разположение на доктор Белке и ще му направят толкова копия от ръкописа на Стурлусон, колкото пожелае.

Вероятно нещо такова съм писал на доктор Белке и на неговия пражки приятел.

После с приветливия професор Сьоренсен си поговорихме за биндунга, за новата техника на каране на ски по стръмен склон, когато при скокове, за разлика от предишните изисквания, тялото се накланя в обратна посока; за исландската литература и за плановете на професора да посети Чехословакия. Долу, пред сградата на университета, вече ме чакаше синя кола, с доктор Белке зад волана, готов да ме отведе поне до авансцената на всички събития. Преди да стигнем дотам обаче, трябва да се върнем в Прага при магнетофонния запис на разговора ни с доктор Каменик.

Б.ред.