Лудвик Соучек
Пътят на слепите птици (28)

28
След щастливия край Доктор Белке

Когато волю-неволю се прославихме — повярвайте, редакторе, не е особено приятно и по-добре никога да не се стремите към това — и след като нашите фотографии обиколиха света, по-приличните, които ни бе направила госпожица Алена, както и онези, на които изглеждахме като разбойници, направени от фоторепортерите на дъното на кратера, никой вече не събра смелост да ни каже истината; че нашата експедиция е била всъщност един необмислен риск и само по чудо е завършила така щастливо.

На петия ден, когато вече се бях съвзел от пълното физическо и нервно изтощение, а Ийри все още спеше като омагьосаната принцеса (мисля, че вие, чехите, също знаете тази приказка, нали?), при мен дойде завеждащият клиниката професор Тьордарсон. Седна до леглото ми с куп вестници, пълни със съобщения за нашето пътешествие, и с монотонен глас зачете тлъсто отпечатаните заглавия, сякаш четеше някакви параграфи: лъчева болест, безсъние, сензационно изкачване по северния склон на Снайфелс, пътуване през mistoura до кратера, слизане през Дупката на свети Патрик, нова доза облъчване, трайна нервна възбуда, жажда, недостатъчна храна, ново облъчване при изкачването, отново жажда, отново безсъние…

— Белке, знаете ли какво сте? Вие и доктор Каменик — попита той накрая със свъсени вежди.

Предпочитах да не споря — мислех, че диагнозата на професора ще ни определи като двама луди, само че не познах. Той постави вестниците на одеялото — за пръв път, откакто бяхме тук, а досега строго бе заповядал да не се вълнуваме, намести малко възглавницата ми (от това разбрах колко сме прочути с Ийри, Алена и Лейф), погледна ме строго и най-накрая ми съобщи:

— Белке, вие сте мъже на място!

Приех объркано неговия комплимент и веднага след излизането на професора се нахвърлих нетърпеливо на вестниците. Какво става на Снайфелс? Нима нашите усилия са били напразни?

Едва бях прегледал първите страници, и вече с най-голяма радост бих подскочил и бих раздрусал лежащия на съседното легло Ийри, който беше бледен, но дишаше ритмично. Нашият героизъм не е бил излишен и глупав.

Цялата област около Снайфелс бе обявена за национален резерват под патронажа на университета в Рейкявик. Незабавно, след като младият физик инженер Боргланд бе потвърдил истинността на нашите съобщения, исландското правителство се бе обърнало към всички народи с поканата за сътрудничество при комплексните проучвания на пещерния лабиринт. Същият този инженер Боргланд бе назначен за ръководител на проучването, което трябваше да извърши определена от правителството международна комисия.

Нищо не се споменаваше за правата на Кефлавик над Снайфелс и за радиолокационната станция. От съобщенията ставаше ясно, че инженер Боргланд се е заел за работа с всички сили. Ръководен от точните указания на Лейф, допълнени от снимки и чертежи, той с двама алпинисти слязъл в Дупката на свети Патрик. Лейф, който предложил също да участвува, бил безмилостно отхвърлен от лекарската комисия заради облъчването, получено през последните дни. Седмичникът „Живот“, излизащ в Рейкявик, коментираше духовито този отказ: „Веднага след като приключат предварителните научни изследвания в пещерния лабиринт под Снайфелс, исландското правителство ще разреши на всички наши граждани и чужденци да го посетят, но това не важи за неговите откриватели. Група от специалисти — лекари и атомни физици, след заседание, продължило цялата нощ, веднага след започването на проучванията е определила строг регламент за подбор на хората, които доброволно искат да участвуват в специализираните или помощни работи. Заповед №1 гласи: «Никой, който през миналата година е получил някаква доза облъчване, не може да премине през входа на Дупката на свети Патрик…» Сега нещастните откриватели ще бъдат на разположение само на телевизионните информационни емисии.“

Експедицията на Боргланд имаше за задача да постави осветителни тела и същевременно да занижи радиоактивното излъчване на опасните места. Птичият образ, непосредствено под входа на Дупката, бе закрит с оловна плоча и възглавница от пластмаса, поглъщаща неутроните. Останалите места бяха оградени със слоесто пластмасово фолио с антрацитно покритие. Тъкмо бе започнало проучването на първата от птиците в преддверието на Дупката. Зад комбинирания щит, който прикриваше сменящите се през четвърт час работници, бе изградена съвършено обзаведена радиологична лаборатория, в която не липсваха дори „изкуствени ръце“, придвижващи апаратите и различните образци в непосредствена близост до изображението, и с помощта на карборундови и диамантени пили отделяха мънички парченца от белия метал за по-подробно изследване. Резултатите още не бяха публикувани, но според мнението на комисията от учени ставаше въпрос за метал, който не се среща другаде по Земята и е напълно непознат и безкрайно интересен, а неговите качества, както изглежда, ще спомогнат значително за по-доброто опознаване на материята като цяло.

Малко преждевременно бе разрешен за ползуване пътят до подземното езерце „Съобщението на Верн“. Там работят група сондьори, които разширяват входа откъм морето, за да може да се достави научна апаратура и други необходими неща за изследване на странния екран. Инженер Боргланд бе заявил, че проучванията няма да продължат, докато не се установи същността и опасността от Черния октопод, описан еднакво от нас двамата с Ийри. Той бе решил да „пренесе“ до скалната галерия близо до екраните на части някаква „крепост“ от бронирани стоманени елементи, покрити с изолационен пласт от олово и каучук, от която ще се опита да изследва по-подробно чудовището.

И така нататък, и така нататък. Редакторе, с тази история бяха пълни не само нашите вестници, но и европейските и американските — изобщо всички. Журналистите се надпреварваха в невероятните си предположения за Черния октопод, за летящия диск, за белия метал, за статуите в Синята пещера и според своята фантазия и темперамент ги свързваха с космическо посещение от Марс, Венера или дори още по-далечни планети от чужди галактики.

Знаете ли кое ме зарадва най-много? Интервюто с войника, който е бил на пост на върха на Скартарис, когато оттам е стартирал летящият диск. Той си беше жив и здрав и единственото, което липсваше в неговите думи, беше истината. Веднага щом земята се бе разлюляла, той си бе плюл на петите, но пред кореспондента на „Ню Йорк Хералд трибюн“ разказваше за красиви русокоси същества, които приветливо му махали за сбогом от космическия кораб…

Честно казано, това не беше най-невероятната измислица от всички, създадени дори и от учени с големи имена.

Е, редакторе, ще почакаме, нали? Завърши, ако мога така да я нарека, пионерската, завоевателската ера на Снайфелс, открита преди триста години от Ардне Сакнюсем, продължена преди сто години от Жул Верн и завършена от нас. Започна търпеливото, мравешко събиране, оценяването и провеждането на опити за установяване на закономерностите. В науката почти винаги е така. Но се радвам, че участвувахме във всичко това, вярвате ли? Аз, Ийри, Лейф и Алена сме съвсем обикновени хора. Значи — в повечето случаи най-обикновените хора решават съдбините на света. Редакторе, не смятате ли, че така е редно?