Лудвик Соучек
Пътят на слепите птици (13)

13
Доктор Каменик за странната простуда

Не знам какво ви е разказал доктор Белке за нашето връщане от кратера, но дори да ви го е описал като доста лошо, между нас казано, редакторе, всичко беше дори по-зле.

Поне сто пъти си казвах, че няма да стигна, че ще седна някъде на най-близкия камък и спокойно и удобно ще замръзна. Единствено видът на бледата Алена, влачеща се неуверено напред, ми даваше сили. По-точно, не че ми даваше сили, а по-скоро ме засрамваше. Казвах си: ти, опитният пещерняк, мъж-канара, заради една глупава простуда се разкисна като някоя госпожичка… Накратко, вървяхме нататък благодарение главно на Лейф, защото на Белке също не му беше до веселба.

Знаете ли, още от самото начало простудата ми се струваше МНОГО странна. В преддверието на Дупката на свети Патрик не беше никак студено, а дори по-топло отколкото навън, в кратера. Това си е особеност на пещерите — през лятото приятно ще се разхладите, а през зимата можете дори да се постоплите. Освен това, по съвета на Торгюн, се бяхме облекли като за Северния полюс. Никой от нас не кашляше, не се оплакваше от болки в гърдите и от други подобни, които съпътствуват повечето простуди. Разбира се, нито аз, нито колегата Белке не бяхме интернисти, но както вече ви казах: това от самото начало ни изглеждаше доста странно.

Белке трябваше да употреби всичките си сили и издръжливост през тези четири часа, през които пътувахме по пътя, виещ се по крайбрежието от Стапи, покрай Брейди-фиорд и Факса-фиорд, до Рейкявик. През столицата премина като буря — накратко, без препятствия. По улиците имаше само котки и няколко закъснели моряци, задържали се в кръчмата, и, разбира се, шумни групички американски boys, незнаещи какво да правят с времето си, преливащи от енергията на консервите и shewing gum-ите.

Е, след малко бяхме отново в Хабнафьордюр, промъкнахме се през пристанището и между огромните камъни, разхвърляни по предградието, се закотвихме във вилата на Белке. Лейф остана у дома си в Рейкявик. Чувствуваше се напълно добре и обеща, че на следващия ден ще дойде в Хабнафьордюр.

Слабо си спомням какво стана с нас. Зная, че Алена опираше главата ми на рамото си, че майката на Белке ни свари нещо много горещо и много сладко, след което заспахме. Сънищата ми бяха трескави, в тях се редуваха озъбени гранитни птици, разгневени старици и змии на руническо писмо, което за нищо на света не можех да разчета. След това в мен се залюля едно огромно махало, насам-натам, маховете непрекъснато се увеличаваха, ставаха огромни, а аз напразно и отчаяно се защитавах, чувствувах, че ще бъда разкъсан на парчета, че ще се сгромолясам в Дупката на свети Патрик, ще пламна като магнезиева факла, и отново насам-натам, насам-натам…

Сутринта всички се чувствувахме малко по-добре. Пребледнелият Белке в червения си халат ходеше като милосърдна сестра от едната стая, където лежеше Алена, до другата, където се търкалях аз, и се опитваше да ни убеди, че не бива да мърдаме от леглата. Напразно. Не можеш така лесно да задържиш в леглото един лекар, а Алена от солидарност също стана, макар че и двамата губехме равновесие и се подпирахме на леглата, крепейки се взаимно като двойка столетници.

Към обяд вече се бяхме събрали на „военен“ съвет, към който се присъедини и Лейф. Пристигнал бе с автобуса от Рейкявик в добро настроение и отлична форма. Белке също се чувствуваше напълно здрав. Само аз и Алена още усещахме ужасна тежест в гърба и слабост в крайниците.

Първата точка бе откриването на странните птици. Никой от нас не можеше да обясни нито техния произход, нито техниката, с която древният им създател ги е врязал в гранитната скала. Че е станало доста отдавна, вероятно преди много столетия, никой от нас не се и съмняваше — за това убедително свидетелствуваше ерозията на скалата и оксидираната повърхност на непознатия метал. Белке донесе от библиотеката огромна книга за изкуството на първобитните народи, но в нея не открихме нищо, което поне приблизително да напомня образите от пещерата.

Белке разсъждаваше над въпроса защо изобразените птици нямат очи. Доколкото си спомнях, те имаха очи и освен това оперението им не ми се струваше така чудновато. Известно време ги рисувахме на листове хартия и спорихме за истинския им вид, докато на Алена не й хрумна прекрасната идея да прояви поне един от филмите, на които бяха фотографирани птиците, за да решим този спор. Въпреки протестите на Белке тя веднага изчезна със своята апаратура в банята, метна едно одеяло върху прозореца (не можете да си представите колко лесно се справят опитните фотографи), а за нас остана само да й викнем през вратата, когато изминат десетте минути за проявяването на филма, и още три, когато вече ще можем да го видим.

За съжаление, не можа да ни помогне. Отключи, излезе от банята, като държеше с пръсти мокрия и капещ филм — целия почернял на петна, тук-там с едва забележими следи от контури.

— Ще се побъркам — въртеше глава Алена. — За пръв път в живота ми се случва такова нещо! В банята е тъмно като в рог, апаратът ми е изпробван хиляди пъти, филмът също — и все пак изглежда така, сякаш е осветен… Мъдри господа доктори, да не би от Дупката на свети Патрик да се излъчва някаква тайнствена вълшебна светлина, която да преминава през фотоапаратите? Или пък духовете на вашите викинги да преследват фотографките, които си пъхат носа навсякъде? — обърна се тя към Белке.

Засмяхме се. Белке утешаваше Алена, че нищо не се е случило и че така или иначе ние ще се върнем в пещерата и ще снимаме отново, а Лейф се мръщеше и се опитваше да се разпознае на повредения филм. Изведнъж Белке се спря по средата на изречението, облещи очи и изтича до съседната стая. След миг се върна, облечен по същия начин както предния ден при пътуването до Снайфелс.

— Лейф, трябва да изляза за няколко часа. Ще дойдеш ли с мен? — Винаги спокойният и невъзмутим Лейф кимна.

Разбира се, ние с Алена запротестирахме, дърпахме ги за ръкавите, сочехме към прозореца, където зад саксиите и стъклото от сивото небе се стичаха потоци вода. Напразно. Видяхме как „Иза“-та на Белке разплиска дълбоката локва пред къщата и изчезна към Рейкявик.

На сбогуване Белке посъветва мен и Алена да не скучаем, да не излизаме навън, да не се преуморяваме и да не бършем съдовете на майка му, че ще се обиди. Е, естествено, не се обиди, когато се мотаехме около масата с кухненските кърпи, макар че ни беше доста трудно да общуваме. Старата госпожа знаеше няколко думи на немски, ние въобще не знаехме исландски, така че не оставаше нищо друго, освен да ни забавлява по същия начин, както сигурно и многото други гости преди нас — със семейния албум. По пожълтелите правоъгълници дефилираха бащата на Белке, дядо му — водачът на Верн, чичовци и лели, почти всички рибари, моряци, каменари и ловци. Единствено Белке (имаше го като бебе, голичък, по корем, върху ослепително бяла овча кожа, като ученик, студент и накрая — като току-що дипломиран доктор) бе изневерил на семейната традиция. С това забавлението приключи, старата госпожа седна срещу нас в люлеещия се стол и след малко вече дремеше, а ние последвахме нейния пример, особено след като Алена пребледня и явно искаше да се прибере в своята стая, за да си легне.

Дълго не можах да заспя — чаках Белке. Напразно. Последното рибарско корабче изсвири своя задължителен поздрав; последният автобус изпърпори по близкото шосе в посока от Ейрабаки, най-южния нос на острова, към столицата; последните закъснели пешеходци шумно се сбогуваха. След което недалече се плискаха само вълните и в прозореца проблясваше през равни интервали сиянието на фара в края на вълнолома. Белке не дойде.

Събуди ме едва рано сутринта — мокър, с разрошена коса. Застана на вратата тихо и мълчаливо, като видение в първите утринни отблясъци. Стичащата се по непромокаемото му наметало вода капеше по пода, но той не я забелязваше.

Седна в креслото с празен поглед и постави на масата между ръкоделието на майка си и вазата със свежи цветя някакъв чудноват апарат — кутия с циферблат, от която излизаше проводник към метална пръчка, голяма почти колкото епруветка.

— „Силните мъже със здрави щитове и чукове няма да загинат, но смъртта ще покоси овчарите и ловците на малките птици…“ — промълви по-скоро на себе си той, като през цялото време гледаше някъде през мен. Скочих от леглото и бързо си облякох халата.

— За бога, какво ти е? Къде си бил, Белке?

— На Снайфелс, в Дупката на свети Патрик.

— Да не си луд? Сега? През нощта?

— Не, бяхме там с Лейф още вечерта, върнахме се веднага, това беше страшно пътуване. Поне десет пъти можех да пропадна аз и най-малко три пъти Лейф. Бяхме се вързали с въже… Но, Ийри, разбираш ли? Аз трябваше да отида? Още вчера сутринта усещах и бях длъжен ДА РАЗБЕРА — заради теб и госпожица Кралова…

— Нищо не разбирам! Какво се е случило, Белке?

— Нищо, само това, че силните мъже в ризници и брони, със здрави и обковани с метал дървени щитове не са загивали, но смъртта е покосявала облечените в дрипи пастири. Само това, че и филмът във фотоапарата беше повреден, само това, че Лейф още при първото си посещение в пещерата се е разболял, а преди няколко месеца — отново. Аленка, ти и аз, в известна степен всички ние, които се приближихме до тези странни образи в скалата, се простудихме. Простудихме! Глупости!

Той най-после съблече мокрия си плащ, взе лежащия на масата прибор и го пъхна под носа ми.

— Ийри, знаеш ли какво е това?

— Нямам понятие.

— Ще ти кажа. Гайгер-Мюлеров брояч на радиоактивни частици. Не ме гледай така изумено. Тези очарователни, красиви и странни птичета са радиоактивни… И така силно облъчват, че малко по-дългият престой в близост до тях е смъртоносен. Сега вече знаеш.