Лудвик Соучек
Пътят на слепите птици (23)

23
Алена Кралова е част от решаващото мнозинство

Сега вече го имахме черно на бяло.

Знаете ли, редакторе, изпитах същото усещане, както при първото си отиване в Париж, когато видях, че там наистина я има Айфеловата кула и че изглежда абсолютно както на картичките и картините. С една дума, изненадан сте, макар че не би трябвало. След всичките наши безкрайни разсъждения и така да се каже, детективски комбинации около психологията на Верн, накрая и ние бяхме страшно изненадани, че сме улучили съвсем точно и че нашият любимец Жул наистина не е искал да издаде тайната на Дупката на свети Патрик поради причини, пред които ние единствено можем да свалим шапка. И то съвсем ниско.

Край подземното езерце веднага се проведе военен съвет. Вече знаехме какво ни очаква напред — технически открития, непознати досега на света. Намерихме влажния вход към подземието и което е по-важното, изхода от него и вече не оставаше нищо друго, освен да вземем решение какво ще правим по-нататък.

Няма да ви отнема много време — знаете, че не вдигнахме пещерата във въздуха с динамита на Лейф и че не се измъкнахме тихичко, надявайки се, че тайната на Верн ще потъне в забрава за още някое десетилетие или столетие. Спряхме се на предложението на Ирка, подкрепено незабавно от Лейф, а от доктор Белке — след кратко колебание, да публикуваме подробно съобщение за откритите досега чудеса в пещерния лабиринт под Снайфелс, така че те да привлекат вниманието на целия свят и той да се заеме с предстоящите нови открития. Оставаше само да намерим начин, по който да го направим.

Белке сам призна, че официалните издания не са най-подходящи, от радиото също не очакваше много — опитът от канцеларията на префектурата от Хабнафьордюр го бе излекувал от цял куп наивни илюзии. Въобще и не допускахме възможността да опишем нашите преживявания в някое списание, отпечатвано извън Исландия. Преди всичко нямахме време — фигурката, наблюдаваща камъните и ледниците от върха на Скартарис, можеше всеки момент любопитно да слезе долу, а след нея и безличните цивилни господа, и след няколко часа Снайфелс и околностите му биха били „наети“ безвъзвратно и за неопределено време. Но в края на краищата — всичко това принадлежеше главно на исландския народ и на никого другиго.

Прочетох по очите на Ирка какво иска да предложи, но усетих, че той изчаква мнението на Лейф или Гвюдмюндюр. Най-после се обади Лейф — изтегнал се на камъните, в светлината на факлата със своите изпъкнали скули и изгризана лула той приличаше на индиански вожд.

— Докторе, аз смятам — най-добре „Тьодвилин“…

Белке бързо вдигна глава.

— „Народна воля“? Комунистите…? — погледна той смаяно към Ирка, който съсредоточено, сякаш без да слуша, си завързваше обувката.

— Лейф, безсмислено е. Естествено, нямам нищо против Единната социалистическа партия, но сега нито им е до това, нито пък ще имат време и място във вестника за пластмасови чучела и радиоактивни птици! Дори ще помислят, че си луд, и веднага ще те изгонят от редакцията.

Лейф енергично поклати глава.

— Няма да изгонят. Аз самият — член на партията. В редакцията мен познават… — Сега Ирка престана да си вързва обувката, усмивката му стигна от едното ухо до другото и го погледна с бляскав поглед. Гвюдмюндюр също го гледаше с отворена уста, но от изненада.

— Лейф, ти? Та никога не си ми дори и дума…

— Защо, докторе? Никога не сте питали! А имаме и снимки! — посочи той неугледния, но достатъчно тежък пакет с поставената в оловно фолио „Микрома“, която всеотдайно мъкнех край всички чудесии и им направих почти четиридесет снимки.

Доктор Белке угрижено ни погледна.

— Ийри, ти какво ще кажеш? А вие, Алено? Аз зная, но естествено… — въртеше се той, не знаейки как да продължи.

— Какво „естествено“? — Ирка дръпна възела, който едва не се скъса. — Искаш да кажеш, че естествено сме съгласни с „Тьодвилин“, защото е вестник на нашите другари? То се знае, предпазлива душицо, че сме! Но не за да му осигуряваме сензация, а защото вестникът е единственият, който, както е прието, няма да заглади съобщението, да го забута някъде и да тръгне да пита господата от Кефлавик дали може или не може да го публикува. Затова ние тримата: Лейф, аз и мисля, че мога да кажа — Алена, сме за „Тьодвилин“. Просто да го знаеш.

Гвюдмюндюр махна помирително с ръка.

— Ийри, трима другари срещу един гражданин — това е надмощие. Добре тогава, аз също съм за „Тьодвилин“, за да бъдем напълно единни. Впрочем мнозинството би решило същото, нали? Така е правилно между, между… — Белке за миг се поколеба, след което добави: — Между нас, другари, нали така?

Сега вече и тримата се усмихвахме широко, а Гвюдмюндюр съвсем се изчерви. Разбирате ли, редакторе, бяхме под земята, при непонятните и загадъчни следи от непознатата цивилизация, пребити като кучета, с напукани от жажда уста — просто съвсем не бяхме настроени за тържествени прояви, но това ни стопли. Усещането, че ни ръководи една обща мисъл, че дори тук, сред тази ужасна пустиня, във вечната тъмнина, не сме сами, че сме свързани със стотиците милиони отвън. Нали ме разбирате?

Беше решено, че на белия свят ще се появи изпитаният контрабандистки екип: Лейф Торгюн и аз. За връщане през Дупката на свети Патрик дори и не помислихме. Това означаваше да се катерим нагоре по стената на Снайфелс, а то бе равносилно да се появим точно пред господата от SIS в бараката на бензиностанцията. Надявахме се, че Лейф ще намери път по скалистия бряг до пътя, откъдето все някак ще се доберем до Рейкявик. Торгюн беше незаменим и заради срещата в редакцията на „Народна воля“ — нашите съобщения наистина изглеждаха доста невероятни и другарите там биха могли да си помислят, че искаме да навредим на вестника, като им поднесем някой международен блъф, последван от още по-голям срам. А за да са напълно сигурни и за да се убедят със собствените си очи, че не сме се побъркали и че не сме слънчасали между ледниците на Снайфелс, тръгнах и аз с „Микрома“-та и ценните снимки. А може би и за да допълня със своето красноречие телеграфния стил на Лейф, който би стигнал точно за едноредова бележка под снимките. А ние все пак си представяхме малко повече.

Не ми личеше или поне така се надявах, но краката ми трепереха при мисълта как Ирка и доктор Белке — защо да не го призная честно, — най-вече Ирка, ще се изкатерят обратно сами, без Лейф, по страшния път през пропастта до дъното на Снайфелс. Лейф сигурно имаше предвид същото, защото дълго и подробно обясняваше на Белке нещо на родния си език, показваше му разни номера с алпинисткото въже и скобите и чертаеше в чакъла криволици, които може би представляваха план на най-трудните участъци от изкачването. Не обърнах голямо внимание. Гледахме се двамата с Ирка и макар че не проговорихме нито дума, за един само миг си казахме страшно много.

Лейф раздели съдържанието на раницата. Ние взехме само две консерви и по-малкото руло от тънкото найлоново въже. Всичко друго той остави на Ирка и Белке. После съблече дрехите си, закрепи пакета на главата си и бавно навлезе в езерцето да го проучи. За щастие на най-дълбокото водата стигаше едва до кръста — езерцето беше като плитък джоб, нещо като език, стигащ до пещерата. Лейф изчезна в ниския тунел, надвиснал само на няколко десетки сантиметра над водата, и не след дълго се дочу неговият глас, сякаш говореше от някаква изба или отдалече.

— Вече съм навън — не е трудно! Елате, госпожице Алена!

Какво трябваше да направя? Тръгнах. Дявол да го вземе, редакторе, това се казва ледена вода! В сравнение с нея сладоледовата торта е направо гореща. Мислех си, че краката ми отдавна ги няма. Въобще не усещах острите камъни и когато веднъж си чукнах леко пръста в един камък, стори ми се, че се спънах с някакъв чужд крак или протеза. Накрая всичко свърши и аз се появих с цицина на главата (бях забравила да се наведа достатъчно в тунела) отново на бял свят между скалите на брега. Лейф се обличаше зад един камък и тихо ми извика да побързам, знае къде се намираме, тук също можело да има патрули.

Не трябваше да ме подканя два пъти. Така траках със зъби, че сигурно се чуваше горе на Скартарис…

Пътят ни минаваше покрай морския бряг, през камъни и сипеи, по едва проходимия скат, и беше доста тежък, но това вас не ви интересува, нали? Това са си туристически изживявания, каквито всеки изпитва в Исландия. Затова пък, когато вече почти се бяхме изкатерили до шосето на няколко километра от Снайфелс и погледнахме назад през рамо за сбогом, видяхме нещо, което съвсем не бе туристическа атракция. От върха на Скартарис полетяха нагоре няколко камъка, после сякаш целият връх се залюля — накрая от него се отлепи само една малка равна повърхност, някаква плоча, която се издигна във въздуха, разчупи се на няколко парчета и се сгромоляса в кратера. След няколко секунди до нас долетя страшен грохот и земята затрепера под краката ни.

— Лейф, вулканът изригва! Какво ще правим? Ирка и Белке… — изкрещях аз и стиснах Торгюн за рамото.

Преди той да може да ми отговори, от върха се отдели огромен блестящ сребърен диск, който най-напред бавно като балон, а след това все по-бързо и по-бързо прелетя над нас и се насочи към сивите облаци, пръскайки по пътя си снопове светлина. Не бяхме в състояние да кажем и дума — само гледахме как това странно и страшно нещо, дето летеше безшумно над нас, изпреварва един голям транспортен самолет, който отчаяно се опитва да го настигне, как непрекъснато увеличава скоростта си и накрая, също като свръхзвуков изтребител, изчезва зад назъбения гребен на скалите.

— Какво… Какво… беше това, Лейф? — запелтечих аз.

Той сви рамене. Беше бледен, но се владееше по-добре от мен.

— Там е спирката на автобуса! — посочи с пръст към склона, по който шосето правеше няколко завоя, остри като фуркет.

Този път наистина завиждах на спокойствието му.