Лудвик Соучек
Пътят на слепите птици (20)

20
Доктор Каменик разказва за чудесата в пещерата

Накрая, разбира се, малко се срамувахме и се ядосвахме на себе си за проявената паника пред новооткритата пещера, защото разбрахме, че страшните фигури в синьовиолетовата светлина са само статуи.

Белке заяви, че две от тях са точни копия на исландски селянин и пастир, облечени в празнични носии от XVIII век. Третата явно беше представителка на буржоазията, може би от същата епоха, а следващата, най-малката — правдиво копие на ескимос. Загадка представляваше материалът, от който бяха направени. Той достоверно повтаряше не само гънките на дрехите, но и вида на тъканта, дори и дребните дефекти по плата и обувките; а мрачното лице на селянина украсяваха рошави мустаци — и все пак фигурите не бяха облечени, нито пък имаха залепени перуки. Бяха направени от дявол знае каква материя — леко еластична като каучук и така здрава, че устояваше под острието на ловджийския нож на Лейф и на опитите да отрежем кичур от косите или ъгълче от дантелата за по-подробно изследване. Цветовете бяха възпроизведени точно — сините коси, които така ни изплашиха при първия поглед към пещерата, в действителност бяха светли или кестеняви, а на ескимоса — черни и само призрачната светлина, падаща от голямата, неправилно оформена стенна повърхност им придаваше чудноват цветови оттенък. Той изчезна веднага щом се промъкнахме в пещерата и запалихме факлата.

Лейф развълнувано говореше нещо на исландски с Белке, който поклати глава. После ни обясни, че Лейф си е спомнил за старото исландско поверие, разказващо за всяващите страх мъртъвци в планината Хелга, за чистилището под вулкана Хекла и за могъщите валкирии, полубогини, полуфеи, които с помощта на страшните вълшебни руни могат като нищо да превърнат човека в статуя. Усещането, че се опитваме да откъснем мустаците на жив потомък на викингите, беше наистина потресаващо, това повече би прилягало на средновековието или на приказките. Тези тук сигурно никога не са били живи хора.

Алена имаше по-добро обяснение. Хрумна й, че фигурите биха могли да са направени чрез съвършено фоторелефно копиране, което обикновено се използува при изготвянето на копия на статуи. По предмета, който трябва да бъде наподобен, преминава тънък светлинен лъч, фиксиран от многобройни фотоснимки. Дирите на светлинните точки очертават нещо като хоризонтали по предмета и ако снимките бъдат заменени с по-дебели, например от изкуствена материя, които да се слепят в същата последователност — получава се доста точен пространствен модел на фотографирания предмет, изискващ само повърхностна обработка и изглаждане на прехода между отделните части.

Предположението на Алена звучеше доста приемливо — още повече че като се вгледахме по-внимателно, у всяка от фигурите откривахме по някакъв дефект или недостатък — на ескимоса му липсваше лявото ухо, част от рамото и мишницата; гърбът на пастира бе неоформен и приличаше на плоска дъска, а лицето и носията на гражданката бяха твърде неправдоподобно оцветени в зеленикаво, почти като при несполучлива цветна снимка. Тогава решихме, че на първо време ще смятаме статуите за резултат от изоставени, неудачни опити за изобразяване на обитателите на нашата Земя. Обширната пещера, толкова голяма, че светлината на факлите и електрическите фенери не достигаше до срещуположната й стена, обещаваше нови открития.

Преди всичко искахме да проучим по какъв начин и защо всъщност свети повърхността на скалната стена. Белке, като индианец на бойната пътека, вървеше с насочен пред себе си Гайгеров брояч, а след него аз и Алена, подкрепяйки Лейф, се приближавахме към странния светлинен източник. От време на време броячът тихо затракваше, но радиоактивността никъде не прехвърляше опасната граница. Химическите дозиметри, приличащи на автоматични писалки вътре с бели точици, които се оцветяваха в червено в съответствие с количеството на поетото облъчване и така предупреждаваха притежателя им да напусне в галоп облъченото пространство, оставаха почти без промяна.

Белке достигна до синята светлина и смаяно извика:

— Ийри, Лейф, веднага елате тук!

Е, не можеше „веднага“ заради Лейф, но то се знае, че побързахме и се вторачихме смаяни като него: зад синьото стъкло — ако това бе стъкло — на петдесет метра под нас се люшкаха вълните на Факса-фиорд, а до хоризонта ято рибарски моторници тъкмо прибираше мрежите за лов на треска. Прилепихме се към синьото стъкло като мухи — имахме чувството, че се бяхме върнали от далечното минало или пък от друга планета — което предпочетете, редакторе.

Лейф от пръв поглед позна мястото, където стояхме. Беше северната стена на Снайфелс, почти в самия край на полуострова, обърната към Брейдифьордюр. Далеч пред нас на хоризонта изплуваше от морето покрит с лед връх — според Лейф това беше Сталфиал, предпланините на вечнобелия глетчер Глам.

— Не разбирам — поклати глава Лейф, — на няколко километра оттук, три или най-много на пет километра, е старото село Олафсвик. Как може хората там да не забележат вграденото в скалата синьо стъкло… Някъде тук, съвсем близо под нас, трябва да минава пътят за Юндвердарнеския фар, да, съвсем до нас!

— Лейф, от тази страна Снайфелс достъпен ли е? — попита Белке.

— Не, склонът наистина е по-полегат от юг, но има морени, скали. При всеки допир — бум долу!

— Отлично. Тук няма да има постове. Да погледнем под нас. Нищо друго не ни остава, въпреки че като гости трябва да се държим по-възпитано, но парче от стената все пак ще се похаби… — Белке грабна солиден камък и преди да успея да му попреча или въобще продумам, удари с острия му връх в ъгъла на синьото стъкло.

Нищо.

По-силно удари. Отново нищо. Камъкът рикошира, сякаш се беше ударил в монолитна скала.

Тогава Белке замахна с всичка сила и удари по средата на стъклото така, че пещерата забумтя. По синята повърхност сякаш премина вълна, както като хвърлиш камък във вода, но освен едва забележима драскотина, видима съвсем отблизо, на това странно синьо стъкло нищо не му стана.

Сигурно нямахме много умен вид, когато се гледахме учудени един друг. Алена се разсмя:

— Виждате ли, господин Торгюн, вероятно няма да бъде така просто с това стъкло и с момчетата от Олафсвик! Кой знае как изглежда то от другата страна — може би като съвсем обикновена скала. Та нали огледалните слънчеви очила също са различни от двете страни. А между другото — колко ли е дебело това стъкло?

Белке внимателно разгледа мястото, където синята прозрачна повърхност се свързваше с гранита, и смутено разроши косата си.

— Не се виждат никакви следи от вграждане, никаква рамка и ни най-малка цепнатина — заяви той. — Изглежда като че самият гранит по някакъв начин е станал прозрачен. Виждате ли тук? — посочи той едно място, където постепенният преход бе особено различим. — Скалата става матова, просветлява и накрая преминава в истинско прозрачно стъкло. Дебелината му? Права сте, госпожице Алено, може да бъде метър и повече. Сигурно не бих могъл да го пробия с камък. Навярно и с топ дори.

— Предлагам военен съвет — каза Алена. — Какво ще правим по-нататък?

— Засега има два неотложни въпроса — прие Белке нейното предложение и седна на един камък. Лейф с видимо облекчение се отпусна на земята до него. — Първо — трябва ли да се спускаме още и дали откритите от нас части на пещерата не са достатъчни да вземем решение как да постъпим: да затрупаме ли входа на Дупката на свети Патрик и да я преградим завинаги, или да изберем друг начин, за да не злоупотреби някой с метала, от който са моделирани образите на слепите птици? И второ — позволяват ли досегашните резултати на проучването да направим някакви изводи?

— Вторият въпрос отговаря на първия — казах. — Решително смятам, че не позволяват. Този паноптикум — посочих аз към фигурите, обърнати неучтиво с гръб към нас — не е никакво доказателство за посещение от чужд свят. И в края на краищата птиците също не са потвърждение. Може тук някъде в Исландия да се открие находището на жълтобелия радиоактивен метал, може всичко да се изясни съвсем естествено — накратко казано, предлагам да вървим нататък. Разбира се, има и трудности. Преди всичко липсата на вода и… — поспрях смутено, преди да се осмеля да го кажа — и Лейф. Не е добре.

Лейф веднага седна — всъщност той почти лежеше, опираше се на лакът и доколкото можеше, се опитваше да се преструва на здрав, но всички знаехме, че не се чувствува добре.

— Колкото до водата — каза той, — смятам, че още не трябва да се връщаме към Снайфелс. Усеща се непрекъснато течение. Или ще стигнем до излаз навън, или до някакъв комин. Там би могло да има вода.

— В такъв случай ще продължим ли още утре? — попита Белке, спирайки въпросителен поглед на всеки от нас.

Алена разпалено кимаше с глава, Лейф също. А аз, да си призная, също бях склонен да постоя малко жаден. Та нали досега не сме видели какво всъщност Жул Верн… Жул Верн — момент!

Веднага споделих с останалите мисълта си. Защо Верн така старателно би крил и изтривал от дневника бележката за посещението си в Исландия, ако е видял само това, което досега видяхме ние? Откритието на радиоактивността на Яхимовския уранит, т.е. на полония, е обявено от госпожа Мария Склодовска-Кюри едва през 1898 година, а преди нея, през 1896 година френският учен Бекерел обърнал внимание на влиянието на урана върху фотографската плака. Верн не е могъл дори да подозира истинското въздействие на бледожълтия метал и едва ли би могъл да го свърже със заболяването на Ханс Белке, дядото на Гвюдмюндюр. Според последните ни проучвания той не би могъл да проникне в пещерата по същия път. Каменната преграда, спираща достъпа до Пещерата на статуите, както междувременно нарекохме това място, беше отпреди повече от сто години, за което съдехме по отънелите и размесени с камъни раковини.

Белке подхвърли, че Верн може би е открил Пещерата на статуите, като е проникнал в нея отдругаде. Съдейки по силното, дори неприятно течение, тук наистина би трябвало да има някаква дупка. Но всички бяхме вече доста изморени — часовниците сочеха времето, когато порядъчните хора отдавна вече спят, а ние имахме зад себе си една безсънна нощ. Белке намери място, където Гайгеровият брояч не отчиташе никакво облъчване. Разположихме се там. Температурата беше напълно поносима, значително по-висока, отколкото горе, в преддверието на Дупката на свети Патрик — може би скалата се затопляше от горещ извор наблизо, „reykir“^[1], с които Исландия е така богата.

Алена заяви, че е толкова заинтригувана, че със сигурност въобще няма да заспи или поне УЖАСНО дълго ще бъде будна. При последните думи тя вече спеше. Белке, напълно изтощен и с тъмни кръгове под очите, също заспа мигновено. Все още си спомням светещото в тъмнината червено пламъче от лулата на Лейф. Навън, зад странния прозорец, залязваше слънцето. След това потънах в сън, като в пропаст.