Лудвик Соучек
Пътят на слепите птици (29)

29
Втора и последна чаша кафе при доцент Холуб

При това посещение вече не валеше сняг и медиците, които излизаха от факултета, не приличаха на снежни човеци. Междувременно бяха изминали доста седмици, през които посетих Исландия, запознах се, макар и отчасти, с мястото, където се провеждаше операция „ВИИ“, подготвях и подреждах своите бележки и магнетофонни ленти и усилено търсех илюстративен материал, който да допълни моите записки. Във въздуха се долавяше началото на пролетта, която неотразимо си проправяше път насам през пушеците на локомотивите и облаците изгорели газове. От разкаляните склонове над Института по хигиена и от тенискортовете, разположени от двете страни на стълбището към Карлов, където живеят последните пражки златки, ухаеше на глина, влажен пясък и на нещо неуловимо и така прекрасно, че макар да не беше много топло, прозорците на кабинета на доцент Холуб, ръководителя на астробиологичната лаборатория, бяха широко отворени към слънчевия следобед под синьото небе, което в предпролетна Прага е най-високото и най-красивото в цял свят.

Доцент Холуб ме посрещна с отворени обятия, всъщност по-честно и по-скромно казано — с отворени обятия той посрещна чантата, в която му носех от Рейкявик редки оригинални снимки, филми, непубликувани досега съобщения от заседанията на отделните секции на комисията, изрезки от специализирания и всекидневен печат и писма от чехословашките учени, работещи при проучванията на пещерата под Снайфелс. Аз бях само необходимото допълнение към тях.

Но да не го упреквам неоснователно — въпреки че имаше предостатъчно работа и гореше от разбираем интерес към скритите в чантата ми новини, той беше любезен с мен и на чаша кафе ми даде възможност да приключа за вас, читателите на нашето списание, цялата история около операция „ВИИ“ така, както следва.

Б.ред.

— Най-напред, другарю доцент, откъде е дошла експедицията, посетила Снайфелс?

— Искате да узнаете съвременното, общоприето научно мнение или моите лични предположения?

— И двете. Ако позволите, нека да започнем с общоприетото мнение.

— Родината на съществата, които нарочно, в това не бива да се съмняваме, са оставили доказателства в Снайфелс, досега не е точно установена. При по-внимателно проучване беше отхвърлена хипотезата, че може би става въпрос за високо развити земни обитатели, например за атлантите, както е предположил Жул Верн, или за някакъв гениален капитан Немо, който в самота и далеч от човечеството е създал своето подземно царство. Намерените в пещерите материали са определено с извънземен произход. Металът, от който са направени изображенията на птиците, е елемент, близък до земните трансуранови елементи, но който досега не е получен дори и при най-интензивно бомбардиране на ядрата на тежките елементи в циклотроните.

Още по-интересни са статуите, по-точно материалът, от който са изработени. Той прилича на особена твърда гума, но при химически анализ бе установено, че не е от органичен произход и почти не съдържа въглерод, който, както знаете, е основен градивен елемент на всички органични съединения, в това число и на изкуствения, и на естествения каучук. Основата на материала, от който са направени статуите, е изключително сложно съединение на силиция с толкова заплетена верига от силициеви атоми, че световната общественост прие като първоаприлска шега първото съобщение на групата от физикохимици. Никой не искаше да повярва, че силицият може да създава по-сложни от въглерода съединения, тъй като никога по-рано те не са били откривани или пък създавани на Земята. Днес все още не можем да постигнем и най-елементарните белтъчини, а изучаването на техния сложен строеж и този на нуклепротеините, градивните елементи на живота, едва през последните години достигна до фаза, която обещава постигане на целта. Най-интересното от всичко обаче е, че въобще не става въпрос за органична материя, а само за някакво изкуствено химическо съединение, използувано само за механично копиране на външния вид на земните жители.

Също така „извънземно“ са конструирани и прожекционните апаратури. Досега те не бяха подробно проучени, за да не бъдат повредени, макар че в незначителна степен това е неизбежно при демонтирането им. Както сигурно вече знаете, другарю редактор, става дума наистина за прожекционна апаратура — стъклото в Пещерата на статуите е нещо като „промишлен монитор“, а не прозорец, както е предполагала групата на доктор Каменик. Между пещерата и външния склон на Снайфелс има скала, дебела двеста метра. Няма надежда „стъклото“ да бъде пробито с динамит. Досега специалистите по електроника и алпинистите не са успели да уточнят мястото, където е монтирана приемателната апаратура, насочена към Брейди-фиорд. Според ъгъла на заснемане, тя би трябвало да се намира в долната третина от склона на Снайфелс. По всяка вероятност, дори и с цената на евентуална повреда, ще бъде проучена прожекционната апаратура, разположена над плочата с гравираните символи на атомите на отделните елементи. Картината тук вече не се движи, непрекъснато избледнява, бяха й направени хиляди безупречни снимки, измервания и вече няколко месеца е в центъра на вниманието на всички астрономи по света. Тя показва Марс с диаметър 42 сантиметра, което досега е било само несбъднат и желан сън за астрономите. Най-големите телескопи в света, например великанът в обсерваторията на Маунт-Паломар с петметровото си огледало дава върху фотографска плака образа на Марс като малък диск с диаметър — познайте, редакторе! — точно 3,6 милиметра! Повтарям — милиметра, а не сантиметра или дециметра! През 1956 година Щурм и Уилсън от обсерваторията „Лоуъл“ успяха с помощта на телевизионен приемник да увеличат образа на Марс до 10,5 милиметра, естествено, за сметка на разфокусирането на образа. Ала едва сега в ръцете на астрономите попадна не някакъв мизерен, неясен образ, а образ, който понася увеличение до няколко метра и носи огромно количество материал, чиято научна обработка ще продължи с години. Според разположения на екрана в непосредствена близост до Земята образ на Марс би могло да се предполага, че „адресната карта“ на космическото посещение сочи Марс и така твърдят много учени, популяризатори и ентусиасти. Ако позволите, ще ви кажа моето лично мнение по-късно.

Най-интересния материал ни предложи третият апарат — в галерията на Пещерата на Черния октопод, както и до днес я наричат по навик. Цялата „програма“ е по-дълга, отколкото са предполагали доктор Каменик и доктор Белке, и продължава около 48 часа, като нейните отделни части се редуват с променлива последователност. Едва сега се пристъпи към дешифриране на основните части — беше установено, че искренето по екрана е елемент на самото съобщение, може би някаква писменост — кой знае?

Естествено, самият Черен октопод, без всякакво съмнение, е с извънземен произход.

— Другарю доцент, след като стигнахме до Черния октопод, какво става с него?

— Инженер Боргланд го опитоми. Сега октоподът се спуска и издига, когато той го помоли.

— Шегувате се!

— Не. Черният октопод чувствително реагира на всеки светлинен проблясък в пещерата, докато се появи в точно определен от Боргланд участък на каменната галерия. Появява се, може би снима досадника и отново изчезва. Естествено, когато казвам „снима“, отново наричам със земни понятия извънземни действия. Всъщност изглежда, че радиоактивното излъчване с твърде кратка продължителност 1/10 от секундата има за цел да изобрази чрез все още неизвестен механизъм предметите в осветявания ъгъл. Така поне твърди Боргланд.

— Това е невероятно! Как може животно да снима?

— Животно? Че кой говори за животни? Черният октопод най-вероятно е машина!

Защо гледате така учудено, редакторе? Нима си мислите, че в целия космос машините трябва да са съставени само от колелца, лостове, валове и кой знае от какво още? Че те трябва да бъдат изработвани във фабриките от човешки ръце? Най-сложните автомати могат да изработват подобни на самите тях „потомци“, дори и да ги усъвършенствуват, което сега за земната кибернетика е факт и никого не изненадва особено. Още повече че работата, която извършва Черният октопод, е твърде опростена: светлинен импулс — издигане — насочване на излъчващия орган или ако искате — апарат, в съответната посока — кратко излъчване, а може би и други действия, които досега не са ни известни — например събиране на „снимките“ — спускане. Инженер Боргланд предполага, че токовият удар, който е зашеметил доктор Каменик, не е бил умишлен или пък запрограмирано в апарата нападение, а по-скоро нещастна случайност.

Скъпи редакторе, а колкото до съвършенството на Черния октопод, по-добре идете да видите чудесата на земната кибернетика, каквито са двете, съоръжени с фотоклетки костенурки Елза и Кор на инженер Уолтър Грей, които разпознават сянката и застават на подходящи места да заредят слънчевите си батерии или пък се „хранят“ от контакта, като сами го откриват. Идете да видите мишката на Шенън, която търси пътя през един лабиринт, учейки се от своите грешки, и след няколко опита това зверче, състоящо се от колелца, проводници и електронна апаратура, безпогрешно преодолява и най-сложната плетеница. Прочетете нещо за „перцетрона“, апарата, който може да говори и чете и с чиято помощ днес една група от психолози и кибернетици се опитва да разгадае онези загадъчни съобщения, излъчвани като мълнии и светлинни точки.

— Другарю доцент, значи вие мислите, че ако Черният октопод наистина е машина, неговото техническо равнище не достига нивото на развитие на земната техника? Та това е…

— Почакайте, редакторе! И не се сърдете, че ви прекъснах. Да не стане недоразумение. Черният октопод е преди всичко все още непозната загадка, макар че Боргланд с помощта на непрекъснато сменящи се учени многократно е заснел, филмирал, измерил и не знам още какво. Това е апарат с ограничена програма, който не изисква прекалено сложна апаратура. Това обаче нищо не говори за степента на техническото развитие на извънземните посетители.

И все пак има нещо подобно, както казахте и вие. Знаете, че повечето автори на фантастични романи описват достиженията на извънземните цивилизации, дошли на Земята, като истински чудеса, несравнимо по-съвършени от всичко, което човечеството е успяло да създаде не само досега, но може би и в далечното бъдеще. Смятам, че ние не само сме несправедливи към нашата наука, но и доста сериозно се заблуждаваме. Та ние сме точно на прага на ерата на космическите проучвания. Човечеството днес вече има реални практически възможности да посети Луната и близките планети, да ги опознае и да има за тях точни и подробни данни. Това проучване трябва да бъде — не мога да си го представя другояче — първият етап от ЗАВОЮВАНЕТО на космоса, по-точно — на използуването на неговите ресурси в името на живота. Може би за в бъдеще Луната ще ни предложи огромни диамантени кристали за прокарване на минните галерии и за изтегляне на най-тънките метални нишки, а от Марс може би автоматично насочвани ракети ще превозват товари от радиоактивни елементи за атомните реактори, кой знае? Но проучванията, първите космически пътувания са вече на дневен ред и аз твърдя, че всяка цивилизация — земна, марсианска или каквато и да е друга, ще започне тези проучвания при развитие на техниката, приблизително еднакво с това на човечеството днес. Та съвсем не е нужно да се натъкнем на непонятни чудеса в пещерите на Снайфелс и да ги гледаме със зяпнала уста, с извинение, както диваците са се пулели срещу огледалата на палубата на Колумбовите каравели, по-вероятно е да се срещнем с машините на цивилизация, която наистина ни е напълно чужда, но съвсем не е далеч от нас в своето развитие. Разбрахте ли ме?

— Естествено, вие обяснявате всичко много добре, но… Например летящата чиния, загадъчните НЛО?

— Виждате ли, редакторе, и вие сте под влиянието на слабите фантастични романи! „Загадъчната“ летяща чиния… Защо пък да е „загадъчна“? Не ви ли се струва, че много по-загадъчно е невероятното силициево съединение, което говори, че извън Земята животът би могъл да се развие и вероятно се е развил на съвсем друга биологична основа? Днес всеки способен авиоконструктор би могъл да ви проектира и конструира подобна летяща чиния. Според желанията ви. Тя би могла да излита вертикално с едно или с няколко витла, скрити в корпуса й, или пък да се задвижва с реактивни двигатели. Наистина, този апарат не би бил толкова добър като другия, от Снайфелс — решително не толкова бърз и стабилен, но нищо повече. Летящата чиния крие три основни въпроса за нас:

1. Защо е излетяла?

2. Накъде е отлетяла?

3. Какво я задвижва?

Първият въпрос е най-лесен. Смятам, че целият свят е единодушен в отговора: летящата чиния е сигнал за съответния „получател“, че човешката цивилизация е достигнала ниво, което позволява евентуални контакти и съвместна работа. Нейното излитане всъщност е съобщение, че ние най-малкото сме открили строежа на материята, електроните, протоните и неутроните и сме изучили начина, по който е изграден нашият свят.

По-труден е вторият въпрос. За съжаление не може да му се отговори еднозначно, макар че изтребителите от Кефлавик са я следвали чак до границата на стратосферата и почти през цялото време нейното точно разположение е било наблюдавано с радиолокатори. Първоначалната посока на летящата чиния, общо взето, отговаря на разположението на Марс или Уран.

— Другарю доцент, защо непрекъснато мислите само за планетите? Нима експедицията до Снайфелс не би могла да долети от някоя друга звездна система?

— Скъпи мой, останете в границите на разумното, а не на фантастичното! До най-близката звезда Проксима Кентавър не е много далече, само четири светлинни години. Със скорост от 30 км. в секунда, която днес е почти максималната за земните ракети, нашите гости биха пътешествували през космическите простори 40 000 години към нас и още толкова обратно. Засега нямаме доказателства, че техните машини са много по-съвършени от нашите, но кой знае. Да кажем, че техните ракети се движат 100 пъти по-бързо. Тогава пътуването в едната посока би продължило 400 години. Да допуснем, че те живеят десет пъти по-дълго от нас — както виждате, редакторе, опитвам се да ви подкрепя по всякакъв начин. В такъв случай само едното пътуване би продължило през целия им активен живот — от зрелостта им до старостта, в земния смисъл на понятията. Възможно ли с това? Може би да, но трябва да имаме предвид, че те не биха го повторили. А сега ви давам още едно преимущество: да допуснем възможността за посещение от още по-далечни космически пространства на разстояние от 10 светлинни години. Толкова близо (или толкова далече — както искате) от нашето Слънце се намират около 50 звезди. Да кажем, че в идеалния случай всяка от тях би имала по две населени планети и тези цивилизации биха могли да извършват редовно далечни космически полети. В такъв случай те всички биха посетили Земята сто пъти в период от няколко милиарда години, след като на нея е възниквал животът. Следите ли мисълта ми?

— Опитвам се.

— В такъв случай на всеки десет милиона години бихме имали средно по едно космическо посещение. Ако е било нещо подобно в случая със Снайфелс, те са пристигнали точно навреме, за да се срещнат в третичния период с първите прадеди на човека, с древните човекоподобни маймуни… Вярвате ли все още, че това е правдоподобно?

— Не, но… Ако тези космически кораби могат да се движат със скорост, близка до скоростта на светлината?

— Знаете ли, редакторе, пророкуването отдавна вече не е доходен занаят и аз не бих искал да сгреша, но смятам, че възможностите не отиват толкова далеч. Разбира се, че вярвам в човешката изобретателност и в прогреса, но също така вярвам на физическите закони и теорията на относителността, която доказва, че заедно със скоростта се увеличават теглото и плътността на материята. Това не е само теория. В ускорителите на частиците — циклотроните, успяваме да „подгоним“ квантите в магнитното поле до определени крайни скорости. И толкова. Тяхната плътност се увеличава до такава степен, че нашите средства стават слаби и недостатъчни. Такива промени биха имали решително, дори и погубно, въздействие върху живота. Освен това фотонните ракети, движими от светлинен сноп — нали за тях мислехте? — засега съществуват само на хартия, като дори и там не изглеждат правдоподобни, защото все още не сме готови за тяхното конструиране. По този начин достигаме и до третия въпрос, за задвижването на летящата чиния.

Помните ли все още формулата S = g/2t²?

— Да, но все пак не сме в училище…

— Естествено, че сте я учили, редакторе! Пътят, изминат от падащото тяло, е равен на половината от ускорението, умножено по квадрата на времето. Формулата на свободното падане. Виждате ли, летящият диск се е придвижвал, което е видял и капитан Сигурдсон, точно според тази формула, като естествено вземем предвид отклонението при отвесната посока и въздушното съпротивление, което засега ще оставим на математиците да изчислят.

— Не ви разбирам, другарю доцент. Свободно падане, насочено НАГОРЕ?

— Виждате ли — чудно ви е! Отново бихте предпочели да говорите за „загадъчна“ движеща сила, а тя вече съвсем не е неразбираема за човечеството. През 1957 година на проведената в САЩ конференция по проблемите на земното притегляне, започна дискусия, която продължава и до днес. С една дума: част от физиците се съмняват, че освен протоните, електроните, неутроните и останалите частици на атома материята съдържа и гравитрони, неоткритите все още носители на привличането и теглото на телата. Ако наистина те съществуват и бъдат „изхвърлени“ от материята, то биха се променили и нейното тегло, и силата на привличането. Тогава може да се създаде „антигравитационна“ материя, която би се отблъсквала от Земята, вместо да бъде привличана от нея. А това, както ми се струва, вече ни демонстрираха и летящият диск, и издигащият се като балон Черен октопод.

Наистина, ние хората не сме достигнали толкова далече, но нашите физици работят в лабораториите си над този проблем и вече са близо до първите резултати. Повярвайте ми, редакторе, в това отношение също не стоим като диваци пред огледалце!

— Другарю доцент, вашият здрав разум ме възхищава, но ние забравихме нещо твърде съществено: личното ви мнение относно мястото, откъдето е дошла космическата експедиция.

— С удоволствие ще ви го кажа, но с уговорката, че това действително е мое лично мнение, което трябва внимателно да се обмисли. Струва ми се, вече бяхте казали заглавието на вашия репортаж. Как беше точно?

— „Пътят на слепите птици“.

— Е, с тези „птици“ също не бих се съгласил, но както и да е. Те са първият основен пункт в моята хипотеза. Както „птиците“ от екрана, така и съществата, приличащи на двойни морски звезди, нямат никакви зрителни органи, които да изпълняват функциите на окото. Елементарното възприемане на светлината с телесната обвивка, което е типично за дъждовните червеи, въобще не е за вярване при такива сложни и развити организми. Какво ще кажете?

— Не знам.

— Наистина, не е много просто. Тези същества са от свят, където слънчевата светлина е слаба или където видимото слънчево излъчване не е преобладаващо и практически не играе никаква роля при ориентацията на организмите. Затова спокойно можем да отпишем Меркурий, по-точно неговата постоянно осветена половина, Венера и Марс.

— Значи не вярвате, че посещението е от Марс? Та нали…

— Момент, веднага ще ви обясня. Според горното съображение идва ред на Юпитер, който получава 27 пъти по-малко светлина от нашата Земя. Редакторе, погледнете през това стъкълце към прозореца. Това е сив фотофилтър и направените с него снимки трябва да се проявяват точно тридесет пъти по-дълго от обикновените, или той снижава слънчевата светлина до стойност, подобна на достигащата до Юпитер. Какво виждате?

— Абсолютно нищо. Тъмнина. Почакайте, сега вече различавам формите на осветените сгради, но съвсем неясно.

— Виждате ли, а навън е чудесен слънчев пролетен ден. Следващата планета, Сатурн, получава от благодатната слънчева светлина четири пъти по-малко и обикаля почти два пъти по-далеч от Слънцето, почти на един и половина милиарда километра. Уран и Нептун, да не говорим за Плутон, се движат във вечна тъмнина, и от тях нашето Слънце би изглеждало като една от звездите, която наистина е най-ярката, но все пак е само обикновена звезда. Разбира се, и в това е загадката, че нито Юпитер, нито Сатурн или Уран не могат да бъдат родина на живота, показан на екрана в каменната галерия.

— Защо?

— Всичко свидетелствува, че животът в света на нашите космически гости се е развил върху някаква твърда повърхност, накратко — върху земя. За съжаление структурата на споменатите три планети е подобна на структурата на Слънцето: вероятно техните основни елементи са водородът и някои други газове и благодарение на огромното налягане във вътрешността тяхната плътност превишава с около една трета плътността на водата. По-точно казано, на Юпитер тя е 1,34; Сатурн според „Космическите песни“ на Неруда, бедничкият, се състои само от „газови парцали“, има нищожна плътност от 0,69; на Уран се повишава до 1,56, а на Нептун до 2,27. Може би не сме справедливи към нашите съседни планети, като смятаме, че те имат малки, твърди, метални ядра, обкръжени с дебел слой от газове, които ние наблюдаваме и погрешно смятаме, че те са истинската планета, но дори и там не би могъл да съществува живот от този вид.

— Другарю доцент, сега въобще нищо не разбирам. Изключихте всички планети, а въпреки това не вярвате, че експедицията е дошла от „съседите“ — планетарната система на някоя чужда звезда.

— Не съм свършил още. Юпитер и Сатурн имат свои спътници. Моля, ето ви снимка на четирите спътника на Юпитер, които наричаме Галилееви, тъй като този известен астроном ги е открил през 1610 година още щом насочил своя далекоглед към небосвода. Можете да ги видите и с театрален бинокъл. Другите осем спътника са много малки. Сатурн има девет спътника — също хубаво семейство, нали?

— Сигурно не мислите, че на такива малки небесни тела…

— Малки? Редакторе, само не обиждайте! Третият и четвъртият спътник на Юпитер — Ганимед и Калисто, са с диаметър над 5000 километра и са „дребосъци“ с големината на Меркурий. Ганимед дори е малко по-голям. Йо с диаметър 3300 километра, и Европа — с 2880 километра, също не са джуджета. А най-големият Сатурнов спътник — Титан, с диаметър почти 5000 километра, също не е по-малък от Меркурий.

Вече съжалявате за пренебрежението си, нали?

Най-интересното е, че всички тези спътници имат газова атмосфера, плътни тела са и най-вероятно са някогашни малки планети, планетоиди, уловени от притеглянето на гиганта Юпитер, дори изглежда, че тяхната атмосфера е активна — образуват се облаци (разбира се, не като тези нашите от водни пари), образува се скреж… накратко, това са много интересни спътници. На тях би могъл, казвам го с уговорка, да възникне живот, като този, който ни се представи под Снайфелс.

— Имате ли някакви доказателства в подкрепа на вашето твърдение?

— Да, и то не едно. Сега ще ги чуете, но всичко по реда си.

Условията на спътниците на Юпитер и Сатурн отговарят и на двете изисквания, твърда „земна“ повърхност и недостатъчна слънчева светлина. В такъв случай възниква следващият въпрос — кой е тогава източникът на живота в родината на странните космически посетители, след като не е Слънцето. Слънцето, както ви е известно, е двигателят на живота на нашата Земя. Без него не биха могли да съществуват растенията, без тях биха загинали тревопасните, а също и месоядните животни. Животът би изчезнал. Ветровете биха утихнали, океаните биха се покрили с ледена броня, реките биха изсъхнали и мъртвата Земя би се лутала безцелно из космоса, докато някоя далечна звезда не я привлече с горещото си дихание.

Чуждият свят също трябва да има такъв „мотор“ на живота и това вероятно е излъчване от друг вид, по-различно от слънчевото. И тук идва на помощ новият раздел от астрономията, радиоастрономията, която изучава небесния свят не с телескопи, а с огромните чаши на радиотелескопите, все по-големи и усъвършенствувани.

През 1954 година американските изследователи Бърк и Франклин напразно си блъскали главите над апарата, който измервал силата на радиоизлъчването от Мъглявината на Рака в съзвездието Бик. Наложило се да прекъсват наблюденията всяка минута, тъй като писецът, отбелязващ кривата линия на регистриращата лента, бил измъкван от мястото си от силен импулс. Най-после двамата се досетили — виновникът за повредата бил Юпитер. Тази огромна планета, най-голямата в Слънчевата система е мощен източник на радиоизлъчване, насочено в два пояса далеч зад орбитите на откритите от Галилей спътници. Неговият източник са страшните бури, милиарди пъти по-силни от нашите летни градушки.

Редакторе, това звучи невероятно, но е истина. Та нали облаците от замръзнал амоняк се движат по екватора на Юпитер със скорост от 12 километра в СЕКУНДА, със скоростта на космическите ракети! При тези бури, също както при Слънцето (според новите проучвания Юпитер е на границата между звезда и планета), възникват, освен радиоизлъчването, и всички останали видове излъчвания. Видимата светлина се поглъща от гъстите облаци, но на спътниците все пак прониква силен поток от проникващо лъчение, подобно на това от рентгеновите апарати, урана и на другите радиоактивни елементи. Именно това е, редакторе, или най-малкото МОЖЕ ДА БЪДЕ „моторът на живота“ на нашите гости!

— Но това е невероятно! Та нали такова излъчване убива всичко живо, нали…

— Прав сте, другарю редактор, но не напълно. Малки дози от проникващата радиация дори стимулират растежа на растенията, а някои водорасли са твърде устойчиви и към силните дози. Естествено, то вреди на хората, а ядрените взривове заедно с ядрените оръжия са най-голямата опасност за човечеството. Ако превърнем в топлинна ядрената енергия, достатъчна за унищожаването на един човек, тя би се равнявала на топлината на чаша чай… Сега ви е ясно, че радиоактивността вреди на отделните органи и тъкани, но това не е така лесно за обяснение. Като че ли във всяка клетка има по една молекула, да я наречем „мишена“, която под влияние на радиоактивните лъчи умира, а заедно с нея и самата, милион пъти по-голяма, клетка. Това е в сила за земния живот, за хората, животните и растенията. Но ако някъде в Космоса се е развил живот, чиито клетки (ако въобще се състои от клетки) не само нямат „мишени“, които да умират от радиоактивността, а напротив — да вземат от нея необходимата им енергия? Това не е лоша възможност — например растенията усвояват едва 1/50 част от цялата слънчева светлина и не са в състояние да оползотворят лъчите, пренасящи най-голямата част от енергията, дори обратното — точно тя им вреди.

В нашия случай тези явно фантастични предположения са подкрепени от многобройни факти.

Преди всичко образите на „птиците“ в Дупката на свети Патрик в действителност биха могли да изпълняват ролята на светлинни източници, на лампи. Това означава, че съществата, които са ги вградили в скалите и са ги използували, не само са били устойчиви към радиоактивното излъчване, но то им е служело, за да виждат, както ние използуваме слънчевата светлина. Това обяснява защо у „птиците“ не откриваме очи или някакви подобни органи: просто за по-сигурно те са скрити във вътрешността им. Та нали лъчите ще проникнат и през „кожата“ на приличащите на морски звезди организми, както и на слепите „птици“.

Много сериозен аргумент в подкрепа на моите предположения са и образите на човешки скелети, посочващи местата с повишена радиоактивност. Доктор Каменик и неговите приятели са ги приели за мрачни символи, предупреждаващи за смъртна опасност. Смятам, че истината е значително по-проста, тъй като едва ли космическите посетители са могли да знаят нещо за зловещите представи, свързани с тази съвсем невинна част на човешкото тяло: те НАЙ-ВЕРОЯТНО СА РИСУВАЛИ ЧОВЕКА ТАКЪВ, КАКЪВТО СА ГО ВИДЕЛИ в „светлината“ на радиоактивните лъчи, проникващи през тялото като рентгенова снимка. По същия начин са изобразени и „птиците“, както вие наричате тези същества. Странните криви линии по образите им в пещерата не са, както единодушно смятат биолозите и другите специалисти, само орнаменти, а реално изобразени твърди части от тяхното тяло, своеобразни „скелети“.

Моля ви, напишете всички тези изрази в кавички, защото ги използувам само за да направя истината по-понятна за вашите читатели. Естествено, това не означава, че там, откъдето са космическите посетители, ще срещнем наистина птици, подобни на земните.

И трето: движещата сила на машините на тази цивилизация е съвсем различна от нашата. В атмосферата на родната им планета липсва кислород, а следователно и огън. Двигателите с вътрешно горене и парните машини не са им познати. Те са развили и усъвършенствували съвсем други принципи, може би са създадени изкуствени мускули.

Това също не ни е съвсем непознато. На световното изложение в Брюксел ЕКСПО-58 в скромна стъклена кутийка е бил поставен един от най-интересните експонати: тъничко влакънце, което се скъсявало или удължавало в зависимост от разтвора, в който е било поставено. Изкуствен мускул — разгаданата велика тайна на живота… Редакторе, не зная дали ви се вярва или не, но и за земните жители това е бъдещето на техниката.

Прожекционните екрани в пещерата също подкрепят моите предположения. Подробностите на образите станаха ясни едва на филмите, чувствителни към невидимите ултравиолетови лъчи, въпреки че неизвестните посетители се бяха опитали с помощта на флуоресциращите екрани, подобни на телевизионните, да приспособят образа към човешкия начин на виждане. И едно последно доказателство: образът на Марс, за който вече говорихме, е много подробен, но в същото време доста се различава от нашите снимки на тази планета. Той много прилича на снимките, направени при ултравиолетова светлина. Подчертавам — прилича. Учените са единодушни, че най-вероятно този образ представя планетата така, както би била видяна при още по-малки дължини на вълните, които засега са неуловими от нашите астрономически уреди.

— Другарю доцент, вие ми напомняте за най-интересния въпрос: защо именно Марс, който се намира само малко по-далече от Слънцето в сравнение със Земята, след като вие сам смятате, че космическото посещение идва от спътниците на Юпитер или на Сатурн? Може би се е отнасяло за завладяване на цялата Слънчева система?

— Не. Смятам, че това е било бягство.

— БЯГСТВО?

— Да, бягство. Чуйте:

Още през XVII и XVIII век на Юпитер са се наблюдавали признаци за катастрофа. В южния екваториален пояс, покрит и досега със слой от облаци, състоящи се най-вероятно от амоняк, метан и водород, започнал да се образува някакъв неясен облак, обикалящ около огромната планета. През 1831 година той рязко се увеличил и можел добре да се види. Съдбоносна била 1878 година, когато съвсем невинното облаче внезапно се превърнало в „Червено петно“, дълго 50 000 и широко 10 000 километра, което имало цвят на керемида и се движело с невероятна скорост. Ние не знаем какво всъщност представлява това Червено петно, което понякога почти изчезва, както през 1915 и 1938 година, а друг път е ясно различимо от пръв поглед. Може би е гигантски къс от някаква материя, издигащ се в атмосферата, или пък следа от огромно вулканично изригване…

Във всеки случай на Юпитер се е появило нещо ново и изключително, което би трябвало да повлияе в значителна степен както на самата планета, така и на нейните спътници. Но Червеното петно не било единствената загадка. През 1905 година, неизвестно откъде, над Юпитер се появил продълговат сив облак, наречен от астрономите „Дантелата“, който очевидно преследвал „Червеното петно“ и приблизително на две години се сблъсквал с него, усилвал движението му и го обтичал, както реката тече около камък в коритото си. И, трето: четири години по-рано, през 1901 година, отново близко до Червеното петно се появила „Голямата южна тропическа катастрофа“, която също била по-бърза от Червеното петно и подобно на него също плавала под горните атмосферни слоеве, като се сблъсквала с тях, ускорявайки движението им. Интересно, нали?

— Много. Но все още не разбирам какво общо може да има между Червеното петно и Снайфелс.

— Сега ще разберете. Само чуйте последователността на събитията по години:

XVII и XVIII век — първите следи от Червеното петно:

краят на XVIII век — земетресение и чума в Исландия:

1861 година — Жул Верн намира доказателство за посещението под Снайфелс;

1862 година — спътниците на Марс не са били забелязани въпреки отличните условия;

1877 година — много астрономи едновременно ги откриват;

1878 година — внезапно се активизира Червеното петно;

1901 година — появява се „Голямата южна тропическа катастрофа“;

1905 година — появява се Дантелата;

1908 година — Тунгуският метеорит.

Ако направим такава табличка и вложим в нея малко фантазия, която естествено трябва здраво да бъде свързана с откритите под Снайфелс и преди това реални факти, можем да направим следното предположение: преди около 2000 години интелигентните същества, живеещи на Юпитеровите спътници, са посетили Земята. Те построили Баалбекската тераса в Антиливанските планини и са се опитали да предадат някои знания на хората, но напразно. С оглед на специфичните условия за техния живот, който, както изглежда, е протичал в затворени пространства и се е нуждаел от силни радиоактивни източници, те създали своя база в ненаселената Исландия, и по-точно в пещерата под Снайфелс. През XVII век се появило зловещото Червено петно, с което не знаели как да се справят. Затова по-късно изпратили на Земята нова експедиция, която повторно установила, че тук условията за продължително заселване не са подходящи за тях и че не могат да разчитат на помощта и сътрудничеството на земните жители. Тогава построили тези екрани и оставили летящата чиния, която да им послужи като сигнал, че човечеството е достигнало такова ниво на техническото развитие, което дава възможност за взаимни контакти. Тази експедиция допуснала грешка при излитането или при кацането, резултат на което било страшното земетресение, откъснало големи части от острова и активизирало вулканичната му дейност.

Освен това част от острова била радиационно заразена — лъчевата болест отслабила съпротивителните сили на местното население, което масово се заразявало от съвсем обикновен грип. Това било, според мен, точно онази „чума“. Сигурно знаете, че до най-ново време чума наричали всяка смъртоносна зараза без оглед на това, за какво заболяване действително се отнасяло. Затова през Европа преминали „чуми“ от едра шарка, туберкулоза, инфлуенца, истинска чума, петнист тиф и други подобни.

През това време на Юпитер катастрофата наближавала. Около 1870 година край най-близката планета, Марс, били построени два изкуствени спътника, на които се преселило част от населението, живеещо на Юпитеровите спътници. Това преселване било извършено точно навреме. През 1878 година спътниците на огромния Юпитер били вече необитаеми. Тогава започнало сражението с Червеното петно, което те се опитали да унищожат. Изпратената обратно на Юпитер експедиция предизвикала страшна буря — това именно била „Голямата южна тропическа катастрофа“ през 1901 година. След четири години бил направен нов опит. Била създадена Дантелата, чиято площ обхващала милиони квадратни километри. Но и този път борбата с Червеното петно, движещо се със скоростта на космически кораб около Юпитер, не била успешна. Експедицията от Юпитер, която се завръщала на Марс, загинала при опит за принудително кацане на Земята през 1908 година. Да, редакторе, това е Тунгуският метеорит, чиято траектория над Сибир е била насочена точно към Исландия…

Едва след изчерпването на всички възможности за връщане в родината им тези същества започнали да колонизират отдавна угасналия Марс. Петното на Лаокоон е първият видян от Земята признак. Ядреният взрив от 1956 година, ако не е бил сигнал за Земята, е бил част от техническите работи по повърхността на Марс или пък при прокопаването на необходимите подземни пространства.

Това харесва ли ви?

— Чудесно е! Много по-добро от приключенски роман. Другарю доцент, ако предположим, че имате право, ще бъде ли възможно да установим контакт с тези същества и дори да работим заедно? Повечето учени се отнасят твърде недоверчиво към такава възможност.

— Мисля, че да. Знаете ли, аз наистина не вярвам във възможностите за братски прегръдки в Космоса със същества, напълно приличащи на хората или пък, още по-малко, напълно различни от тях, но мислещи по същия начин и разговарящи с помощта на някакви електронни машини съвсем свободно с нашите космонавти не само за времето, но и за далеч по-сложни неща. Всичко обаче свидетелствува, че въпреки абсолютните различия в начина на живот на съществата от Снайфелс в случая, все пак са налице двете основни изисквания за контакт помежду ни: те приличат на нас по ритъма на живот, по придвижването си във времето и пространството.

— Бихте ли могли да го обясните по-подробно на нашите читатели?

— Ще се опитам. Вижте, редакторе, животът на еднодневката, по-точно зрелият й живот, продължава само един ден. В този единствен ден тя се излюпва от ларвата, съзрява полово, снася яйцата си и умира. Целият живот е концентриран в няколко часа и протича десетки хиляди пъти по-бързо отколкото при човека. Времето на еднодневката тече десет хиляди пъти по-бързо от човешкото. А животът на бактериите — може би милиони пъти. Но времето и за хората не е едно и също. Един-единствен ден за едногодишното дете е равен на 1/365 част от живота му; денят на десетгодишното дете вече е десет пъти по-малка част от неговия живот, с десет пъти по-малко преживявания, а при петдесетгодишния мъж един такъв ден е едва една петдесета част от това, което този ден е бил на едногодишната му възраст. Не мислете, че това са някакви мои измишльотини. Раните и драскотините на децата заздравяват, така да се каже, пред очите ни, а раните на старите хора — много по-бавно. За децата денят е безкраен, а за старците годините летят невероятно бързо.

И обратното. Виждали сте огромните костенурки от Галапагоските острови — има ги в зоологическата градина в Прага. Смята се, че възрастта на най-голямото от тези странни и бавни животни е триста години. Времето за тези костенурки преминава пет пъти по-бавно, отколкото за човека…

Хората могат да установяват контакт само със съществата, които имат приблизително еднакъв ритъм на живот. Това все пак го разбирате, нали? А придвижването във времето и пространството? Представете си, а това можете да си представите много добре, същества, чието придвижване е бавно като растежа на дървото или пък бързо като полета на стършела, който на къси разстояния развива скорост от 1300 километра в час, почти като свръхзвуков изтребител. Движението само по себе си не означава много, но то е израз на цялостния ритъм на живот, а може би и на мисленето, и на възприятията. То им съответствува и се съгласува с тяхното развитие.

Третият „екран“ ни даде още една надежда. Изглежда, че поне някои от съществата, които биха могли да бъдат носители на разум, живеят групово, подобно на хората. Редакторе, това е много важно условие за взаимното разбирателство, а може би е и възможност за контакт.

— Да, но хората… и безглавата морска звезда…

— Редакторе, да не би да сте очаквали марсиански красавици? Колекцията от човешките представи за жителите на другите планети е всъщност хумористичен парад на наивността и дори на невежеството. Тогава все още не е съществувала астробиологията.

Но предвид това, че вероятно основата на живота на посетителите на Снайфелс е съвсем различна — тяхната форма, а може би и „психология“ си приличат изненадващо с нашите. И точно тук е голямата надежда.

— Още един, последен въпрос, другарю доцент, кога според вас ще бъде предприет опит за установяване на контакт?

— Редакторе, няма да се разсърдя, ако това стане още тази вечер. Главно защото една такава операция по всяка вероятност ще изисква обединените усилия на цялото човечество, както в годините на геофизиката. А тези обединени усилия са зората на нова епоха, когато хората най-после ще станат хора: задружни жители на нашата планета.