Лудвик Соучек
Пътят на слепите птици (6)

6
Доктор Белке е угрижен, но после се радва

След завръщането на госпожица Кралова от командировката й във Франция нашата малко хлапашка сензация с акция „ВИИ“ се превърна в сериозен проблем. Честно казано, в началото не приехме напълно сериозно нейната телеграма, но снимката, която донесе и подробното описание на остроумното разследване в музея на Жул Верн в Амиен бяха много убедителни.

Ако позволите да повторя, ситуацията беше следната: при своето посещение в Амиен през 1856 година, по времето, когато ухажвал бъдещата си съпруга Онорина, Жул Верн е намерил древен пергамент с ръкопис на Ардне Сакнюсем. Ако го е използвал без изменение в книгата си „Пътешествие до центъра на Земята“, а това се потвърждава от заключението на експерта професор Сьоренсен — пергаментът е посочвал мястото, откъдето може да се проникне във вътрешността на Земята. Жул Верн е посетил Исландия, дори без съмнение може да се твърди — през 1861 година е бил в района на кратера Снайфелс, откъдето, според твърдението на Сакнюсем може да се слезе до центъра на Земята, но не само че никога и никъде не е споменавал за своя престой, а дори е унищожил бележките в пътния си дневник, както и напълно невинното изречение за намереното преди много време късче пергамент с тайнствения надпис.

Имахме повече от достатъчно преки и косвени доказателства за посещението на Верн в Исландия — преди всичко автографа на писателя върху подарената на дядо ми снимка, както и съвършеното познаване на местността и обичаите на населението, описани много по-подробно в сравнение с останалите романи за страните, в които писателят някога е бил.

Малка, бих казал, „съпътствуваща“ загадка бяха откритите от Торгюн няколко вида бръмбари от един и същи род точно в кратера Снайфелс, макар че според твърдението на Ийри те никога не би трябвало да са на едно място. Естествено, писахме на Лейф Торгюн да потвърди мястото на откриването на получените бръмбари и по възможност да изпрати още оттам, но дълго време нямахме отговор. Може би Лейф точно по това време е бил на път.

Основният въпрос, който вълнуваше нашата малка група, по-точно мен и Ийри, а в последно време и госпожица Кралова, бе, защо Жул Верн така старателно е заличил следите от своя престой в Исландия?

Измисляхме си всякакви вероятни и невероятни причини. Незабавно отхвърлихме предположението, че Жул Верн е извършил престъпление и се е опитал да прикрие следите му. Та нали Верн е бил кротък и преди всичко справедлив човек.

Малко по-вероятна беше мисълта, изказана от госпожица Кралова, че всъщност Верн, подмамен от фалшифицирания пергамент, написан от някакъв шегобиец или пък дори и от истинския пергамент, действително е отишъл в Исландия, разгледал е Снайфелс и… не е открил абсолютно нищо. От страх да не му се присмеят приятелите, той никога не е разказвал за приключението си и е унищожил писмените доказателства за него. А може би и за да не му се присмиват неговите наследници и потомци.

Скъпи господин редакторе, няма да ви занимавам с психологическия анализ, чрез който напълно отхвърлих и тази възможност — въз основа на подробното изучаване живота на Верн от книгите, намерени от безкрайно заинтригувания Ийри в пражките библиотеки и антиквариати. Накратко, една от специфичните черти на Верновия характер е била склонността към самоирония. Верн никога не пропускал случай да забавлява приятелите си за своя сметка. Обичал да се облича в различни маскарадни костюми, да се прави на шут и главно, нито едно свое преживяване, отредило му комична роля, не е забравил да спомене в някои от разказите си, както, да речем, неудачното първо и последно ловно приключение в единствения ден от целия си живот, който посветил на лова — през 1859 година в Пикардия, чиято жертва станала една простреляна жандармерийска шапка… може би това качество на характера му е било защита срещу евентуалния присмех — половината от лицето му потрепвала в нервен тик и подобна защитна реакция се усвоява лесно на млади години — кой знае? Не, наистина няма да ви уморявам със своите психологически приказки. Накратко, госпожица Кралова също грешеше.

Отхвърлихме и следващата възможност — за някое любовно романче, което „палавият“ Верн е искал да скрие от Онорина. Верн, който до края на живота си обичал горещо своята съпруга, не ще и да е помислял за подобно нещо, още повече по времето, когато младите съпрузи са чакали първия Верн-младши. Накрая единодушно стигнахме до извода, че Верн е открил в Исландия, и то в кратера, описан в пергамента на Сакнюсем, нещо, за което светът не е трябвало да узнае. Въпросът защо тогава въобще се е появил романът „Пътешествие до центъра на Земята“ или защо Верн не е променил основните части от ръкописа и не е избрал за място на действието друг район на света или поне друга част от Исландия, естествено не можехме да разрешим в Прага. След безкрайните разговори с Ийри и от време на време с госпожица Кралова ние се задоволихме със следното предположение: откритието е било от такъв характер, че писателят не се е решил да го скрие, а е оставил всичко в ръцете на съдбата. Както по-късно се оказа, това предположение беше правилно.

Не мога да скрия едно важно обстоятелство, макар че съм смутен и не зная как да постъпя. Скъпи господин редакторе, вярвам, че няма да злоупотребите с моята откровеност. Забелязах, че за разлика от Ийри госпожица Кралова търси нашата компания и се интересува от проблемите на „ВИИ“ не от любопитство или от литературно-исторически интерес. Госпожица Кралова просто се бе влюбила в Ийри и аз не се учудвах — доктор Каменик е забележителен човек. Чудното беше, че той въобще не забелязваше създалата се ситуация, макар че госпожица Кралова също много му харесваше и той неведнъж ми го бе казвал.

Като приятел на Ийри страшно се зарадвах от подобно развитие на нещата — на него точно това му бе необходимо! Струва ми се, че вече говорихме за признаците на преумора и нервно раздразнение, които наблюдавах у него. Състоянието му не се подобряваше, по-скоро обратното. Нервното напрежение, свързано с работата над описанието и научната класификация на новооткритите пещерни насекоми, голямото умствено натоварване, свързано с нашата акция „ВИИ“, и нощите, прекарани с цял куп Вернови книги и биографии, както и лекарските му задължения в болницата, влияеха все по-осезателно на Ийри. Знаех, че много скоро той трябва да смени обстановката и начина си на живот, за да не премине тази преумора и раздразнителност в сериозно заболяване. Затова реших да ускоря изпълнението на своя план и с оглед на новата ситуация да го поразширя. Нямаше много време. Уредът, който бях изпробвал и поръчал за своята страна, вече бе готов. Тъкмо се провеждаха последните изпитания на електронната апаратура. След десет дни, най-много след две седмици моят престой в Прага трябваше да завърши — чаках само да приключат последните изпитания, за да мога лично да съпровождам апарата по време на пътуването през Северно море. В никакъв случай не можех да удължа своеволно престоя си, ограничен от скромните финансови възможности на исландското Министерство на здравеопазването.

Затова посетих нашия консул — господин Люндборг, който вече знаеше за откритията на Ийри в нашите пещери и дори бе осигурил преводи на неговите научни статии на родния ни език, за да могат да бъдат оценени в Рейкявик. Носех екземпляри от снимките на госпожица Кралова, които успях да взема под някакъв невинен предлог, и за кратко време убедих господин Люндборг, че участието на опитен фотограф или фотографка, запознати с тънкостите по снимането на дребните насекоми, не само би обогатило възможностите на заплануваното проучване на доктор Каменик, но и съществено би подпомогнало пропагандата на природните забележителности в нашата страна. Милият господин Люндборг, макар че прекъснах неотложната му работа — преглеждане на чешката преса, неразделна част от обичайните задължения на всички представителни органи в чужбина, незабавно се зае за работа. Бях в съседната стая и само от време на време дочувах откъслечни думи. На другия край на линията беше, както разбрах, някой си Кнюд. За нищо на света не би ми хрумнало, че този Кнюд е исландският министър-председател и че точно него господин Люндборг убеждава с всевъзможни доводи за необходимостта да се удовлетвори моето предложение.

След миг консулът се върна задъхан от съседната стая, като бършеше с кърпа челото си, но сияещ и доволен.

— Радвайте се, докторе, работата ни е в кърпа вързана! — говореше високо той и вече посягаше към барчето за бутилка и чаши. — Това трябва да се полее! Участието на този ваш колега — доктор Каменик, вече беше одобрено — казват, че нашите ентомолози са възхитени от неговите открития. А Кнюд, искам да кажа министър-председателят, като деца ние всеки ден страшно се биехме, живеехме на една улица — тържествено обеща участието на още един специалист, за документиране на изследванията, при това по избор на доктор Каменик. Доволен ли сте? Може ли татко Люндборг да уреди нещо или не?