Лудвик Соучек
Пътят на слепите птици (2)

2
Доктор Белке не е съгласен. Началото на акция „ВИИ“

За да не се объркат читателите в хаоса на смайващите приключения, започнали точно в мига, в който завършва предишният разговор с доктор Каменик, аз се осмелих да продължа с част от изповедта на доктор Белке, макар че бе една от последните, и то чута на разстояние няколко хиляди километра от Малостранската^[1] ергенска квартира на „Ийри“ Каменик. Доктор Белке прие съображенията ми, прочете превода на разказаното от мен и продължи точно оттам, откъдето бях сметнал за необходимо да прекъсна първия запис.

Б.ред.

Уважаеми господин редакторе, моят чехословашки приятел доктор Ийри Каменик се заблуждава на места в интервюто. Смея да твърдя това именно защото е мой добър приятел. А приятелите не приемат с лошо и най-силните упреци.

Най-напред за случая с романа на Верн и нашето семейство: не зная защо Ийри е предположил, че искам да го накажа, дори сам ви е заявил, че съм говорил за нещо подобно. Това е грешка. Твърдението, че писателят Жул Верн никога лично не е посещавал Исландия, бе за мен много интересна новина. Никога не съм се интересувал по-отблизо от биографията на Верн, но беше съвсем ясно, че Ийри се заблуждава. Баща ми много често ми е разказвал за посещението на някакъв писател — само че той бе променил името му на Ваарн, което е по-близо до нашия език. Чрез посредничеството на господин Фридриксон от Рейкявик писателят наел дядо ми, който при подходящ случай ставал водач на чужденци, понякога — ловец и рибар, но си оставал просто един нещастен бедняк. Както виждате, личността и името съвпадат, само че споменатият Фридриксон не е бил учител по естествознание, както твърди Верн, а по геодезия и от време на време наемал дядо като помощник за измервания при прокарването на пътя по крайбрежието от Рейкявик през Люндюр (там е живеел дядо ми) и Сноксдатюр, чак до Стадюр при северозападния нос на острова. Освен това предание, което, допускам, е могло да възникне като легенда или измислица след прочитането на романа на Верн, издаден и у нас през 1890 г., имам естествено и безспорни доказателства. Заповядайте.

Доктор Белке донесе от библиотеката малка, подвързана с плат папка. В нейните четири ъгъла бе закрепена снимката на млад мъж с характерна брада и къдрава коса. Той стоеше със скръстени ръце пред обикновената завеса, създаваща фона.

Снимката беше стара, поизбледняла, а типичният кафяв цвят, както и оформлението на правоъгълника от твърд картон с големина на визитна картичка несъмнено сочеха миналия век. Белке я извади от папката и я обърна. На гърба й бе отпечатана художествено украсена фирма: „Надар“. Да, убедително доказателство! Това безспорно беше портрет на Жул Верн, дори нещо повече: очевидно беше онази снимка на младия Верн, от която известният илюстратор на неговите книги Риу е създал единствения му портрет, поместван в неговите романи: професор Аронакс, главният герой в „Двадесет хиляди левги под водата“. Фотографът Надар, чието истинско име е Гаспар Феликс Турнашон, „Кралят на фотографите и въздухоплавателите“, бил истински приятел на Верн — на Надар, този мечтател и фантаст, се пада лъвската част за житейския успех на писателя. Именно той през 1861 г. по време на събранията в „Клуба на научния печат“ запознал с въздухоплаването младия неудачник, автор на хаотични безсмислици със странни заглавия като „Пречупени сламки“, „Замъци в Калифорния или пясъчни кули“ и „Господин Шимпанзе“. През есента на следващата година е завършен романът, който прославя Жул Верн: „Пет седмици в балон“. Първообраз на балона на доктор Фергюсон, героя на книгата, е огромният балон на Надар — „Гигант“, който тъкмо е бил подготвен за първия си полет.

Жул Верн също заслужено прославя Надар — най-симпатичната личност в книгата „От Земята до Луната“ е „… пъргав парижанин, толкова съобразителен, колкото и смел… на име Мишел Ардан…“ Не е нужна голяма съобразителност, за да открием обратно написаното име на Надар. Гравьорът Риу и тук се е придържал към модела и в илюстрациите на книгата е съхранил за нас лицето на Надар, което не е красиво наистина, но е честно и интелигентно.

Главното доказателство обаче беше надписът на френски език на предната страна на снимката, изписан със ситен прав шрифт, с букви, наредени като войници. Написаното гласеше: „На смелия Ханс Белке, с благодарност за това, че ми помогна и че ми спаси живота. Жул Верн, 27 юли 1861 г.“

27 юли 1861 г.! Тъкмо навреме, за да се качи Верн на кораба и да успее на 3 август да изтича по стълбите на студентската си квартира при съпругата си Онорина за раждането на първия им син.

Доктор Белке, който след всички събития около Дупката на свети Патрик, стана съвършен познавач на живота и творчеството на Жул Верн, напълно потвърди моите заключения.

Б.ред.

Сега виждате, че имах пълното право да споря с Ийри, ако ще и до кръв, ала съвсем не знаех колко далече ще ни отведе незначителният спор около биографията на Жул Верн.

Тогава изобщо не исках „да наказвам“ Ийри, а напротив — да го лекувам. Благодарение на това, че се занимавам с душевни болести, установих сериозни признаци на преумора у моя пражки приятел. Кръвоносните му съдове, ако мога така да се изразя, бяха започнали да стареят по-бързо от него самия. Пиеше прекалено много кафе, спеше прекалено малко, постоянно употребяваше най-различни хапчета — знаете, че всеки лекар ги има подръка, едни против сън, други — за заспиване, против главоболие, за успокоение… Съвременната наука освен огромните постижения донесе и този порок. Смятам, господин редакторе, че след сто години ще бъдат изкоренени всички ужасни и смъртоносни болести и туберкулозата, и ракът, затова пък на тяхно място ще дойде една-единствена: болестта от прекомерната употреба на лекарства…

Поставих диагнозата и избрах лечението: Ийри трябва поне за няколко седмици да се откъсне от своите лекарски грижи и по възможност — да смени обстановката. В противен случай от първите предупредителни симптоми като безсъние, нервност, болезнено треперене на ръцете и разсеяност ще се развие продължително и тежко заболяване. Това го установих още при първото си принудително посещение в болницата, където Ийри се отнесе към мен, както никой друг през живота ми. Добре мога да различа колко внимание ми бе отделено като на лекар и чужденец и колко човешки грижи прибави Ийри и реших да му се отблагодаря за неговата любезност и доброта, която впрочем бе проявена към мен и от останалите лекари и сестри.

Преди второто си посещение във вашата Прага, разговарях с министъра на образованието на малката ни република — по една случайност, той е мой приятел и също е лекар — и отнесох със себе си неговото обещание: ако естествениците от университета в Рейкявик приемат работата на Ийри за исландските пещерни насекоми като ценен принос за опознаването на родината ни, исландското правителство, със съдействието на съответните чехословашки органи, ще го покани за неколкоседмичен, а може и за неколкомесечен престой в Исландия, със задача да проучи пещерните бръмбари.

Понеже знаех предварително, че няма да се съгласи и като аргумент ще използува работата си, недостига на лекари в хирургичното отделение — накратко, че трудно ще го спечеля за идеята да посети страната ни, опитах се да намеря колкото може повече интригуващи доводи, които да подпомогнат пътуването. Освен нашето приятелство, разбира се.

Както виждате, успях. Най-вече, защото събитията сами ме подкрепиха. Ийри прие — в него се обади любителят на загадките, още повече че тъкмо подготвяше работата си за исландските насекоми от „Верновия“ кратер Снайфелс, откъдето моят стар приятел Лейф Торгюн му изпрати онези странни мравки (или каквото там беше). Естествено, мен лично въпросът за престоя на Верн в Исландия ме интересуваше като част от историята на моя род, досега ясна, но от този момент нататък — вече с голяма въпросителна. Исках да установя истината, защото за моя баща и за мен самия дядо ми Ханс беше нещо като образец на смел мъж, борещ се с природата и с несгодите на съдбата не заради себе си, а за семейството и своите съседи в рибарското селце Люндюр.

И така започнахме заедно акция „ВИИ“ — или „Верн и Исландия“ — както полушеговито-полусериозно я наричахме помежду си. Започнахме я с отличната идея на Ийри, който написа едно любезно писмо до професор Сьоренсен, преподавател в университета в Рейкявик по староисландски език, езиковед и специалист по руните и исландската литературна история. На следващия ден самолетът на SAS^[2] отнесе писмото ни в Рейкявик, а след седмица получихме и отговора.

Но затова вече може би по-добре ще ви информира самото писмо на професор Сьоренсен. То е в Прага, в архива на акция „ВИИ“ — още тогава Ийри го запази с характерната за всички ентомолози педантичност. Знаете ли какво? По-добре да отидем направо при самия професор.