Лудвик Соучек
Пътят на слепите птици (21)

21
Неблагодарният доктор Белке не мисли за Жул Верн

Събудихме се не след осем, както бе предвидено в неписания план на групата ни, а след цели четиринадесет часа, и то от нещо твърде неприятно — от жажда.

Лейф, който вече изглеждаше доста добре и според неговите думи готов за всякакви усилия, предложи да изпием портокаловия сок от найлоновите пликчета. Твърдеше, че сокът най-добре утолява жаждата и че сигурно скоро ще намерим вода. В краен случай бихме могли да пробием с динамит скалата близо до синьовиолетовия прозорец и да се спуснем през отвора навън. Нямаше защо да бързаме и не е нужно заради жаждата да се връщаме точно пред прага на разбулването на тайната на Дупката на свети Патрик.

Приехме неговото мнение единодушно. Вярвайте ми, господин редакторе, никога не съм пил нещо толкова хубаво, макар че не обичам много портокали…

Навън беше слънчев следобед и виолетовата светлина зад прозореца ни се струваше пълна с мир и спокойствие. Брейди-фиорд блестеше като огледало — гладък, спокоен — само недалече от брега малка моторница пореше водата, оставяйки зад себе си пенлива следа. Подсъзнателно се отдръпнахме от „прозореца“ — струваше ни се, че нейният екипаж просто не може да не ни забележи и че синьовиолетовото слънце се откроява на скалната стена като мастилено петно върху чист лист от тетрадка. Надзъртахме внимателно от ъгъла. Лейф запафка неизменната си лула малко по-бързо от обикновеното и обяви: „Брегова полиция!“

Беше прав. На кърмата на моторницата се вееше флагче — синьото държавно знаме на Исландия с вписани един в друг сребрист и червен кръст, а в нея освен кормчията седяха трима мъже в сини полицейски униформи. Единият от тях тъкмо оглеждаше с полеви бинокъл крайбрежието. Сега вече Снайфелс бе обкръжен и откъм морето. Може би — както предположи Ийри — експлозията, която разби каменната преграда пред Пещерата на статуите, се е чула вън от кратера, а може би и от патрула на Скартарис, след което мерките за сигурност и търсенето са били незабавно засилени. Помислих си, че оптимизмът на Лейф, що се отнася до снабдяването ни с вода, беше малко преждевременен, но оставих тази мисъл за себе си.

Разделихме се с прозореца към нашия свят, запалихме факлите и отново се потопихме във вечната тъмнина, завързани за по-сигурно с въжето, в случай че някой от нас неочаквано пропадне в пропаст между базалтовите камъни, разхвърляни на разни места из пещерата.

Първата ни задача бе да открием отвора, през който в пещерата проникваше студен и пропит със сол морски въздух. Неравномерните пламъци на факлите сочеха пътя към дъното на подземния паноптикум, далече от синьовиолетовия изглед към света на XX век. Пещерата на статуите имаше невероятни размери — истинска катедрала, дълга поне неколкостотин метра, таванът й се мяркаше от време на време в светлината на факлите като застрашително разкъсани каменни облаци, за да се скрие веднага в необозримата височина. Опитният пещерняк Ийри, който според неговите думи бе обиколил всяка европейска пещера, не можеше да се начуди и сравняваше Пещерата на статуите с Пещерата на мамутите в Кентъки или с подземния лабиринт Гуахара в Колумбия.

Подът на „катедралата“ започна да се спуска и след няколко минути пред нас заблестя с червени отражения повърхността на подземно езерце. Наистина, все още не бяхме ожаднели като заблудили се бедуини и езерцето съвсем не ни направи такова потресаващо впечатление, както дълго очакван и мечтан кладенец в оазис, но въпреки това бяхме жестоко разочаровани, когато Лейф гребна шепа вода, опита я и я плисна с лаконичното обяснение: „Солена. Море.“

Да, това беше морето — непосредствено след източния край на езерцето открихме следващия отвор, свързващ подземния лабиринт със света. Това беше някакъв тунел, малко по-висок от половин метър, притиснат между скалата и водната повърхност, която дори тук, в подземието, беше леко развълнувана от прибоя. Неясното просветване, което се виждаше сравнително добре при загасени факли, доказваше връзката на езерцето с външния свят — вероятно входът на тунела беше скрит сред десетките хиляди скалички, обкръжаващи бреговете на Факса-фиорд и Брейди-фиорд под формата на някаква съвсем незабележима дупка.

Лейф, който поне на вид изглеждаше съвсем бодър, се огледа въпросително наоколо и свали раницата от гърба си.

— Да го преплувам ли?

Ийри завъртя глава.

— Не, Лейф. Засега е излишно, а съдейки по моя опит, без надуваема гумена лодка или водолазен акваланг може би и опасно. Да се задоволим с това, че в най-лошия случай знаем откъде да излезем навън, въпреки че този път е малко студен и мокър. Така ли е, Белке?

Естествено, бях съгласен с него. Единственият човек, на когото не се харесваше липсата на ентусиазъм у нас за приключенски „ребуси“, беше, за учудване, иначе винаги трезвомислещата госпожица Алена.

— Смятате ли, че Верн и дядото на Белке са проникнали оттук в пещерата? — запита тя колебливо. — Момчета, тогава търсете! Като всеки нормален турист, и те би трябвало поне да напишат имената си на скалата, нали?

За разлика от нас госпожица Алена нито за миг не забравяше кому всъщност трябва да сме благодарни за откриването на подземния лабиринт, нито, господин редакторе, и това го казвам със срам, за моя дядо Ханс. Главите на Ийри, Лейф, а и моята бяха пълни със слепи птици и с трансуранови елементи.

Започнахме да търсим — този път не много. Едва бяхме насочили светещите факли към брега на подземното езерце (което по-скоро бе залив), когато Ийри ни извика. Беше клекнал и изравяше от ситния чакъл засипана до гърлото бутилка. Етикетът бе унищожен от влагата, но това във всички случаи беше бутилка от вино, а според източената й форма и дълго гърло — най-вероятно от рейнско вино. Всички видяхме вътре навит на руло бял лист, защитен от здрава запушалка, със следи от отдавна изгнили във влажния въздух на пещерата хартия или плат, с които е било обвито гърлото на бутилката.

Ийри извади от джоба си ножче с тирбушон и се опита да освободи изгнилата запушалка, но тя потъваше все по-надълбоко в гърлото и заплашваше да повреди листа вътре.

— Проклета работа — изруга той, — да не сме колекционери на сувенири!

Взе един камък, постави бутилката върху друг по-голям и с предпазливи удари я разби. Няколко едри парчета звънко се удариха в чакъла. Скупчихме се около Ийри, който държеше в ръце няколко гъсто изписани листа. Гърлото ми се сви от вълнение, когато четях иззад рамото му ФРЕНСКИЯ текст, написан явно с почерка на известния романист. Подписът отдолу разсея всичките ми съмнения — Жул Верн. А под него с разкривени букви вторият — Ханс Белке. Дядо ми!

— Алено, чети! — подаде Ийри купчината листове, недокоснати нито от влагата, нито от стогодишния си престой в пещерата. — Ти говориш френски най-добре от всички ни. Моля те, превеждай веднага на немски. Така всички ще те разберем.

Госпожица Алена взе ръкописа внимателно, сякаш всеки миг можеше да се разпадне на прах и пепел. Лейф угаси в езерцето всички факли освен една. Застана зад госпожица Кралова, неподвижен и съвсем спокоен, така че светлината падаше върху ръкописа и върху неговото остро изсечено и обрулено от ледените ветрове лице. Всички те бяха едно цяло — той, Исландия и тайната, на чийто праг бяхме застанали.