Лудвик Соучек
Пътят на слепите птици (15)

15
На чашка черно кафе с доцент Холуб

Да оставим за малко нашите герои в къщичката от покрайнините на Хабнафьордюр с изглед към рибарските моторници във Факса-фиорд и бодливите телени огради на американската военновъздушна база. Чрез магнетофонната лента и няколко рисунки и снимки да се върнем обратно в Прага, на втория етаж на модерната сграда на улица „Албертова“, където се намира астробиологичната лаборатория на Чехословашката академия на науките.

Тук няма телескопи и полици с достойни за уважение книги в кожени подвързии. Астробиологията е твърде млада наука и затова не е имала време да остарее. Самият доцент Холуб също не прилича на разсеян астроном. Той има много общо с нашия стар познат професор Сьоренсен — също като него помургавял от слънцето, със спортна фигура — тъкмо се бе върнал от Високите Татри, където бе измервал спектрите на дърветата, храстите и мъховете при зимни условия. Той ни обясни, че спектралният анализ и установяването на отражателната способност на различните видове растения е много важен помощен метод в астробиологията, който позволява да се прецени възможността за съществуването на подобни растителни видове и на други планети. Времето на доцент Холуб бе ограничено, не разисквахме по-надълбоко и по-обширно преимуществата на спектроскопията, но съдейки по неговото обветрено, мургаво и излъчващо здраве лице, тя най-малкото имаше отлично въздействие върху здравето на учения.

Навън валеше сняг, рояците снежинки скриваха светлините на уличните лампи, а пешеходците, повечето бързащи към домовете си медици, за миг се превръщаха в истински снежни човеци.

Върху ниска масичка доцент Холуб свари кафе, изохка, когато се изгори на вдигащата се пара, след което най-после започнахме нашето интервю.

Б.ред.

— Както знаете, другарю доцент, пиша за моето списание поредица от статии за експедицията на доктор Каменик и за цялата история около Дупката на свети Патрик. Бих желал след главата, завършваща с изказаната за първи път мисъл за посещение на космически пришълци в кратера Снайфелс и преди проучването на намиращата се под него пещера, да дам някои сведения за състоянието на този проблем.

— По-рано бяхме бедни и все пак — не съвсем. От няколко години по света се чуват гласове за възможни космически посещения на нашата планета в далечното и по-близко минало.

— Другарю доцент, бихте ли могли да разкажете по-подробно за това на нашите читатели?

— Естествено. Така например изследването на старите легенди донесе много интересен материал. Да вземем Библията, която не е нищо друго освен събраните легенди и предания на народите, живели преди хиляди години в района на Мъртво море. Знаете ли онази част от Стария завет, която се отнася до унищожаването на Содом и Гомор? Според Библията при Лот, жител на единия град, дошли някакви пратеници с предупреждение. Ето неговото съдържание: — Доцент Холуб извади от подръчната си картотека лист, изпъстрен с бележки и залепени към него няколко изрезки.

— „Спасявай душата си; не поглеждай назад и нийде не се спирай в тази околност, спасявай се в планината, за да не погинеш!“

Лот отговорил уплашено: „Но аз не мога се спаси в планината, да не би ме постигне зло и умра…“

Без малко да не му провърви. Катастрофата започнала: „Тогава Господ изля върху Содом и Гомор като дъжд жупел и огън от Господа, от небето и съсипа тия градове, и (всички) растения земни…“^[1]

Другарю редактор, излишно е да ви обяснявам, че тези текстове още преди време са предизвикали вниманието на изследователите към въпроса за възможното космическо посещение на нашата планета. Пратениците предупреждават Лот и му препоръчват да се скрие на безопасно място в някоя пещера — Лот знае, че злото „ще го достигне“ и че то е в състояние да го убие. Най-сетне и описанието на стълба дим, огъня и унищожението биха могли напълно да съответствуват на действителни събития: старт на космически кораб, на който екипажът се е решил след явно безрезултатното предупреждение към суеверното население.

Още по-интригуващи материали бяха открити съвсем случайно през 1947 година под формата на така наречените „Свитъци от Мъртво море“, открити в една пещера в планината Антиливан. Те са намерени по особено интересен начин. Освен цял куп туристически фалшификати, направени като примамка за джобовете на богатите пътешественици, арабите номади неочаквано предложили няколко на пръв поглед автентични откъса от ръкописи. Текстовете попаднали в ръцете на познавачите, които установили без съмнение, че са възникнали отдавна, преди около 2000 години, и нещо повече — в откъсите се говорело за още по-древни събития, разказвани в народните легенди. След безкрайни разпити, уговорки и подкупи най-после бил открит първоизточникът на ръкописите: няколко глинени съда, скрити така удачно, че тяхното съдържание не било повредено от влага или плесен. Намерените текстове направо изобилстват със съобщения за същества, които пристигнали на земята от небето или, обратно — за хора, които били отнесени на небето. Чуйте, редакторе, и преценете сам:

„Тези, които паднаха от небето, бяха на земята в онези дни, а и по-късно, когато пристигнаха синовете на Бога…“ Или тук: „И Енох се сприятели с Бога, и него го нямаше, тъй като Бог го взе при себе си…“

Венец на тези предположения и открития бе намирането на Баалбекската тераса, която е разположена в едно от безбройните дефилета именно на планината Антиливан, недалеч от Бейрут, близо до развалините на античния Хелиополис. Тя представлява платформа, изградена от огромни каменни кубове. Някои от тях са дълги по двадесет метра и тежат по няколко десетки милиона килограма.

Специалистите са единодушни в мнението си, че дори силата на всички жители на околните райони не би била в състояние да помръдне тези камъни, пък и с примитивните приспособления, с които са се строили тогавашните домове, храмове и пирамиди, не е възможно блоковете да бъдат подредени така гладко.

Дълго време не знаехме какво да мислим за Баалбекската тераса. Едва в последно време космическите полети доведоха до ново отношение към тази въпросителна: дали не става въпрос за летище или стартова площадка за корабите, пристигащи някъде от далечния космос. Текстовете от глинените съдове ни навеждат на подобна мисъл и не би било чудно, ако тези посетители са взели със себе си човек, може би точно Енох, като представител на земното население, също както Колумб докарал на кралица Изабела „образци“ от туземното население на Западноиндийските острови.

— Другарю доцент, вашият разказ е много увлекателен. Но все пак нещо не ми е съвсем ясно: възможно ли е въобще контактът с представители на толкова развита технически цивилизация да не окаже никакво влияние на земното население?

— Вникнете в тогавашната епоха. Хората живеели в първобитнообщинния или най-много в робовладелския строй, били суеверни, необразовани, кланели се на мълнията, на гръмотевицата, на слънцето, на луната и имали твърде малко допирни точки с евентуалните посетители от по-развитите планети. Но това посещение не е останало съвсем без последствия.

Появили са се рисунки, пред които и до днес стоим в недоумение. Погледнете, ето една от тях, открита в Хакайската автономна област на СССР, в предпланините на Алтай, по горното течение на Енисей. Интересното е, че съветските археолози я датират към времето, по което приблизително е създадена Баалбекската тераса, както и ръкописите, открити в глинените съдове. Смятам, че поне вас не трябва да убеждавам в това, че фигурите с птичи глави имат несъмнено египетски произход. Представете си само, египтяни в Източен Сибир! Не ви ли изглежда малко вероятно? Точно египтяните, ненавиждани от всички съседни народи. Толкова далеч са могли да се окажат само по един начин — по въздуха. Разбира се, най-интересната от всички е намиращата се в средата дълбоко изсечена фигура. Тя ни объркваше. До неотдавна бе смятана за изображение на бога на плодородието. Вие как мислите?

— Повече ми прилича на човешка глава в скафандър.

— Точно така, напълно съм съгласен с вас. Само че учените се опасяваха да признаят тази видима прилика от страх да не станат смешни. А същите изображения на фигури с кръгли глави, открити в скалните картинни галерии на сахарските пещери в Тасили и Яббален, бяха определяни колебливо като упадъчен период в изкуството на пустинните народи. И все пак, твърдя отново, става въпрос не за друго, а за изображение на древни астронавти в херметични костюми, с шлемове, предпазващи главите им.

— Възможно е да сте прав, другарю доцент, поне според моето виждане на лаик, подкрепяно от копнежа по романтиката. Мисля си обаче дали нямате някакви други доказателства, например известни познания, способности или умения, които високоразвитите пришълци да са предали на своите изостанали земни братя?

— Разбира се. Има учудващи неща, които спокойно могат да се свържат с космическо посещение.

В Азия например във вавилонските пещери са намерени скрити полуразрушени плочки, на които е отбелязана траекторията на Венера спрямо Земята преди 13 хил. години, т.е. по времето, когато в Пражката котловина все още тичали ловци на мамути. Или друг пример: немският инженер Вилхелм Кьониг твърди, че каменните плочки, намерени в Ирак и изложени в Багдадския национален музей, не могат да бъдат нищо друго освен елементи от електрически батерии, монтирани вероятно по времето, когато се е строила Баалбекската тераса, по времето на ръкописите от планината Антиливан.

Няма нищо чудно, че тогавашното примитивно обществено устройство не е могло да задържи такива технически познания. Скоро те станали собственост на жреците, които ги превърнали в чудотворни предмети, служещи да всяват страх у вярващите, подобно птичите образи в Дупката на свети Патрик. Дори и през пропастта на вековете, може би чак до наши дни, има отзвуци от използването на древните познания — на непознатата цивилизация на легендарната Атлантида, както твърди една група учени, или пък на извънземни същества, както смятам аз.

Редакторе, как иначе може да се обясни това, че знаменитият Данте Алигиери описва в „Божествена комедия“ съвсем детайлно и вярно съзвездието Южен кръст, което тогава според нашите предположения нито един европейски пътешественик не би могъл да види, камо ли да чуе за него? Лично аз не мога и не искам да приема като случайност дори и ето това!

Доцент Холуб допи кафето си, прекоси кабинета, спря до библиотеката и донесе малка книжка, която стоеше притисната между големите трудове по астрономия и естествознание. Известните „Пътешествия на Гъливер“ от Джонатан Суифт. Той прелисти набързо книгата, постави я пред мен и посочи с пръст един откъс: Четете, другарю редактор.

Послушах го и прочетох следното: „Астрономите от Лапута (това беше измисленият от Суифт летящ остров) откриха също така две по-малки звезди или спътници, които се въртят около Марс; по-близкият до планетата е на разстояние от центъра й равно на три пъти нейния диаметър, а външният — пет пъти; първият се върти около оста си за десет часа, а вторият — за двадесет и един и половина часа…“

— Както знаете, а може би не знаете, другарю редактор — обясняваше доцент Холуб, — първото издание на „Пътешествията на Гъливер“ е от 1726 година. Малките луни на Марс са открити с изключително съвършен телескоп едва през 1877 година от астронома Хол, който установил, че по-близката от тях, Фобос, е отдалечена от планетата на разстояние 9400 километра и я обикаля приблизително за седем часа и половина, а втората — за тридесет часа и е отдалечена приблизително на 23 500 километра. Отдалечеността и времето на обиколките наистина са малко по-различни от първоначално посочените, но не чак толкова, та съвпадението да бъде направо поразително. На всичко отгоре точно Марс, към който доскоро най-вече беше приковано вниманието на астробиолозите, при всички древни народи е имал еднакво име с бога на войната. Халдейците са го наричали Нергал, гърците — Арес, арабите, персите и турците — Мирих. Все имена, в които звънят мечове и грозен боен рев…

— Добре, другарю доцент, всичко това са, да речем, косвени доказателства в подкрепа на предположението за съществуването на разумен живот на другите планети. Но нима астрономията и самата ваша наука — астробиологията — не разполагат с преки, непосредствени доказателства?

— Естествено, че имат, но не зная можем ли да ги наречем доказателства. Астробиологията не е математика; тя събира своите знания на части и както виждате, малко по милостта на останалите науки, между които са дори и историята и езикознанието. Твърде сериозно доказателство за възможността да съществува подобен на нашия земен живот и на други планети в космоса беше проведеният през 1961 година от Мелвин Калвин и от госпожа Сузана Вожан от Калифорнийския университет анализ на образци от метеорити. След изключително сложен, грижлив и проверен по всички познати начини анализ те достигнаха до заключението, че материята на метеоритите съдържа частици въглерод под формата на съединения, подобни на нашите захари, че и на още по-сложни вещества, от които вече съвсем лесно могат да възникват белтъчини, необходими за живота. През същата година американските изследователи Клаус и Наги откриха в два каменни метеорита микроскопично малки образувания с правилни форми, сред които описаха пет вида различни „организирани частици от органична материя“, както внимателно и скромно нарекоха те поразителното си откритие. Несъмнено става дума за извънземни растения или животни, подобни на земните водорасли. А знаете ли, редакторе, какво е това?

— Естествено! Парче зелено стъкло от бутилка!

— Грешите, приятелю, грешите! Това е вълтавин или молдавит, рядък камък с тайнствен произход. Срещат се негови братлета тук-там в Тексас, в Индокитай, на Филипините, на остров Ява, в Либия и Австралия. Цели научни колективи спорят за тяхното възникване — едни твърдят, че това всъщност са парчета лава, изхвърлени на Земята от лунните вулкани; други предполагат, че са се появили при гигантските експлозии, съпровождащи падането на големите метеорити; накрая последните, най-смелите, ги смятат за рудни пластове, разтопени в стъклени сълзи от пламъците на кацащите и отлитащите от нашата планета в далечното минало космически кораби… Толкова от химията и геологията. Физиката се намесва няколко пъти. След цял куп съобщения за уловени сигнали от Марс и Венера, които се оказаха журналистически измислици, през 1959 година Морисон и Коктони публикуваха смелото предположение, че на някои от милиардите планети в нашата галактична система, Млечния път, живеят разумни същества, които излъчват в космоса съобщения за своето съществуване на честота 1420 мегацикъла. Построиха се огромни приемателни станции — радиотелескопи, най-големият от тях е този в Джордъл-Банк, недалеч от Манчестър, а космическите съобщения бяха записани на хиляди магнетофонни ленти. Направеният с компютри анализ установи, че тяхната структура е близка с тази на съобщенията, кодирани с Морзовата азбука или Сигналния морски код. Определени групи от сигналите произволно се повтарят и учените допускат, че макар засега тези съобщения да не са дешифрирани, по принцип е възможно с по-съвършени електронни апаратури да се намери ключ за тяхното разчитане, след което вероятно ще можем и да им отговорим.

— А астрономията?

— Разбира се, астрономията — сестрина или по-точно майчина наука на астробиологията, ни предоставя многобройни факти и наблюдения, между които след внимателен критичен подбор намираме доказателства за вероятното съществуване на живот на останалите планети от Слънчевата система, макар и във вид по-елементарен от човека и животните на Земята. Впрочем и нашето научно направление в началото се наричаше „астроботаническо“. А задачата ни беше изучаването на възможностите за съществуване на РАСТЕНИЯ на останалите планети, а може би и другаде в космоса. Но последните години ни принудиха да променим нашата научна програма, както и названието на специалността.

Съветският учен Н. П. Барбашов обоснова наличието на кислород и водни пари в атмосферата на Венера, а американските учени го потвърдиха чрез спектроскопичните снимки, направени с телескоп, изнесен от балон в стратосферата.

Естествено, най-интересната, почти криминална история, астрономите ни подготвиха със „загадъчната планета“, с Марс.

Редакторе, няма да говоря за тайнствените „канали“, забелязани за първи път от италианския астроном Скиапарели през 1877 година. Около тях се вдигна предостатъчно шум и врява, бяха представяни като постройки на разумни същества, за истински напоителни канали, а по-късно съществуването им бе отричано — при по-съвършените телескопи те всъщност се превръщаха в куп петна с неправилна форма. Е, най-новото е, че отново се връщаме към каналите. Съзнаваме всъщност, че с най-съвършените телескопи различаваме на Марс „подробности“ горе-долу с големината на Моравия, следователно не бихме могли да видим обекти като Панамския или Суецкия канал. Онова, което е било смятано за канали, биха могли, повтарям, БИХА МОГЛИ да бъдат някакви оазиси, гористи области и други групи растения около напоителните системи. Че нещо става на Марс, се потвърди от появата на ново петно през 1952 година, което астрономите нарекоха „Лаокоон“. То заема територия колкото Франция или Германия и се оказа, че е постоянно — не изчезна след няколко дни, както вече няколко пъти се бе случвало с облаците на прашните бури, вилнеещи над главите на марсианците (ако въобще ги има), а остана и до днес, цели десет години, като става все по-наситено и по-ясно различимо. Почти ми се иска да кажа, че марсианските залесители са успели… Е, какво пък — бъдещето ще покаже дали съм фантазьор или не. Впрочем съвсем доскоро романтиката представляваше доста важна част от професията ни. В противен случай не всеки астробиолог би издържал дълго в област с толкова нищожни резултати, но затова пък с купища догадки.

По-интересни от каналите са обаче спътниците на Марс. Струва ми се, че вече ви разказвах за тях във връзка с „Пътешествията на Гъливер“. Преподобният Суифт, автор на популярния роман, не е бил единственият, който е приписвал на Марс два спътника. Полуслепият гений Кеплер, който живеел в Прага при двора на император Рудолф^[2] и е откривател на закона за движението на планетите въз основа на данните на по-щастливия си колега Тихо де Брахе, независимо от Суифт твърдял същото. Славата и авторитетът на Кеплер накарали доста по-късно, едва през 1862 година, Хершел и Ласел, прочутите откриватели на планети и техните луни, да насочат своите огромни за времето си и изключително съвършени телескопи именно към Марс, търсейки неговите спътници. Напразно. Телескопът, с който Хершел открил мъничката и значително по-слабо видима луна на Уран, не отбелязал абсолютно нищо в района на Марс. През същата тази 1862 година Марс се оказал в най-голяма близост до Земята — следващото приближаване било чак след петнадесетгодишна пауза, през 1877 година. Разбира се, любопитните астрономи отново насочили най-различни по големина и по вид телескопи към тайнствената планета — и мнозина едновременно открили двете луни — Фобос и Деймос, обикалящи близо до повърхността на Марс. Видели ги и наблюдатели, снабдени със значително по-малки телескопи от Хершел и Ласел.

Интересно, нали, редакторе? Тогава астрономите си обяснявали удивителния факт на внезапното и едновременно откритие с какво ли не, с реални и нереални причини, ала никой не се осмелил да изкаже мисълта, до която достигнаха едва преди няколко години съветският астробиолог В. Г. Фесенков и астрономът И. С. Шкловский: Фобос и Деймос са огромни изкуствени спътници. Преди да се породи тази мисъл, трябваше да излети първият „Спутник“, трябваше да се докаже възможността за създаване на изкуствени спътници. А освен това трябваше да се изучи подробно движението на Фобос и Деймос. Оказа се, че то противоречи на всички астрономически закони за възникването и движението на планетарните луни. Фобос например се движи по-бързо в сравнение с въртящата се повърхност на планетата, а двата спътника имат точна кръгова орбита спрямо екватора и… не, по-добре да не ви изброявам всички доводи. Факт е, че при цялата фантастичност на тази мисъл тя най-приемливо обяснява загадката на луните на Марс. Наистина остава огромният технически проблем за създаването на спътници с диаметри от осем и петнадесет километра, но нима спътниците „Ехо“ не пускат от своите малки сфери огромен шестнадесетметров балон, който се самонадува в космоса и чрез отразяване създава възможност да се предават радио-телевизионни и радарни сигнали? Впрочем, ако повърхността на двете тела е блестяща, самите те биха били много по-малки — може би само един или два километра.

Замислим ли се за изкуствените луни на Марс, стигаме и до предположението за тяхната поява между 1862 и 1877 година, т.е. не преди няколко милиона години, както смята Шкловский. Между нас казано, за планетата няколко милиона години са само частица от „космическата секунда“ — един миг. Освен това тези няколко милиона години ми се струват прекалено дълго време — напълно вероятно е още след неколкостотин години такъв изкуствен спътник да бъде унищожен от сблъсъците с малки метеорити, микрометеорите, разрушаващи неговата повърхност, или пък според теорията на вероятностите, ще го „улучи“ някой по-голям космически снаряд, чиято скорост до четиридесет километра в секунда е по-разрушителна от най-голямата авиационна бомба.

Кафето ми изстина. Зад прозорците на института по биология беше тъмно като в рог. Постоянното дрънчене на трамваите, минаващи покрай „Албертова“, ме връщаше от космическите висини обратно на нашата майчица Земя. Честно казано, завидях на доцент Холуб за познанията и професията му. Но само за миг. Колко работа, колко проучвания и размишления, колко неуспехи и риск от неприятни грешки имаше тъкмо в неговата специалност!

— Още един въпрос, другарю доцент, след което наистина си тръгвам. Възможно ли е една така високо развита цивилизация, способна да създава гигантски напоителни системи и огромни изкуствени спътници, никога да не се е опитвала да посети своята по-млада сестра Земята, или поне да влезе в контакт с нейното население?

— Наистина малко по-млада — засмя се доцент Холуб, — само с неколкостотин милиона години. Не смятате ли, че това би могло да бъде повод за ревност? Но ако говорим сериозно — и за това имам в запас цял куп предположения. През 1920–1922 година земните радиостанции уловили странни сигнали, съвсем различни от предаванията на някоя от малобройните тогава станции. Съветският учен Й. Перелман още тогава ги приписал на непознати същества, населяващи друга планета, най-вероятно марсианци, още повече че точно през тези години Марс, в своето космическо пътешествие, отново бил най-близо до Земята. Последният опит за контакт с нас, ако искате да приемете тази хипотеза, жителите на Марс направиха през 1956 година… В момента, когато двете планети отново бяха в максимална близост, на повърхността на „Червената“ стана огромна експлозия. Отбелязаха я много обсерватории — английски, френски, като същевременно това събитие по една щастлива случайност беше зафиксирано със специалните уреди на Пулковската обсерватория край Ленинград, чийто директор — академик А. А. Михайлов, заяви, че става въпрос за ядрен взрив, вероятно сигнал за нашата планета. На Земята също възникнаха подобни предложения — например върху огромните сибирски простори или в напояваната Сахара да се създаде „модел“ с големина от стотици квадратни километра, изразяващ Питагоровата теорема — правоъгълен триъгълник, чиито страни са образувани от страните на квадрати, засадени с различни треви или зърнени култури, който да послужи като сигнал, че на Земята живеят разумни същества. Основните геометрични правила може би са еднакво мъчителни за учениците на Земята, на Марс и навсякъде в космоса…

— Да, но истински опит за посещение, за кацане…

— Не сте от скромните! Нали вече говорихме за косвените доказателства, които се съдържат в старите легенди, построяването на Баалбекската тераса и странните рисунки в Сибир и Сахара. Впрочем разбирам накъде биете! Искате да чуете това, което сам много добре знаете. Тунгузкият метеорит — нали? Признайте си!

Кимнах малко засрамено.

— Знаете ли, точно този пример доскоро лично на мен не ми се струваше много подходящ. Около него имаше прекалено много шум, много спорове, а това никога не е от полза за науката. Ако искате, на вашите читатели ще кажа голите, неукрасени факти.

Според непотвърденото съобщение на френски астроном любител през месец юни 1908 година около Земята е обикаляло много особено тяло, движещо се така, както днес ятата изкуствени спътници, летящи над нас. Не било забелязано от нито един научен институт, а съобщението за него останало само като бележка в някакво френско специализирано списание.

На 30 юни в седем часа сутринта над Сибир, в района на река Тунгузка, се случило следното: през небосвода с гръмотевичен шум прелетяло огромно нагорещено тяло, съпровождано от време на време от мощни експлозии. След себе си то оставяло огнена опашка и накрая паднало в необитаемата част на тайгата, където според разкази на очевидци, ловци на елени — евенките, се превърнало в огнен стълб. Разнесла се неописуемо силна експлозия, от която задрънчали стъклата на стотици километри, а в района, където паднало огненото кълбо, били изпочупени и изпепелени милиони дървета. Не само в Сибир, но и в Германия, Франция и Англия чувствителните сеизмографи отбелязали два труса на земната кора. Вдигнатият от експлозията облак прах се разпръснал в стратосферата и в течение на няколко дни над Европа и Северна Африка светел през нощта като блестящ облак.

Днес към мястото, където е паднал метеорит, макар и пусто и незаселено, още след няколко часа биха се втурнали с вертолети и верижни транспортьори цели групи от учени, надпреварвайки се кой първи да опише и обясни невероятното събитие. Тогавашното време е било малко по-различно. Плахите опити на жителите от близките градове и села да открият мястото на падането на огненото явление се провалили в бездънните блата, гъмжащи от милиарди комари, в непристъпния гъсталак на тайгата.

Едва съветското правителство изпратило през 1927 година, деветнадесет години след катастрофата, истинска, макар и малка научна експедиция под ръководството на геолога Л. А. Кулих, която след неизразими трудности, лутания и разпитвания, в истинския смисъл на думата, си проправяла път в границите на огромната област на мъртва земя, разположена между рекичките Чамбе и Кимчу, в района, намиращ се на 60°55’ северна ширина и 101°57’ източна дължина. Стотици квадратни километри от тайгата били унищожени — дърветата лежали обгорени и изкоренени, в редове, в посока на падането на метеорита. Следващите дни на мъчително пълзене през десетките хиляди стволове довели експедицията на Кулих до мястото на катастрофата, с надежда да намери най-големия каменен или железен метеорит, който е падал изобщо в историческо време на земната повърхност. Нищо не открила. Само кръгли ями, които доктор Кулих приписал на откъсналите се от метеорита парчета. Въпреки наближаващата зима, лошото време и отказваната от суеверните евенки каквато и да е помощ, Кулих извършил трудни сондирания, взел образци от почвата и направил магнитометрични измервания. Напразно. Не открил нито следа от огромното тяло, макар че можело да се очаква, че от прелитащия през атмосферата метеорит, с тегло от няколко десетки хиляди тона, ще се изпари сравнително незначителен процент. По-късно било доказано, че дори кръглите ями не са резултат от бомбардировката на космически куршуми, а са се получили при лятното размразяване на блатистата почва, която на дълбочина от няколко десетки сантиметра е вечно замръзнала.

Експедицията на Кулих била последвана от няколко други, без да бъде открито нищо ново. Астрономите се задоволили с обяснението, че случайността им е посочила начина, по който са се образували чрез метеоритна бомбардировка лунните кратери, и пресметнали, че съвсем малък стограмов метеорит, голям колкото топче за пинг-понг, при падането си ще предизвика същото опустошение както най-тежкият снаряд от крепостната артилерия, тежащ един тон; и че Тунгузкият метеорит, с предполагаемо тегло 50 000 тона, при падането си е избухнал със сила, равна на експлозията на 3 000 000 тона нитроглицерин. Нищо чудно, че от него не е останала и прашинка.

Обрат в проучванията на падането на Тунгузкия метеорит предизвикал не някой учен, а авторът на фантастични романи Александър Казанцев. Той написал, сигурно без да предполага какъв шум ще се вдигне около неговото произведение, разказа „Експлозия“, където разглежда Тунгузката катастрофа като авария на космически кораб от друга планета, който при неочакваното си навлизане в земната атмосфера и предизвиканото от нея загряване на повърхността му се опитал да намали убийствената си скорост чрез изстрелване на спирачни ракети, но напразно. Над мястото на катастрофата избухнали запасите от ядрено гориво на планетолета, които го разпръснали на атоми и молекули.

Редакторе, това е интересно хрумване и достойна за завиждане фантазия! Ала ние живеем в епохата на космическите спътници и кораби, на героите космонавти! Идеята на Казанцев се възприе. Тя обясняваше цял куп неща, което метеоритната хипотеза не може да направи. Например — защо на самото място на експлозията дърветата са оцелели — Б. И. Вронский откри там лиственици-близнаци и отсече едната от тях, която се оказа на 140 години.

Учените не обръщаха голямо внимание на Казанцев чак до 20 февруари 1958 година, когато на заседание на Всесъюзното дружество на астрономите в Москва той съобщи за своята преработена и допълнена хипотеза. След което се разрази истинска гръмотевична буря. Обвиняваха го, че заблуждава младежта, че смята фантастичните си писателски предположения за научни факти и не знам какво още. Горкият Казанцев! Сериозните, усърдни астрономи, погълнати от своите числа и физични уравнения, се впуснаха в бой. Накрая дори се наложи самото списание „Техника молодёжи“ да се застъпи за писателя.

Съветското правителство забеляза спора около Тунгузкия метеорит, който разпалваше най-вече младежта, възприела мисълта за пратениците от далечния космос, и съвместно с Академията на науките изпрати на мястото на предполагаемото падане няколко експедиции, оборудвани несравнимо по-добре от експедицията на Кулих.

Те обаче имаха един основен, решаващ недостатък — пристигнаха на мястото чак след петдесет години, когато неудържимият живот на тайгата почти бе излекувал следите от катастрофата, а около центъра на експлозията растяха петдесетгодишни лиственици, брези, смърчове…

Така че резултатите са в потвърждение и на едната, и на другата хипотеза.

Привържениците на „космическия кораб“ изпаднаха във възторг от откритието на лекаря от Томския институт Г. Ф. Плеханов, че около мястото на падането е отбелязана значително повишена радиоактивност на почвата.

Веднага след това техните противници доказаха, че точно на това място повърхността се състои от вулканични базалтови породи, носители на естествена радиоактивност. Съвременниците на събитието, евенките, разказвали, че свидетелите на експлозията, които в съдбоносното утро били наблизо, макар и незасегнати пряко, скоро след това починали от непозната болест. Опонентите на тази версия отвърнаха, че тогава шаманите на евенките са имали дълги и алчни пръсти, както и достатъчно влияние, за да могат да представят всяка болест като божи гняв заради недостатъчното послушание и щедрост на неговите овчици и вероятно за по-голям ефект са ги отровили.

Авиоконструкторът А. Й. Моноков подхвърлил още един сериозен проблем. Опирайки се на многобройните разкази, свидетелства и съобщения, той убедително доказал, че над мястото на катастрофата тайнственото тяло се е движело със скорост — дръжте се, редакторе! — от 700 метра в секунда! Вероятно предполагаемият екипаж е успял дотолкова да намали скоростта. Та нали 700 метра в секунда е скоростта на атакуващите реактивни изтребители. И най-бавният метеорит лети десет пъти по-бързо.

Съвсем фантастично звучи съобщението на известния и у нас астроном и популяризатор на тази наука Ари Щернфелд. Той самостоятелно изчислил, независимо от действителното време на падане на метеорита, оптималната траектория, както и времето на стартиране и кацане на междупланетната ракета. За Марс се получили годините 1907 и 1909, което е напълно безсмислено. Затова пък Венера била в най-благоприятно положение именно през 1908 година. Щернфелд доуточнил своите изчисления и така достигнал до 30 юни 1908 година, точно до деня, в който над река Тунгузка затрещяло огненото кълбо…

Споровете продължават. А. В. Золотов и И. Г. Дядкин определили според вида и разположението на овъглените дървета, че експлозията е станала на височина пет километра над земната повърхност. Б. И. Вронский, работещ едновременно с тях, отхвърлил категорично тази хипотеза и доказал, че дърветата станали жертва на най-обикновен горски пожар.

Сам виждате, редакторе — не ви ли заболя главата от това? Защото, честно казано, нас, астробиолозите, почти ни боли…

Естествено, че не ме болеше главата. По-скоро в нея бръмчаха рой нови мисли, загадки, въпросителни. С колко много въпроси и неизвестности, предизвикващи вниманието ни, са изпълнени този живот и светът около нас.

Първото посещение при доцент Холуб завърши. То имаше само една цел — да ви убеди, че мнението на Иржи Каменик за извънземния произход на странните рисунки, изказано в малкия дом в Хабнафьордюр, между прозореца с цветя и масичката със семейния албум, не е така налудничаво и фантастично.

Б.ред.