Лудвик Соучек
Пътят на слепите птици (10)

10
Алена Кралова, или малка мила интермедия

Как съм сега ли, редакторе? Сега вече ми е широко около врата, но тогава беше кошмар! Всичко бе прекалено тайнствено и сякаш специално измислено от някой изкусен писател — пророкуващата старица, предчувствията на доктор Белке, черните като смола скали и накрая Дупката на свети Патрик, именно на онова място, откъдето искахме да влезем в недрата на нашата майчица Земя, точно според упътването на господин Верн.

Не ни беше много до приказки. Белке мълчеше и само едносрично отговаряше на въпросите. Лейф ожесточено пафкаше с лулата си, вареше на спиртника чай и гулаш от консерва и осветен от пламъка, изглеждаше като дявол. Палатката бе опъната — тези леки палатки от синтетика и спалните чували, напълнени с птичи пух, това е то истински технически прогрес! За мен и Иржи не оставаше нищо друго, освен да седим на един камък и да гледаме звездите и светлините на прелитащите начесто самолети. Всъщност Исландия е едно от най-натоварените авиационни трасета и всички тези самолети сякаш си бяха дали среща точно над Дупката на свети Патрик, но някак си не й подхождаха. Ако в края на кратера под Скартарис се бе появил някой викинг с дълго копие, меч, щит и волски рога на шлема, той повече би отговарял на пейзажа.

Но аз пак много говоря, нали?

За вечерта няма какво толкова да се разказва. Всъщност въобще нищо, а единствената дреболия, за която може би си струва да се спомене, се отнася до мен и Иржи. Защо да не ви я разкажа — та това е само една малка мила глупост.

Известно време седяхме с него в пълно мълчание. Изведнъж Иржи въздъхна и каза:

— Знаете ли, Аленко, аз няма да се откажа от тази пещера, дори и само заради тези противни Лептодерини. Та нали до края на живота си не бих си простил да бия толкова път и накрая да избягам пред самата цел. Но вас много, много ви моля да останете утре тук отвън… Така или иначе там, в тази тъмнина, няма нищо за снимане, нали? Нали ще го направите заради мен?

Преди още да включа, попитах учудено:

— За бога, докторе, защо пък не? Та нали заради любопитството си днес съм полумъртва от умора!

— Знаете ли — Иржи се въртеше върху камъка, сякаш му убиваше, — Белке е умен човек и може би там наистина има нещо опасно. Все пак това е вулкан, има изпарения, серни газове, какво да ви разправям…

— Стига, докторе, а тези газове не вредят ли на мравчоците?

— Боже мой — възмутено занарежда Ирка, — колко пъти трябва да ви казвам, Алено, че това въобще не са мравки, а бръмбари! И престанете вече с тия мравчоци — та това е направо обида за науката… и… въобще… — той обидено почукваше с подкования си ток по камъка: — Това нищо не означава, че на мравчо… по дяволите, започнах да говоря като вас, искам да кажа, че тези газове не пречат на бръмбарите. Те могат да живеят навсякъде. Под водата, под земята, в стари изгнили гъби, но вие не можете. Виждате ли!

— Не се страхувайте, докторе. Където ще издържите вие, ще издържа и аз.

Ирка не се предаваше.

— Знаете ли, Алено, аз бих бил МНОГО нещастен, ако там ви се случи нещо… Моля ви, бъдете разумна…

Редакторе, чак ми се доплака, но ми беше някак хубаво. Веднага, още там, под тези студени звезди, бих го целунала. Знаете ли, че там те дори не потрепват, както у нас?

— Другарю доктор по медицина Иржи Каменик — отговорих със също такъв гробовно сериозен глас, — аз също бих била МНОГО нещастна, ако там ви се случи нещо и затова по-добре да ви пазя. Така ще е по-безопасно.

Изведнъж Ирка се свлече от камъка като гущерче и застана пред мен.

— Сериозно ли, Алено?

— Сериозно, Ирко.

В същия миг Лейф изрева откъм спиртника:

— Гулаааш!

Тръгнахме към палатката, препъвайки се в камъните. Бяхме се хванали за ръце като Яничек и Марженка^[1] и забравихме да се пуснем навреме, та подозирам, че Белке го е забелязал. Впрочем то си личеше по очите ни. По-късно, когато ни наливаше чай, той потупа Ирка по рамото, а мен погали по ръката и каза: „Това е хубаво, много хубаво…“ И до днес не зная със сигурност какво си е помислил, но се изчервих като петнадесетгодишна хлапачка.

По-късно вече спяхме царски в топлите пухени чували. Сутринта, разбира се, ни събуди Лейф, плискаше се в някаква локва с дъждовна вода, събрала се в скалите. Не сгънахме палатките, тъй като през този ден искахме да се заемем с първото предварително проучване, близо до входа на пещерата, и затова взехме само магнезиеви факли, манерки с чай, някакви бисквити и една-две консерви. Аз носех през рамо своя „Флексарет“, а в торбата — заредената с цветен филм „Екзакта“. Ще видим дали Иржи е прав, дали няма да може да снимаме?

Известно време Ирка обикаляше по дъното на кратера и оглеждаше камъните. Търсеше инициалите на Ардне Сакнюсем, които според Верн трябваше да бъдат изсечени някъде в скалите. Но скоро изостави това заради досадните и непрекъснати викове на Белке и Лейф, които ходеха подире му като опашки и го пазеха да не изчезне в някой комин.

Най-после тръгнахме.

Точно пред Дупката на свети Патрик Белке се спря:

— Приятели, питам ви наистина за последен път: ще влизаме ли вътре или не? Не мога да се избавя от неприятното чувство… Разбира се, няма да се откажем от проучването, но може би ще е по-добре да го предприемем, когато сме по-добре екипирани. Ийри, ти си опитен пещерняк, какво ще кажеш? А ти, Лейф — обърна се той към двамата. Ирка си играеше със своите ентомологични инструменти за събиране на мравки, не, извинете, нали същата вечер реших, че никога повече няма да го ядосвам — на бръмбари. Лейф навиваше на кълбо тънкото, но много здраво найлоново алпинистко въже. Носехме го за всеки случай — Лейф вече ни бе описал преддверието на Дупката на свети Патрик като голяма пещера, подобна на къща, като в другия край се спуска отвесен комин. Не смятахме да отиваме толкова далеч — този ден бе посветен на лова на Лептодерини и на разглеждането на „къщата“.

Доктор Белке почака още малко, но никой не се обади. Той кимна с глава:

— Добре, да вървим!

Лейф тръгна пръв със своето обичайно „Forüt!“

След няколко секунди навлязохме в Дупката на свети Патрик.