Лудвик Соучек
Пътят на слепите птици (17)

17
Доктор Каменик за разните чудеса на исландската природа и за нещо друго…

Белите исландски нощи, редакторе, това трябва да се види! Аз не съм поет и може би никога няма да стана, но ако все пак се опитам, бих започнал именно от тях. Представете си: слънцето, което само за малко около полунощ се е изкъпало зад хоризонта в Атлантическия океан, отново се изкачва и залива цялата страна с нежно розово сияние. Тук-там по небето препускат като табун диви жребци разпокъсани черни облаци. Те трият коремите си в страшните скали от лава, подобни на викингските кораби, и се отразяват в огледалата на ледниците. Зелените ливади, гъсти като персийски килим, са изпъстрени с овчици, тъй като не си струва за толкова кратка нощ пастирите им да ги прибират в кошарите. Някои спят, други пасат. Овчар в мъхнат кожух свири със свирка също както и овчарите у нас, в Гаскония или навсякъде другаде по света, дори и в приказките. А морето, редакторе, морето пламти с всичките цветове на дъгата. То е розово, стрелва огнени мълнии, после отново е синьо, зелено — тук-там между вълните ще се отвори черна пропаст и само след миг милосърдно ще я покрие бяла пяна. С една дума — завладяващо!

Тези бели нощи също си имат недостатъци — най-големият е изобилната светлина. Тя ни пречеше, когато с Белке напуснахме борда на просмукания с мирис на треска рибарски катер „Света Гизела“, чиято лодка ни остави недалеч от Стапи, на пустото крайбрежие, покрито от камъни с най-причудливи форми. Не зная какво каза Белке на рибарите и по-специално на шефа им за целта на нашето пътуване — сигурно ме е описал като налудничав турист, копнеещ по романтиката на морското пътуване и дълги пешеходни преходи по безлюден бряг. Рибарите не разпитваха за нищо. Според уговорката те ни оставиха на брега точно в часовете на кратката нощ. Преди да се съмне, ние бяхме вече в сигурно скривалище между две скали в една долчинка, чието дъно бе покрито с дървени отломъци и клони, довлечени от морето от крайбрежието на Гренландия. За щастие беше лято, така че морето се задоволи само с ботанически пратки и ние не трябваше да се страхуваме от неприятните срещи, описани от Даниел Стрейс в неговия пътепис от 1613 година. Почакайте, сега ще го намеря. Аха, ето тук:

„Особено от Грюнланд (това, редакторе, е Гренландия) силни ветрове носят през морето към Исландия с гръм и трясък огромни ледени блокове, на които често пристигат и бели мечки, преследвани в Грюнланд, като се спускат надалеч в морето…“

Единствените живи същества бяха няколко чайки, морски лястовички, а между камъните щъкаха дребосъци от рода Bemdidion. Разбира се, на ентомолога навсякъде му е интересно — от полярния кръг чак до екватора!

Срещата с бели мечки би била крайно неприятна. Естествено, нямахме никакво оръжие, а динамитът (или онова, което бе донесъл Лейф) лежеше, както се надявахме, на дъното на Факса-фиорд. Белке заяви, че е свободен гражданин на свободна страна, че Снайфелс не е продаден или даден под наем никому и следователно нищо на света не може да му попречи да посети този кратер. Тъй като аз имах малко по-голям опит с разните „може“ и „не може“ от времето на фашистката окупация у нас, накрая все пак го убедих, че трябва да се опитаме да стигнем до Снайфелс незабелязано. Същевременно установихме, че около целия планински масив патрулират войници и митничари и че в сградата на бензиностанцията, покрай която преминахме с наетия автомобил по най-бързия начин и със спуснати перденца, скучаят няколко цивилни лица с явно неисландски погледи. Моралното, наказателното, международното и не зная още кое право несъмнено бе на наша страна, но затова пък силата беше явно на страната на пазачите на старчето Снайфелс. Макар и с нежелание, но накрая Белке все пак призна това и се вживя в ролята на шпионин, прокрадващ се между коварства и опасности в собствената си родина. Ама че е смешно, нали, редакторе?

Бяхме внушили на Алена и Лейф, че отиваме точно на обратната страна на острова, до пещерата недалеч от Вапналфьордюр, и че след три-четири дни като нищо ще се върнем съвсем ободрени. За по-сигурно обаче оставихме при нотариуса в Хабнафьордюр запечатано писмо, което според желанието на Белке адресирахме до ректора на университета в Рейкявик. В писмото подробно описвахме нашите преживявания и намерения, без да скриваме нищо. В това число и предположенията за трансурановите елементи и за възможната злоупотреба с тях. В случай че не се върнехме десет дни, писмото щеше да бъде връчено и Белке вярваше, че професорите ще съумеят да намерят изход от положението, каквото и да се случи с нас.

Спокойно се сбогувах с Алена и мислех, че тя не е забелязала нищо особено. Но да не се отклонявам, редакторе.

Нищо не можеше да се направи — не можехме да висим непрекъснато на брега, нито пък да чакаме близо двадесет и четири часа тъмнината. На около два километра пред нас почти от самото море се издигаше отвесно стената на Снайфелс, увенчан с бялата шапка на северния връх, по-малкия брат на Скартарис. Оттук той изглеждаше съвсем непристъпен, но Белке ме увери, че макар и трудно и със значителен риск, той може да бъде изкачен.

Приближихме се плътно до скалната стена, опасваща каменистия бряг, и заподскачахме от скала на скала към нашата цел. Повярвайте, редакторе, макар че бяхме леко екипирани, пътят беше убийствен. Носехме изпитаното найлоново въже, няколко факли, фенери, чукове и алпинистки скоби, Гайгер-Мюлеровия брояч, който Белке бе заел от института по физика под някакъв сложен предлог, а аз носех в джоба си малък фотоапарат „Микрома“, обвит в тънко оловно фолио. Това беше почти всичко, ако не броим бележниците, няколко бинта и две одеяла. Този път бяхме решили да живеем спартански — никакви компоти, никакви деликатеси. В раниците и джобовете си всеки един от нас носеше няколко пакетчета сухи хранителни продукти — кубчета месен бульон, глюкоза, няколко пакетчета портокалов сок и като единствен лукс — няколко блокчета шоколад. Накратко, багажът не беше толкова много, но я се опитайте с раница на гръб и с ледокоп в ръка да скачате като коза.

Двата километра по брега към Снайфелс ни струваха най-малко два часа. Спряхме под северния връх за почивка и „освежаване“, състоящо се от няколко глътки дъждовна вода. Всъщност забравих да ви кажа, че по примера на професор Лиденброк не носехме със себе си нито капчица вода. По пътя към кратера можехме да разчитаме на ледниковите полета, а вътре в Дупката на свети Патрик… Е, там ще видим!

Започнахме изкачването. Три крачки напред, две назад… Нито Белке, нито аз бяхме завършили школа за алпинисти, но сега тя ни беше дяволски необходима… Моят опит на пещерняк бе свързан главно с промъкване през най-различни дупки и пролуки и го приложих по-късно, но на ледника и под малкия надвиснал скат съвсем не се чувствувах уверен. Сто пъти се прощавах с живота, сто пъти ми се щеше да се върна. По-късно Белке си призна, че и с него било същото. Напред ни подтикваше една-единствена мисъл: да предотвратим смъртта на десетки хиляди, а може би и на милиони хора. Редакторе, подобна мисъл има страшна сила и работи в нас като мощен реактор. Нали, за да спаси един-единствен живот, истинският мъж би заложил всичко, дори собствения си, а какво остава за цялото човечество. Няма да ви уморявам — изкачването продължи целия предобед, но накрая все пак достигнахме първата си цел — седловината под северния връх на Снайфелс.

На това място трябва да прекъсна разказа на доктор Каменик, да отдам дължимото на извършеното от тях, за което той споменава само с няколко думи.

Опитният планинар и носител на няколко международни алпинистки отличия инженер Боргланд заявил в едно интервю по радиото, че най-невероятният епизод от цялата история около Дупката на свети Патрик е точно този — изкачването на северната стена, извършено без алпинистки опит. Според Боргланд северната стена на Снайфелс е най-малкото „шестица“ за алпинистите, тъй като този терен при нормални обстоятелства може да се премине само от опитни спортисти, и то след дълга подготовка и безупречно подсигуряване.

Б.ред.

Не приличахме много на герои — лежахме по корем на ледената скала, усилено дишахме и гледахме камъчетата, лишеите и мравките под носа си с възторга и учудването на хора, които са се родили повторно. След като си отдъхнахме малко и изхрупахме по парче шоколад, ми се прииска да се огледам наоколо, но Белке грубо ме смъкна на земята. Добре, че го направи.

На върха на Скартарис се въртеше мъничка фигура, в един миг нещо заблестя пред лицето й — слънчевите лъчи бяха попаднали върху стъклата на далекогледа. Оказахме се натясно — за такова развитие на нещата не бяхме помисляли. Надявахме се, че веригата от патрули ще бъде в подножието на Снайфелс откъм шосето, където кратерът е достъпен и минаваше пътят на макар и редките научни експедиции. Часовоят на върха на Скартарис би ни видял още след първите метри на спускането, като мравки в празен умивалник, вероятно така бихме изглеждали върху ледника от вътрешната страна на кратера. Той със сигурност имаше телефонна или радиовръзка с неприятните цивилни от бензиностанцията. Достатъчни бяха само няколко думи — и сбогом завинаги на Дупката на свети Патрик!

— Ийри, ще трябва да чакаме, докато се стъмни… — прошепна Белке, сякаш намиращият се на два километра от нас часовой можеше да го чуе.

— Това няма да ни помогне, нощта продължава само два часа и за толкова време в тъмнината ще стигнем долу само като два жалки трупа, все едно да скочим в кратера. Спускането ще продължи най-малко четири часа. Освен това онзи, на върха на Скартарис, сигурно има инфрачервен бинокъл.

— Какво има? — учуди се Белке.

— Инфрачервен бинокъл. Апарат, който благодарение на инфрачервените лъчи позволява да се вижда в тъмнината. Белке, как може да си толкова изостанал? Та днес всеки снайперист или военен шофьор по време на нощно кормуване има инфрачервен бинокъл.

Белке измърмори, че не е нито военен шофьор, нито снайперист, така че не трябва да се чудя на незнанието му и че моите разностранни познания няма да ни заведат по-далече.

Беше самата истина. За връщане обратно не можехме и да помислим. При изкачването бяхме рискували живота си — камо ли при слизането. Лежахме и мълчахме, от време на време дружно проклинахме часовоя и предлагахме разни безсмислени планове. Венец на всичко беше идеята на Белке да слезем съвсем спокойно, демонстрирайки моралното си превъзходство. Морално превъзходство — срещу SIS?

За наша изненада на помощ ни дойде случайността, макар че винаги, когато е трябвало макар и малко да разчитам на нея, не съм имал късмет. Докато лежахме, небето се покри с черни облаци. Над вътрешността на острова се вдигнаха облаци прах, въздушни въртопи, които освен пемзовия прах засмукваха и тревни стъбла, малки камъчета и песъчинки.

— Mistour! Буря! — посочи ми Белке. — След миг ще завали като из ведро.

— Колко продължава този mistour?

— Различно. Понякога четвърт час, друг път — по няколко часа. Най-важното сега е да се скрием някъде. Ще вали градушка, придружена може би с камъни.

— Точно обратното, Белке. Ние няма да се скрием, затова пък онова войниче на Скартарис в никакъв случай няма току-така да си рискува главата. Приготви се, щом бурята стигне до нас, тръгваме!

Белке кимна. Едва по-късно, когато се озовахме на вътрешния склон под дъжд от камъни, чукани от ледените парчета и шибани от студения вятър, разбрах героизма на неговото решение — та нали дребничкият Белке трябваше да изтърпи много повече трудности от мен.

Бурята налиташе на вълни. В един миг не виждахме на една крачка пред нас, завързани с въжето се плъзгахме, търкаляхме се по ледени блокове и по каменни сипеи, налучквайки пътя само с острия шип на ледокопа, след малко небосводът над нас розовееше и отново дъжд, град и пясък, болезнено, до кръв разраняващи лицето и бодящи очите. За щастие патрулът на Скартарис не се показа дори в паузите между атаките на бурята. Моята прогноза се потвърди. Бурята, която ни помогна да преодолеем опасния участък и остана наш съюзник, не се умори дори когато, издрани, с изпокъсани дрехи, очукани, най-после стигнахме до дъното на кратера.

Леденият поток ни обливаше отново и отново, тракахме със зъби и напразно търсехме място, където да се скрием. Белке категорично отхвърли преддверието на Дупката на свети Патрик. Каза, че е истинска лудост да се подлагаме на облъчването повече, отколкото наистина е необходимо. Настояваше само да изпробва Гайгер-Мюлеровия брояч и дозиметрите, за да види дали не са се повредили по пътя. Проучването щяхме да започнем едва след като се стъмни.

Накрая недалеч от входа на Дупката на свети Патрик открихме скална ниша, скриваща ни от погледа на наблюдателя на връх Скартарис, и се напъхахме в нея, двама „рицари на печалния образ“, твърдо решени с цената на всичко да постигнат своята цел. Времето минаваше. Небето от розово стана виолетово. След миг слънцето трябваше да залезе.

Белке, с посинели от студа устни и червена цицина на челото, установи, че нашите апарати са в изправност — единствено стъклото на циферблата на Гайгер-Мюлеровия брояч не издържа при драматичното слизане и каменния душ. Напъните на бурята оредяха и тя премина в непрекъснат дъжд, който бавно променяше дъното на кратера в няколко езерца, вливащи се на струйки в няколко вулканични комина под земята.

Изведнъж в тишината, нарушавана само от сребърния звън на падащите капки, се търкулна камък. После отново. По дяволите — някой стъпваше предпазливо недалеч от нас.

Стъпките приближаваха. Притискахме се към стената на нашето малко скривалище. Белке войнствено стискаше камък в шепата си.

— Да не си луд! — просъсках аз.

От дъждовната завеса се измъкнаха две фигури и спряха пред нас.