Лудвик Соучек
Пътят на слепите птици (1)

1
Доктор Каменик започва своя разказ

Редакторе, още в самото начало пишете, че случайностите са празна работа. Всъщност — случайно може да падне от покрива на главата ви керемида, това — да, но случайно никой никога нищо не е изобретил, открил, простете, изкопал.

Защо ви казвам това ли? Преди около две седмици четох една статия от ваш колега — журналист в някакъв вестник, вече не помня дали в „Таймс“ или в „Обзървър“, но вестникът със сигурност беше английски. Отнасяше се за мен. Разбирате, че това ме заинтригува, приятно е човек да научи нещо за себе си, но, естествено, всичко трябва да бъде достоверно. А в тази статия не беше. Там ме наричаха „рицар на случайността…“

Моля ви, редакторе, какъв рицар съм аз и главното — каква случайност има тук? Никаква — непременно напишете това и го подчертайте три пъти!

Всъщност дори запознанството ми с доктор Белке не беше случайно. Той минаваше през Прага на път за научен конгрес по психиатрия във Виена, измъчван от доста старо възпаление на апандисита си, за което като лекар, естествено, знаеше, но и като всеки лекар си казваше, че все ще издържи някак. В Прага обаче го изнесоха на носилка от вагона и хоп, при нас в болницата. В това, че му се е спукал апандиситът, нямаше нищо чудно — когато след два часа му го отрязах, изглеждаше като парцалче — просто е трябвало да се спука, разбирате ли? Защо точно аз го оперирах? Че кой друг в събота вечер? По-младите колеги ходят по вили, танцуват онези, как се наричат… медисън… туист, а Каменик работи, та пушек се вдига. Но няма значение. Какво друго да правя? Нощем в болницата е тихо, ще прочета нещо, добре ще го премисля, а когато дойде пациент и се наложи да го оперирам, ще го оперирам на спокойствие, и то без да бързам, както аз обичам. Признайте, каква случайност има тук?

Честно казано, не се зарадвах много на новия пациент. Лекарите въобще са най-лошите пациенти на тоя свят, не слушат, не искат да лежат, все много разбират и имат собствено мнение за лечението, което винаги и напълно се различава от моето — накратко, най-щастливи сме, когато изпишем такъв пациент и вратите на болницата тържествено се затворят след него. А Белке беше не само лекар, но и чужденец на всичко отгоре, исландец. Преди това никога през живота си не бях виждал жив исландец и отдалеч, камо ли пък на операционната маса — отвътре, но това не се отрази на вълнението, което винаги ме обзема в подобни случаи. Разбирате ме, нали — за нас е важно доброто име на чешката медицина, стремим се да направим всичко възможно най-добре, срамуваме се за всяка пукната чашка, гоним сестрите и санитарките, за да види господин чужденецът как всичко е наред у нас… какво да ви разправям!

То се знае, първите дни след операцията доктор Белке се държеше съвсем кротко, както всички останали, пиеше си чая и леко изохкваше при всяко обръщане, но в сряда вечерта докуцука след мен в лекарската стая. Явно скучаеше. Отначало дяволски ми се искаше да го пратя в стаята му, но после го съжалих и го настаних на кушетката, подпрях го с моите възглавници, а самият аз седнах на леглото с лошо предчувствие — как ли ще разговаряме. В училище не бяхме учили исландски, нито пък датски език.

— How are you, doctor — запитах го аз как се чувства.

Отговори ми, че е „well“ — т.е. добре, но веднага щом го каза, разбрах, че на английски няма да можем да се разберем. Изговаряше чудесно, сякаш в час по произношение, а това винаги е признак за много малко знания. На английски трябва да си въртиш езика, сякаш имаш горещ картоф в устата си, но извинете, редакторе, аз се отклоних.

Накратко, останахме и двамата на немски, накрая горе-долу потръгна. Попитах го, както човек обикновено пита чужденец, как му се струва Прага и той любезно отговори, че му харесва. След миг ми се прииска да си ударя няколко плесника, когато се сетих, че при четиридесетградусовата си температура е видял от нея само стъкления покрив на централната гара.

Идеше ми да потъна в земята, още повече че Белке е психиатър и в негово присъствие човек постоянно има усещането, че го разпитват, че подлагат на преценка душевното му състояние, интелигентност и аз не зная точно какво още. Белке напълно подхождаше за тази си роля — беше черноок, мургав — приличаше по-скоро на италианец, отколкото на човек от Севера, дребен, слаб — нямаше нищо общо с онези светлокоси луничави великани, с които бе свързана поне моята представа за исландците. За щастие, скоро си допаднахме. По-точно той видя на масата кутията с бръмбарите ми.

Както знаете, всеки си има някаква занимавка. Аз още от студентските си години запалено събирам бръмбари. Отначало събирахме с Пепик — един мой съученик, който днес е директор на фабрика някъде в Словакия, — та колекционирахме ние всичко, що пълзеше, тичаше и се катереше на шест крака в Розтоки и Селце. С течение на времето разбрах, че няма да успея да събера описаните досега половин милион вида бръмбари, дори да живея и хиляда години. След няколко години, може би по време на дипломирането ми, загубих надежда и за седемте хиляди вида, които живеят у нас. Редакторе, та това чудовище Helophor, което няма и половин милиметър, съм дебнал цяла седмица, а можех и да се удавя на всичко отгоре.

Тук доктор Каменик описва интересни случаи от своята колекционерска дейност. С оглед на това, че те нямат пряко отношение към нашата тема, се наложи да съкратим част от интервюто.

Б.ред.

Накрая останах при своите Лептодерини, пещерните бръмбари. Те не са много — може би около 500 вида само — и въобще не бихте повярвали колко са интересни! Те не могат да съперничат по красота на рогачите, короядите и въобще на който и да е от ентомологичните „асове“. То се знае, че не са нито красавци, нито пък великани — най-големият от тях, който като връх на претенцията се нарича „giganteus“, сиреч „огромен“, е точно осем милиметра, но комуто не харесва, да не ги събира. На мен лично ми харесва.

Та така, господин колегата Белке забеляза кутията, в която тъкмо бях поставил новите си придобивки от летния ми престой в Италия, от пещерата на връх Мандриола, подготвени за класифициране. Камък ми падна от сърцето — вече имах за какво да говоря с него. И говорих толкова много, сякаш щях да му ги продавам. Всъщност за тях не му разказвах много — какво толкова ще разказвам на един лаик за бръмбарите, след като за него те са напълно еднакви, един от друг по-отблъскващи, многокраки и почти бели — говорих му за своите събирачески преживявания. Имах да разказвам със седмици. Напълно забравих, че седя с болен човек. Препускахме мислено из Европа, от огромната пещера Вйетернице в Херцеговина до Трансилвания, отново до карстовите образувания на Балканите, до загадъчните пещерни системи с рисунки на първобитни хора в Южна Франция, а после обратно до нашите моравски карстови пещери, до Мацоха и накрая до най-голямата пропаст Бараздалаш в Словакия. Изглежда, за Белке това беше тежко изпитание. Доста късно забелязах, че е побледнял и скрито се държи за корема — накратко, прекалихме. Като се ругаех за глупостта си, аз лично го отведох до стаята му с „автомобила“, както наричаме нашите болнични триколки. През нощта отидох при симпатичния колега поне още пет пъти. Но нищо не се случи, спеше като бебе. Олекна ми.

След три дни го изписаха. Мургавото му лице беше още бледо, но иначе той беше наред, раната се бе затворила, а шевовете — извадени. С една дума — първокласен пациент. Искаше да успее поне за част от конгреса и придума главния лекар да го пусне срещу подпис няколко дни по-рано. Дойде при мен в залата, тъкмо се миех за операция. Остана на прага, благодари ми и сякаш между другото спомена, че в Исландия, в Хабнафьордюр — това се казва име, нали? — имал приятел, известен планински и пещерен водач — щял да го попита дали няма да намери някакви бръмбари за мен. И изчезна. Дори не успях да му кажа да не се притеснява, че не си струва да се говори за това.

Честно казано, не приех сериозно това обещание. След операцията повечето болни обикновено благодарят, а после на улицата не те и познават. Естествено, свикнали сме, то не ни пречи и не очакваме никакви благодарности за работата си. Нали аз също не се кланям доземи, когато боклукчията вземе кофата с боклука или пък метачът помете пред къщи; всеки си върши работата и когато вложи в нея и малко чувство, го прави възможно най-добре. Но не стана така! След месец или два пристигна красиво опакована и запечатана кутийка, обвивката й беше цялата в марки и печати. От Исландия. Колегата Ружек, страстен филателист, веднага ми отмъкна опаковката, а за мен остана кутийката. Явно, бях спечелил. В нея, красиво и вещо подредени в ситни стърготини, леко поръсени с креозот, бяха поставени няколко възможно най-приказни красавци — малко по-големи от мравки и изключително редки Лептодерини, един Astagobius и накрая, чак на дъното, най-ценното — непознат досега вид Speoplanes, цели четири броя — предостатъчен материал за подробна статия. След месец тя наистина излезе в „Списание на ентомологичното дружество“, и то на първа страница: „Успех на чешки колекционер“. Това, ако позволите, съм аз. А този бръмбар на илюстрацията е Speoplanes giganteus var. Kam, т.е. наречен на Каменик.

Накратко, Белке ми се отблагодари царски. За щастие успях да спася от колегата Ружек листа с обратния адрес и така не само можех да му благодаря, но и да му изпращам най-различни книги за Чехословакия, за Прага — веднъж един красив дървен черпак с битова дърворезба, а по-късно и други неща. Той ми се отплащаше с книги за Исландия, пантофи от еленова кожа — на краката ми са, ако искате да ги видите, ала винаги най-много очаквах малката кутийка с бръмбарите. Трябва да призная, никога не чаках дълго. Лейф Торгюн, така се казваше приятелят на Белке, беше запален колекционер, едва ли не приел бръмбаровата вяра. Поне веднъж месечно изнамираше по някой екземпляр — наистина не нови видове, би било истинско нахалство да искам нещо такова, но моята колекция растеше обнадеждаващо, от нея се интересуваше Народния музей; дойде да я види и самият професор Обенбергер, който ме потупа по рамото и каза, че от всички европейски колекционери, аз имам най-богатата сбирка с екземпляри от исландските пещери и ако този доктор Белке отново получи възпаление на апандисита в Прага, да го отстъпя на препаратора в Народния музей. Казваше, че той вероятно също ще може да го оперира, а музеят ще има красив експонат. Какво пък — веднага писах за това на Белке, нека види, че умеем да ценим приятелството.

Веднъж обаче застанах безпомощен пред кутийката. В стърготините бяха подредени, почти както винаги, Лептодерини, цели десет броя и се виждаше и с просто око, че четири от тях са с различна големина. Мястото на откриването им обаче бе само едно: Снайфелс. Нещо не съвпадаше. Това просто НЕ МОЖЕШЕ да бъде истина.

Да, вие не ме разбирате, редакторе. Ето ви само с няколко думи една кратка лекция по ентомология. Предполагам да ви е известно поне, че бръмбарът не расте като детето, че той сменя обвивката си и се променя, но след като възмъжее, не пораства и на косъм дори. Срещнете ли някъде два черни бръмбара, от които единият да е малко по-голям, знайте, че не са излезли на разходка баща и син, а че случайно са се срещнали два различни вида, които макар и да са от един и същи род, все пак не са кръвни роднини. Ние различаваме видовете според всеки милиметър, а при тези дребосъци и половин милиметър е от значение, и никога не грешим. Колкото до това — защо да не могат да живеят заедно няколко вида бръмбари с различна големина — наистина, защо не? Разбира се, редакторе — и това е същественото: други може, но Лептодерините — никога! Във всяка пещера живее само по един вид, два най-много и това вече е изключение. Три вида на едно място не се събират никъде по света, можете да ми вярвате — търся бръмбари под земята почти двайсет години.

Имаше няколко възможности. Или този непознат приятел и благодетел Торгюн се бе заблудил и бе изсипал в една кутийка открития от различни места, или пък Снайфелс — бог знае какво беше това, тогава аз още не знаех — е съвсем особено място, където законите на ентомологията не важат. Отново бях по следите на откритие, далеч по-значимо от Speoplanes giganteus var. Kam.

За третата възможност, че това въобще не са различни видове, а нещо съвсем друго, тогава не съм и сънувал. Като извинение може да ми послужи и фактът, че за нея не се досетиха и момчетата от Ентомологичното дружество, на които показах бръмбарите, без, разбира се, да кажа откъде ги имам. Познатата предпазливост на лудите, които си въобразяват, че са по следите на откритието…

Върхът на всичко беше, когато след известно време отново пристигна „Снайфелс“ с четири Лептодерини — трите принадлежаха към вида от предишната пратка, затова пък следващият, четвъртият, се различаваше по големина и всъщност беше ПЕТИ вид.

Естествено, исках веднага да пиша за цялата тази история на колегата Белке, да го помоля да ми съобщи повече подробности, както и да провери мястото на откриването. Но докато да го направя, улисан в работата и най-различни задължения, една вечер самият Белке позвъни на вратата у дома.

Прегърнах го и това не му бе неприятно, макар да беше исландец, а не мека славянска душа. Напротив — радваше се, че ме вижда и че можем да си кажем повече, отколкото в писмата, летели доста често от Прага до Исландия и обратно. Този път бе дошъл специално в Прага, тъй като в клиниката по психиатрия към Карловия университет бил създаден някакъв апарат за откриване на мозъчни увреждания, усъвършенствуван електроенцефалограф и исландското Министерство на здравеопазването бе изпратило Белке да види този апарат, да го изпробва, да се научи да работи с него, а ако остане доволен — да го купи за клиниката в Рейкявик. Престоят му тук щеше да продължи почти два месеца.

Освободихме веднага по телефона резервираната от „Чедок“ стая, аз се преместих на кушетката и заживяхме заедно. Като истински стар ерген и аз имах вкъщи някоя и друга тенджера, тирбушон, чаши за чай и пепелници. Нищо друго не ни трябваше. Белке беше доволен, а на мен ми предстояха цели два месеца в компанията на един изключителен човек. Два-три дни по-късно седяхме на терасата на Петршинския^[1] ресторант „Небозизек“. Беше пролет. Страховската градина цъфтеше, под нас Прага тънеше в полумрак, над вдигащата се от Вълтава мъгла се виждаха само кулите — повярвайте ми, редакторе, това хваща за сърцето дори и безчувствения и привикнал на такава гледка кореняк пражанин, а какво да кажем за чужденеца.

[Петршин — хълм над Прага. Б.пр.]

Белке, макар и да бе видял Лондон, Рим, Париж и други градове по цяла Европа, беше развълнуван. Не можеше да се нагледа, а аз, естествено, не му пречех, дори и когато ми стана доста студено. На него нищо му нямаше — нали разбирате, исландец! В откровения ни разговор отново искрено и сърдечно му благодарих за неговото приятелско отношение към мен и за подаръците. Той само махна с ръка. Отговори ми, че мога лесно да се отблагодаря, не лично на него, а на родината му, като напиша книга за исландските пещерни насекоми, когато преценя, че имам достатъчно материал. Той ще се погрижи за нейното издаване в Рейкявик и ще бъдем квит. Накратко, правеше нов жест.

Естествено, отказах. Все пак не се чувствувах подготвен за такава работа и главно, не ми се струваше особено почтено.

— Откъде-накъде? Като Жул Верн значи, който никога през живота си не е бил в Исландия, а е написал за нея цяла книга — „Пътешествие до центъра на Земята“.

Белке махна с ръка:

— Но, Ийри — той ме наричаше със собственото ми име, само че не можеше да произнесе Иржи и досега ме нарича Ийри, — ти пак се подценяваш. Комплекси — разбирам, нали съм психиатър. А за Верн също не си прав. Зная със сигурност, че е бил в Исландия.

Не спорих, но това ме заинтригува. Верн, любимият ми писател, в Исландия? Никога не бях чел, нито чувал за това. Но Белке не продължи разговора. Гледаше как Прага пали светлините си, как те се отразяват във Вълтава и се разбиват в бентовете, слушаше песента на птиците по дърветата и мълчеше. Това бе много красива вечер, редакторе, една от най-красивите, които Прага ни предложи.

За Исландия и за Верн обаче не забравих. На следващия ден Белке имаше среща с техниците от „Хирана“^[2], където произвеждаха въпросния апарат, така че след работа можах да отида в читалнята на Университетската библиотека и на воля да се поровя в биографиите на знаменития френски мечтател. Естествено, не грешах: Жул Верн никога не бе ходил в Исландия. Посещавал бе наистина най-различни страни, ала не и острова със студеното име „Ледена земя“, още повече пък преди 1864 г., т.е. преди да напише романа „Пътешествие до центъра на Земята“.

Нужно е да се уточни защо „Ийри“ Каменик се обръща към доктор Белке с фамилното му име: собственото му име е Гвюдмюндюр и то изглеждаше на доктор Каменик малко дълго и недостатъчно сърдечно — самият доктор Белке не изяви желание да бъде наричан „Гвюд“, „Дюр“ нито пък „Мундюр“, което му напомняше за „мундир“ и така си остана само Белке. Естествено, от това срещата на двамата приятели не стана по-малко сърдечна.

Убедих се в правотата на доктор Каменик за посещението на Жул Верн в Исландия. За него не знаеха и биографите на писателя: французите Алот дьо ла Фюйе — „Жул Верн, живот и творчество“, Бастар Жорж — „Жул Верн“ и др.; германците Й. Й. Хонегер — „Жул Верн“, Герда Шмолкел — „За промените в стила и начина на изобразяване в творчеството на Жул Верн“, нито пък чешките писатели, например Й. М. Маржатка: „Непознатият Жул Верн“. Нищо ново не донесе и търсенето в големите общи и литературни енциклопедии, макар че с Камил Лхотак^[3] преровихме „Енциклопедия Британика“, „Болшая советская енциклопедия“, „Ларус Юниверсел“ и т.н.

Всички източници бяха единодушни относно пътуванията на Жул Верн:

1859 г. — пътуване до Шотландия и посещение на Лондон;

1861 г. — пътуване до Скандинавския полуостров с приятеля му Иняр, посещение на Дания и Норвегия. От това пътуване Верн се завръща бързо, точно преди раждането на първия си син.

Следващото си пътуване Жул Верн предприема едва през 1866 г. до САЩ на борда на най-големия за времето си кораб „Грейт Истърн“, прославил се с полагането на трансатлантическия кабел от Ирландия до Америка.

До края на живота си Верн предприема със своите яхти „Сен Мишел“ — I, II и III кратки плавания, повечето от които са по Средиземно море.

За Исландия нито дума. Безспорно доктор Каменик е имал право да не вярва на твърдението на доктор Белке, макар че то бе произнесено с пълна увереност.

Б.ред.

Белке прие моето съобщение за литературно-историческото ми проучване с усмивка.

— Но, Ийри, все пак аз не бих твърдил нещо, в което не съм сигурен. Ще те убедя, щом вземаш така присърце проучванията за Жул Верн. Но кажи ми по-напред: чел ли си „Пътешествие до центъра на Земята“?

— Естествено, що за въпрос! Не само съм я чел, но заедно със стария ми приятел Пепик се бяхме вживели в тази книга. Изразът „О, остроумни Сакнюсем“ почти стана наш девиз и си го казвахме за щяло и нещяло, сочейки с пръст към челата си.

Белке отпи малка глътка кафе, не можеше да свикне с ужасяващите дози, с които ние, лекарите в Прага, системно се тровим, умните му тъмни очи проблеснаха и той ме помоли:

— Ийри, би ли ми освежил паметта, като ми припомниш накратко съдържанието на книгата?

— Разбира се. Слушай: хамбургският учен професор Лиденброк открива в някаква стара книга откъс от пергамент, изписан със староисландски букви, руни. Пергаментът е подписан от известния исландски учен от XVI век Ардне Сакнюсем. Той съществувал ли е въобще?

— Разбира се — увери ме Белке. — Той е историческа личност, нашите деца учат за него в училище.

— Добре, там Ардне Сакнюсем е скрил в шифрован надпис послание, в което разказва, че воден от прекаленото си любопитство, е проникнал през някакъв кратер до самия център на Земята. По неговите следи професор Лиденброк и племенникът му Аксел стигат до вътрешността на Земята през някаква исландска планина, като преди това Верн описва страната и народа на Исландия. Но те не успяват да открият центъра на Земята, а се оказват в някаква огромна кухина, където се срещат с праисторически животни, дори и с някакъв първобитен човек, който пасе стадо мастодонти. След неуспешен опит да прокопаят тунел, откритият от тях подземен океан извежда сала им отново на божия свят през кратера Стромболи в Италия. Накратко, Sci-fi според всички правила.

— Какво е това?

— Извинявай, Sci-fi е популярното съкращение на Science-fiction, или научна фантастика.

— Аха. Слушай, Ийри, този професор и неговият племенник сами ли са слизали там?

— Имаш право! Неучтиво е, че забравих за твоя сънародник, поставен от Верн като ангел-пазител на Лиденброк и Аксел — винаги спокойният, делови и доблестен Ханс.

— Ханс… А не помниш ли фамилията му?

— Няма такава. Просто Ханс. В своите романи Верн често нарича героите си само със собствените им имена — Консел от „Капитан Немо“ или „Двадесет хиляди левги под водата“, Дик от „Пет седмици в балон“ и т.н.

— Ийри, виждам, че си изключителен познавач на творчеството на Верн — може би, защото все още си оставаш момче, което впрочем установих като опитен психиатър. Затова си и така симпатичен. Но сигурен ли си, че не грешиш в този случай?

— Белке, искаш ли още утре да купя или да заема „Пътешествие до центъра на Земята“?

— Смяташ ли, че е възможно? — запита ме моят съквартирант с неочакван интерес. По дяволите — сега я оплесках, националната ми гордост беше заложена на карта. Само това оставаше — да не мога да намеря в пражките библиотеки романа на Верн…

На следващия ден сутринта наивно телефонирах на един свой познат от Народната библиотека и го помолих да ми приготви книгата. След миг телефонът иззвъня и донесе ужасна вест: въпросната книга я няма нито в Народната, нито в градската библиотека. Биха могли да ми предложат почти всички произведения на Верн, но за съжаление точно „Пътешествие до центъра на Земята“ не могат… „По дяволите!“ — изругах се повторно — добре се наредих пред Белке! Залових се за работа. Окупирах телефона в кабинета на главния лекар и започнах своя лов. След миг извадих и първата рибка: антикварната книжарница на улица „Скоржепка“ разполагаше с рядкото оригинално френско издание на Етзел^[4] „Voyage an centre de la terre“. Аз самият, с остатъците от ученическите си знания, не говоря френски, Белке — доколкото ми е известно, също не, така че само ангажирах книгата. Тя струваше 150 крони — моите уважения! За щастие библиотеката в музея на Напрстек имаше точно това, което търсех — немското популярно издание на Вайхерт „Reise zum Mittelpunkt der Erde“, наистина без илюстрации, но това не пречеше. Самият главен лекар, като разбра защо телефонирам, предложи да ми заеме книгата, като каза, че доколкото си спомня, я има у тях още от детските си години. Наистина я имаше — и вечерта донесох победоносно на Белке и двете издания, чешкото бе в червено-златната подвързия на издателя Вилимек. Нали го знаете това издание, редакторе? Над тайнствения замък в Карпатите лети „Албатросът“ на Робур, наблизо се носи балонът „Виктория“, яхнали коне араби го догонват, снарядът на Барбикейн, председателя на оръдейния клуб, лети към Луната, а долу, под „Светът на чудовищата“, „Наутилус“ на капитан Немо е насочил мощен светлинен лъч към един водолаз, който се бори на живот и смърт с огромен октопод. А ако пък сте били такъв страстен читател на Верн като мен, сигурно си спомняте и рисунката в долния десен ъгъл: точно там смелият професор Лиденброк, Аксел и верният Ханс плуват през пламналите потоци лава, а някакво древно чудовище е отворило своята паст към тези нещастници…

Оформлението на корицата много допадна на Белке, но той не се втурна към книгата — това малко ме разочарова след толкова усилия и най-малко пет крони, изхарчени за телефонни разговори. Той ме помоли да погледна в чешкото издание дали наистина Верн не посочва фамилията на Ханс. Подчиних се. Не — никъде нищо! Навсякъде само Ханс, Ханс, Ханс. Прехвърлях страниците чак до 59-а, където Жул Верн описва запознанството на професор Лиденброк с Ханс, препоръчан му от преподавателя по естествени науки в Рейкявик господин Фридриксон. Аха, ето тук:

„… този сериозен, не много подвижен и мълчалив мъж се наричаше Ханс Белке…“^[5] — пише дословно Верн.

Белке! Ето защо било!

Явно, моят приятел познаваше романа на Верн по-добре от мен и не искаше да се лиши от удоволствието да изтъкне съвпадението в имената. Прииска ми се — разбира се, на шега — порядъчно да го наругая, но Белке беше сериозен и може би само очите му блестяха малко повече от друг път. Преди да успея да кажа нещо, той сам проговори:

— Знаеш ли, Ийри, Верновият Ханс Белке е моят собствен дядо. Затова исках малко да те накажа. Нали не ми се сърдиш? Можеш да погледнеш и за още нещо, което досега не си знаел — за името на кратера, през който тримата герои слизат до земните дълбочини.

Бързо запрелиствах страниците.

СНАЙФЕЛС! Мястото, откъдето произхождаха загадъчните видове Лептодерини. Ето защо това име ми беше толкова познато…