Лудвик Соучек
Пътят на слепите птици (26)

26
Алена Кралова измамва бабичката

Дори не зная как се оказах в автобуса — най-вероятно Лейф ме е натъпкал вътре. Не изглеждах много добре, но пътниците не ми обърнаха внимание. Мисля, че те не видяха летящата чиния — автобусът пътуваше през доста дълбоко дефиле между скалите, но затова пък много добре можаха да видят и чуят двата сребристи реактивни изтребителя, които вероятно бяха излетели от Кефлавик след странния предмет и виеха в ушите ни на неколкостотинметрова височина над главите ни. Точно над Скартарис те насочиха острите си продълговати носове към висините и почти отвесно полетяха нагоре. След няколко секунди от тях останаха само сребърните ленти на изгорелите газове.

Пътниците изненадано ги гледаха от прозорците. Не че не познаваха машините на US-Air Force, ВВС на САЩ, или пък бяха прекалено любопитни, не. Само че между американската база и авиокомпаниите, чиито самолети всекидневно прелитаха над Исландия по пътя от Европа за Източна Азия, имаше спогодба за ползуването на височинните зони. За машините от Кефлавик бе определена зоната от 1000 до 2000 метра и над 5000 метра, а тези изтребители над нас се мотаеха най-много на петстотинметрова височина.

„Майчице, това се казва бъркотия!“ — казах си наум и си представих суматохата в Кефлавик, как сноват разни блестящи от лампази униформи и какво си говорят: „Руски самолет от неизвестен модел над американската база! Тайнствен спътник, който бяга пред американските изтребители! Атака на червените срещу американските жизнени интереси (казват, че американците са много чувствителни на тази тема)!“ Тези измислици бяха доста интересни и щяха да направят пътя по-кратък, ако у мен отново не се беше обадил страхът за Белке и Иржи. Какво ли се е случило във вътрешността на Снайфелс? Улових се, че измислям още по-страшни предположения от тези, които приписвах на гарнизона в Кефлавик: „Двама лекари, отвлечени с космически кораб! Скартарис — база на марсианците!“

„Не, не трябва да полудявам!“ — прекъснах се аз и започнах сама да се убеждавам. Знаете ли, редакторе, понякога аз мога сама напълно разумно да се самоубеждавам. Не ми вярвате? Кълна се! Казах си: „Момиче, ти сега отговаряш за «Микромата» с филма и за Лейф, който в редакцията на «Тьодвилин» би разказал за целия случай само с три реда, и то написани с едър шрифт…“

Тогава още не знаех, че освен тези грижи за нас двамата ще бъде проблем как изобщо да стигнем до Рейкявик. Не бяха изминали и десет минути и покрай автобуса, на тясното шосе, направо като разбойник се промъкна един джип. При космическата скорост, с която се разминахме, едва успях да прочета върху синьо-белите каски на шофьора и спътниците му буквите MP^[1]. Американска военна полиция — господи, това наистина са момчета на място! Пристигат първи!

Едва далече назад с много по-разумна скорост ги следваше камион с местните полицаи. Те ни спряха решително с насочената вън от стъклото червено-бяла палка, а от кабината изскочиха двама със стоманеносини униформи, с малки сгъваеми автомати и забърбориха нещо. Лейф се наклони към мен и започна да ми превежда в съотношение 1:100 съдържанието на разговора.

— Никой нищо не е видял. Ние също. Ние вече зад Снайфелс, когато то ффют!

Той съпроводи своето „ффют“, означаващо полет, с толкова изразителен жест на ръката си, че ако стоманеносиният младеж гледаше към нас, дори и за миг не би се поколебал, че ние не само сме видели летящия диск, но и че сме били в него и дори сме го изобретили — и тогава: „Сбогом, Тьодвилин!“

За щастие успях навреме да дръпна надолу ръката му и да се притисна към него, сякаш бяхме годеници, които се връщат от излет между камънаците.

След кратка разправия продължихме, но не за дълго. Точно на площада в Миклахолт ни спря следващата червено-бяла палка. Сега вече работата стана сериозна. „Всички да слязат, проверка на паспортите!“

Настъпи бъркотия — две трети от пътуващите, естествено, не носеха паспорти и както ми се стори, не им беше много мъчно за тях. Не оставаше нищо друго, освен да се попълва сложна декларация за самоличност и да се търсят свидетели, които да я потвърдят. Негодуващата тълпа, обкръжила един полицай с нещастен вид и пагони на поручик, възропта срещу бюрократичните формалности, на които се подлагат почтените данъкоплатци и граждани, и се отправи към една схлупена кръчма с красива дърворезба по прозорците.

Редакторе, тези прозорци забелязах автоматично — душата ми се бе свила на кълбо. Знаех, че отворя ли уста, покажа ли чехословашкия си паспорт, край на моето пътуване до редакцията. Естествено, не се страхувах от нищо лошо — нали не бях извършила нищо, но съвсем сигурно щяха да ме поканят любезно в Рейкявик, за да обясня присъствието си при Снайфелс точно когато онова ффюткаше над него.

Сбутах слабо Лейф в ребрата и му прошепнах:

— Другарю Торгюн, не казвайте, че сме заедно. Ето ви фотоапарата…

Лейф, който сякаш през целия си живот не бе правил нищо друго освен заговори и конспирации, сложи ръка зад гърба си и „Микромата“ мигновено изчезна в големия му джоб. Дори не ме погледна — веднага бях престанала да съществувам за него. Старият и умен Лейф — бях му простила за онова ффют…

Петдесет процента от нашата експедиция бяха спасени почти сигурно. Лейф вероятно просто ще заяви, че е бил някъде — къде, не зная — покрай професията си на ловец и колекционер на природни ценности и след миг ще бъде навън. Документите му бяха в ред. Сега оставаше да се погрижим и за другата половина, с други думи — за мен.

Успях с една наистина позорна, но извършена в името на доброто постъпка. Позорна, защото заблудих изцяло една добра исландска бабичка и си спечелих и до ден днешен справедливия й гняв. Тогава не ми хрумна нищо по-добро и по-умно от това да се хвана за корема и да се строполя на някаква пейка до стената. Видът ми явно е бил достатъчно убедителен. Бях уморена и недоспала, облъчването също си беше казало думата, както и страхът, че няма да достигна до редакцията — накратко, беше ми се събрало доста, та въпросната бабичка се спусна към мен като квачка, помогна ми да стана, говореше ми нещо успокояващо, а аз за по-сигурно мълчах и само от време на време се опитвах най-правдоподобно да охкам по исландски. Никой не ми обърна особено внимание. Пътниците развеселено спореха с поручика, избутан в ъгъла на стаята с купища документи, който се мяркаше зад норвежките пуловери, импрегнираните куртки на рибарите и червените кърпи на жените. Бабичката — тази добра душа, ме отведе в съседната стая, сложи ме на кушетката и каза — всичко ми беше ясно, макар че не разбрах нито дума — да си отпочина, а тя ще ми донесе нещо подкрепително, след което излезе от стаята. Болките ми веднага изчезнаха. Запромъквах се като индианец към вратата от другата страна на стаята. Накъде ли води? Погледнах — водеше към двор с натрупани до обора нарязани ситни клони и ниска ограда с черни камъни от лава. Грабнах раницата, хоп — затичах се, прескочих като истинска гимнастичка ниската ограда и изчезнах. Горката бабичка, колко ли се е чудила, когато се е върнала с подкрепителното. Вероятно щеше да се сърди по-малко, ако знаеше, че аз наистина УЖАСНО се нуждаех от някаква топла напитка и че не ми беше особено трудно да се преструвам на болна.

Знаете ли, другарю редактор, сега си спомням за този случай с усмивка, но тогава не ми беше много до смях. Честна дума.

Разказвам много нашироко, нали? Ще се постарая да бъда по-кратка. От скалното гнездо, откъдето поглеждах дали момчетата с автоматите няма да се спуснат към мен, видях как долу, в ниското, автобусът изчезва по шосето като огромен червен бръмбар. Не се спуснаха. Или не бяха броили пътниците, или пък не си струваше да ме преследват, но най-вероятно не бяха във възторг от своята задача. Поне онзи изтормозен поручик със сигурност не беше.

Заобиколих селото, описвайки широка дъга, и след около два километра отново стоях на шосето и размишлявах какво ще правя по-нататък. До Рейкявик оставаха цели шестдесет километра, които за един добър и отпочинал пешеходец се равняваха на дванадесет часа път, но аз никога не съм била добър пешеходец, не бях и отпочинала, а тези дванадесет часа бяха цели векове, през които можеха да се случат куп неприятни неща. Няма да ви измъчвам повече. Прибра ме една млекарска кола, която пътуваше за Рейкявик, с прекъсване в Тингвелир, откъдето натоварихме гюмове и по този начин се измъкнахме от главния път и от нежеланото внимание. Бялата кола се управляваше от мълчалив възрастен шофьор с рошави посивели коси. Когато отвърнах на исландския му говор само с повдигане на рамене, той ме погледна косо изпод рунтавите си вежди, падащи почти до очите му, които му придаваха доста дружелюбен вид. Опитах на английски, той пак сви рамене и не стана по-словоохотлив при опитите ми да го заговоря на немски или на френски. Важното е, че пътувахме. Отдъхнах си, когато се появиха първите къщи на Рейкявик. Подадох ръка за сбогом на мълчаливия млекар и с ръка на дръжката се приготвих да слизам. Гръм и мълния, как щях да се оправя? Съвсем бях забравила да попитам за адреса на „Тьодвилин“.

— „Тьодвилин“ — запитах аз.

Той завъртя глава и измърмори нещо като „Хабубуха“.

— Тьод-ви-лин! — сричкувах търпеливо аз.

Отново нищо.

Хрумна ми спасителна идея. Извадих от джоба си бележник и молив и с красиви печатни букви написах:

ТЬОДВИЛИН

Чичото се промени, сякаш бях махнала с вълшебна пръчица. Рунтавият му перчем се повдигна невероятно високо, устата му се разтегли в усмивка, сивите му вежди закимаха разбиращо:

— А, „Тохухун“, тохухун…

Звучеше наистина така. Можахме да се разберем. Потеглихме така рязко, че задните ми части неприятно се срещнаха със седалката. Не зная какво мислеха за това гюмовете зад нас, но тракаха на поразия.

След миг — Рейкявик всъщност е едно село, само че по-голямо и по-хубаво — пристигнахме пред двуетажна къща с червен покрив.

— „Тохухун“! — потвърди чичото и ми махна от прозорчето за сбогом.

Това наистина беше „Тохухун“, извинете — „Тьодвилин“, и Лейф вече работеше с пълна пара.

На пръв поглед сградата на редакцията не ми направи кой знае какво впечатление. Тя решително не приличаше на място, откъдето за няколко часа биха полетели по целия свят сензационните съобщения, които щяха да спасят откритията под Снайфелс и да предотвратят злоупотребата с тях. Блажено си бях представяла нещо като железобетонен небостъргач, пълен с вечно бързащи редактори, кореспонденти и фотографи; тракащи телекси, стотици телефони, скоростни асансьори… Наистина ми се доплака, когато видях тази къщурка с резбовани корнизи. Тя миришеше на кафе, на стара блажна боя и цигарен дим. По скърцащите стълби вместо ято най-различни специалисти се мотаеше чистачката с кофа и парцал. А в самата редакция — срам ме е да ви кажа! Наистина, бъркотията беше както във всеки друг вестник, но тук я правеха десетина души, повечето млади момчета и момичета, скупчени около Лейф в разпален спор. Няколкото стари маси, от които бяха скочили, въобще не напомняха за стоманеното, стъкленото и пластмасовото очарование на журналистическите чудеса. В ъгъла на стаята над купчина вестници седеше намръщен младеж с кариран пуловер, а недалеч от него отчаяно си запушваше ушите друг, само че с черен пуловер, който подчертаваше и вписваше със син молив поправките в току-що отпечатаните коректури.

Когато Лейф ме видя, замаха радостно с ръце и разбута групата около себе си, за да се хвърли насреща ми. Преди да успее да го направи обаче, към мен се спусна следващият младеж (за разлика от предишните двама той носеше бял пуловер с червени и черни еленчета), който ме засипа с истински водопад от чужди езици:

— Алена Кралова, nicht wahr? Sprechen sie Deutsch, говорите по русски, do you speak english, parlez-vous français? Yes?

— Ja — jawohl… да… yes, a little… si, всъщност исках да кажа oui, пелтечех аз така объркано, че и двамата се разсмяхме. С такова богатство от езици се разбрахме без проблеми. Той се казваше Джон Гунарсон и след десет минути вече се обръщахме един към друг с „другарю Джон“ и „другарко Алено“, а след още четвърт час — само с „Джон“ и „Алено“.

За своя изненада установих, че Лейф бе разказал почти всичко, а аз само го допълвах и отговарях на въпросите, с които в истинския смисъл на думата ме засипваше Джон. След половин час съвестта ми не издържа повече и го запитах:

— Джон, няма ли да си записвате? Или имате отлична памет!

— Точно обратното, Алено, пословично лоша, изключение правя само за думите и граматиката на различните езици. Но имам този касетофон. — Той бръкна във вътрешния джоб на палтото си и измъкна мъничка плоска кутийка.

— Касетофон? Какво е това, за бога?

— Малък транзисторен магнетофон, който записва в продължение на четири часа на една касетка. Изключително практична вещ за един журналист, но — той ме погледна умолително — моля ви, Алено, ще ви обясня най-подробно после, след като броят бъде готов, нали може?

Изчервих се от яд към самата себе си и си казах, че с „Тьодвилин“ нещата няма да бъдат така лоши, както изглеждаше в началото, и че младежът с елените и касетофона, говорещ свободно поне пет езика, вероятно няма да е единствената забележителност в скромната на вид редакция.

Почти бяхме приключили с описанието на събитията, когато отнякъде се появи чернокосо момиче на моите години, с бяла престилка, цялата на петна, с кафяви от химикалите пръсти. От пръв поглед си личеше, че е фотографка.

— Джон, ето снимките. Отлични са, нали? С най-голямо желание бих си присвоила незабелязано този фотоапарат. Погледни — такова мъничко… (това Джон ми преведе допълнително).

Кимах неразбиращо и доверчиво погледнах към дланта й — моята „Микрома“. Съвсем бях забравила фотографията! То се знае, че веднага се нахвърлих върху купчината снимки. Камък ми падна от сърцето. Всичко беше се получило в границите на възможното, както бях искала. Странните птици, скелетите, фигурите в синята пещера, фотокопието на писмото на Верн, Ирка, Белке, Лейф и аз, мидичките, с една дума — всичко. С най-голяма радост бих прегърнала колежката за отличната й работа, но тя грабна снимките и изчезна.

— Къде хукна? Дори не успях да й благодаря!

— За какво? — учуди се Джон. — Бърза да ретушира снимките и веднага да ги занесе за клиширане. Но сега, Алено, ние всички ще ви напуснем за малко. Трябва да проведем спешен съвет и да се заемем с извънредния брой. Не е толкова лесно — хартия, печатница и разни такива неща… Нали знаете, пречим на доста хора. Но всичко ще се оправи, ще видите! След два часа нашите доброволни разпространители ще тичат из Рейкявик. Едва тогава ще можем да ви благодарим както му е редът, и да си поговорим.

Останахме сами с Лейф и младежа с черния пуловер и синия молив, който не виждаше и не чуваше, а само подчертаваше и пишеше.

Под прозорците се дочуваха виковете на вестникарчетата. Лейф застана до прозореца, заслуша се и преведе:

— Летяща чиния над Снайфелс… Там има американски специалисти… Снайфелс не е достъпен за всички…

Без да си кажем нещо, погледнахме и двамата към морето, на север, където далече зад хоризонта върхът на Снайфелс се забиваше в облаците, а дълбоко под него, в света на скалите и страшните статуи, се намираха Белке и Иржи.