Метаданни
Данни
- Серия
- Пътят на слепите птици (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Cesta slepých ptáků, 1964 (Пълни авторски права)
- Превод от чешки
- Борис Терзиев, 1987 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,8 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- gogo_mir (2013)
Издание:
Лудвик Соучек. Пътят на слепите птици
Роман
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1987
Библиотека „Галактика“, №89
Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев
Рецензент: Бойко Вътов
Преведе от чешки: Борис Терзиев
Консултант: Стефан Лефтеров
Редактор: Мариана Лозкова
Редактор на издателството: Ася Къдрева
Библиотечно оформление: Богдан Мавродиев, Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Пламен Антонов
Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева
Чешка, I издание. Дадена за набор на 28.IV.1987 г.
Подписана за печат на 4.VIII.1987 г. Излязла от печат месец август 1987 г.
Формат 70×100/32 Изд. №2079 Цена 2 лв. Печ. коли 17 Изд. коли 11,01 УИК 12,10
Страници: 282. ЕКП 95364155315627–84–87
Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Георги Димитров“ — София
885–31
© Иван Павлов, предговор, 1987
© Борис Терзиев, преводач, 1987
© Богдан Мавродиев и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979
© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987
c/o Jusautor, Sofia
Ludvík Souček, 1964
Cesta slepých ptáků
История
- — Добавяне
19
Доктор Белке ни повежда под земята
Още с влизането в преддверието на Дупката на свети Патрик Гайгеровият брояч заграка, но силата на облъчването не беше опасна, още повече че лесно можехме да намерим закрити или, ако искате, „тъмни“ кътчета. Изпробвахме силата на лъчите — и най-тънкият скален пласт ги задържаше, дланта на ръката — също. Явно, имахме работа със слабо лъчение. Хипотезата на Ийри почти се потвърждаваше: радиоактивният метал наистина би могъл да е някой от трансурановите елементи.
Заобиколихме излъчващата птица с уважение и на възможно най-голямо разстояние. Спряхме пред входа на комина, водещ до земните недра. Дупката на свети Патрик! Кутийката на Гайгеровия брояч, която държахме с протегната точно над пропастта ръка, не отчиташе повишена интензивност на облъчването — тук слабото пукане звучеше така, както и в цялата пещера.
— Приятели — казах аз, — зная, че сега не е време за речи. В началото на нашия път към неизвестното, който е с неясен край и с непредвидим резултат, бих искал да ви благодаря от мое име, от името на Лейф Торгюн и от името на всички исландци. Вашата жертвоготовност, вашата храброст бранят нашата родина и нейната млада свобода. Затова още по-настойчиво ви моля, госпожице Алено, и теб, Ийри — бъдете внимателни! Това, което за мен и Лейф е задължение, от ваша страна е проява на прекрасно отношение към една, доскоро неизвестна страна и непознати хора…
— Слушай, Белке, макар и слабо, но онова все пак облъчва и е излишно да губим време — прекъсна ме добродушно Ийри, — знаеш ли, ако все пак е необходимо нещо да се каже, то е, че е все едно дали сме чехи, исландци, американци или патагонци. Просто сме хора — а точно ние четиримата сме хора на място, нали? И затова си пъхаме носа там, където не ни е работа. Мили Белке, вече просто няма накъде. Искам само това да ти кажа, че каквото и да се случи, не съжалявам и ти благодаря. На вас, Лейф — също. А теб, Алено, теб те обичам, ще се оженя за теб и ще имаме куп деца. Защото ще се върнем. Трябва да се върнем. А сега — на работа!
Наистина нищо повече не можеше да се добави.
Застанахме около входа на Дупката на свети Патрик и спуснахме въжето. Лейф използува описания случайно от Жул Верн начин — закрепи прегънатото наполовина въже за един камък и подпирайки се с ръце и крака, се спусна на скалната площадка, по-точно — на корниза, който вече бе открил Ийри при предишното ни идване. Аз бях готов. След секунда Гайгеровият брояч се люлееше до него.
— Облъчва ли? — попитахме едновременно с Ийри.
— Не — обади се Лейф. — Пука съвсем слабо. Доста по-слабо, отколкото в пещерата.
Хванахме дружно за канадката госпожица Алена, която се бе навела нетърпеливо над ръба на пропастта.
— Ирко, докторе, погледнете — там долу има истински стълби! — извика тя. — Може би трябва тук-там да се поправят и позагладят, но важното е, че ги има. Превъзходно!
Вероятно аз бих го казал с по-малко възхищение, но госпожица Алена имаше донякъде право. Факлата на Лейф действително осветяваше отделени и сякаш изрязани скални издатини, които обещаваха лесно слизане в дълбочината. Само че — излъчването… При спускането на скалния корниз всеки от нас трябваше да премине през зоната, облъчвана от втората сляпа птица, а кой знаеше как ще изглежда пропастта по-нататък…
След миг стояхме един до друг на тясната скална издатина. Лейф препоръча да оставим въжето да виси на скалата, за да можем да се върнем обратно без проблеми и най-важното — бързо. С втората му, по-къса част, закрепена със здравите карабинки на коланите ни, бяхме свързани помежду си. Това беше необходима предохранителна мярка — тя ни даваше някакъв шанс за спасение, ако се подхлъзнехме в пропастта, но изискваше и напрегнато внимание, за да не може нещастието на един да се превърне в смъртоносно падане за всички ни.
Гайгеровият брояч почти мълчеше. Установихме, че откритите от Ийри образи на втората птица и на скелета са скрити в някаква дълбока скална ниша и че лъчението е ограничено в сравнително тесен конус, недостигащ до нас. Намерихме и руническия надпис под нишата — не беше обаче подписът на Ардне Сакнюсем, а някакво послание, изписано с непознати за нас знаци.
Алена предложи да прекопира надписа, за да бъде по-късно разчетен с помощта на професор Сьоренсен, но Ийри измъкна от джоба си малък чешки фотоапарат „Микрона“, завит в оловно фолио, и го подаде на госпожица Алена.
— Еха, Ирко, ти си чудесен! — извика радостно тя и веднага нагласи апарата, с който работеше значително по-добре от нас. След като направи снимката, продължихме надолу.
Не беше трудно. Нямахме възможност да определим точно на каква дълбочина сме се оказали под дъното на кратера, но мисля, че до стоте метра не оставаше много, когато Лейф, който ни водеше, извика: „Внимание!“, и бързо отстъпи назад.
— Какво има? — събрахме се ние около него.
— Образ в скалата — отново скелет. На две крачки пред нас!
Внимателно насочих йонизационната клетка на Гайгеровия брояч иззад скалната издатина. Нищо! Тогава погледнах и сам. Светлината на факлата наистина падаше върху същия мрачен символ, който вече бяхме намерили недалеч от входа на Дупката на свети Патрик, но този не проявяваше и следа от радиоактивност.
То се знае, че използувахме пълноценно предоставилата ни се възможност и разгледахме образа от всички страни. Беше направен по абсолютно същия начин, както и откритите преди него: от ивица метал, вкопана или по някакъв друг начин вградена безупречно в гранита без ни най-малка драскотина. Дори разположението на скелета беше същото — лежащо, затова пък протегнатата му ръка сякаш сочеше към едно място в стената. Госпожица Алена реши да разгледа скалата точно там малко по-подробно. След малко тя извика:
— Хей, намерих нов коридор или нещо подобно! — и вече се люлееше над скрития между гранитните блокове кръгъл отвор. Ийри не особено внимателно я издърпа с въжето обратно.
— Алено, не откачай! Почакай да измерим радиоактивността!
После се обърна към мен и с края на устните си, за да не чуят нито Алена, нито Лейф, ми прошепна:
— Белке, Гайгеровият брояч в ред ли е? Този метал изглежда точно така, както и онзи горе!
Сърцето ми почти спря от уплаха. Само това не ми беше хрумвало, а всички се бяхме навеждали над образа, дори го бяхме докосвали. Истинско безразсъдство!
— Не зная, как ще го провериш?
— Някой от вас няма ли случайно часовник със светещ циферблат? — запита Ийри.
Лейф и Алена завъртяха отрицателно глави.
— Ирко, остави сега часовниците! — обади се госпожица Алена. — Белке, измерете с това ваше чудо новооткритата пещера на Алена Кралова, за да не се бои Ирка за годеницата си.
Поставих Гайгеровия брояч пред входа на пещерата. Затрака като подплашен будилник. Камък ми падна от сърцето.
Преди да успея да кажа и дума, Ийри издърпа госпожица Алена още по-далеч от пещерата на Алена Кралова. Неговото присъствие на духа предотврати първата сериозна злополука.
Нататък по пътя срещнахме още няколко предупреждения — всъщност тези скелети не биха могли да означават нищо друго. Загадъчните обитатели на Дупката на свети Патрик уведомяваха с разбираеми символи хората за смъртната опасност навсякъде, където тя ги заплашваше. На около сто и петдесет метра дълбочина, след като предварително знаехме от изображението на скелета и от Гайгер-Мюлеровия брояч, открихме входовете към следващите две силно радиоактивни пещери и нови два излъчващи птичи образа. Край последния от тях трябваше да притичаме. Пропастта се стесняваше като фуния и гранитните стъпала, за които Лейф твърдеше, че някога са били грубо изсечени на опасните места, се превърнаха в нещо като пътечка, спускаща се стръмно в дълбочината. Последният образ не сочеше с човката си надолу, а към скална ниша, пълна с трошляк и камъни.
Напразно търсихме някакъв вход. Продължихме нататък. Не след дълго обаче пътечката свърши или, казано по-точно, премина в единични издатини над пропастта. След няколко главоломни скока от камък на камък Лейф стъпи на нестабилна гранитна плоча, която се преобърна под тежестта му. Успя все пак да изкрещи: „Внимание!“
Тласъкът от падащото му тяло едва не ме хвърли в пропастта. В последния миг се хванах за скалната издатина. Усещах, че острите гранитни ръбове режат дланите ми до кръв, въжето зад мен обаче се обтегна; Ийри и госпожица Кралова, които завършваха нашето шествие, напрегнаха сили. Животът на Лейф висеше на тънкото найлоново въже и то издържа. След миг, наранен и блед, той стоеше между нас. Едва сега осъзнахме, че някъде, страшно дълбоко под нас, все още отзвучават в тъмнината ударите на камъка, който пропадаше все по-надолу и по-надолу…
— Белке, това може би наистина е дупка… до центъра на Земята… — прошепна Ийри опрян на скалата, изтривайки потта от челото си.
— Внимавай за Лейф! — извика той и хвана нашия приятел през раменете. Лейф се олюляваше на ръба на пропастта, тя сякаш го привличаше, можеше всеки миг да припадне. Сложихме го да легне колкото е възможно по-удобно, в самия край на плътния скален корниз. Бе затворил очи, лицето му — бяло — само от разраненото чело избиваха капки кръв. Претърсих страничните джобове на бездънната му раница и намерих бинт, с който поне малко го превързах. Той отвори очи, усмихна ни се извинително, след което се обърна настрана и повърна.
Спогледахме се с Ийри. Разбрахме се без думи. При това нещастно падане Лейф явно бе получил сътресение на мозъка. Вече не можехме нито да продължим, нито да се върнем — немислимо беше!
Грижливо отведохме Лейф няколко крачки назад до скалната ниша, към която сочеше последната, четвъртата сляпа птица. Наистина Лейф твърдеше, че се чувствува съвсем нормално, че не след дълго ще продължи по-нататък, но висеше в ръцете ни почти безчувствен, залиташе — беше ясно, че се опитва да скрие истинското си състояние. Надявахме се с Ийри, че поне нараняването не е сериозно, че не е пострадал черепът и че не се е стигнало до мозъчен кръвоизлив.
Седяхме около Лейф, светехме си само с една факла — пестяхме ги. Кой знае колко време ще прекараме под земята. През това време Ийри продължи да претърсва раницата на Лейф — естествено, първа в ръцете му попадна завитата в одеялото кутия с динамит.
— Виж, Белке — посочи ми той отворената кутия, пълна с малки тъмночервени цилиндри, — значи това не лежи на морското дъно…
После подреди консервите до каменната стена — имахме няколко компота, две кутии сушено говеждо, почти килограм шоколад, цял куп сардели, бутилка с шведска „жива вода“, без да броим сушените пресовани продукти, които носехме ние с Ийри. Госпожица Кралова добави към нашите богатства салам и четири консерви сирене. Така че ядене имахме достатъчно, но всички мислехме само за едно — за вода. Бяхме жадни, Лейф трябваше да пие, ала край купчината консерви тъжно стоеше една-единствена манерка, до половината пълна с кафе (останалото бяха изпили госпожица Кралова и Лейф по пътя до кратера), и около десет прозрачни пакетчета с портокалов сок. Всичко това заедно с прекалено сладките сокове на компотите от калифорнийски праскови и ананаси, не беше много за четирима.
Нашата надежда, че ще намерим вода, все още не се сбъдваше. Скалите бяха съвършено сухи и от дълбочината, усилваща всеки звук като мощен рупор, не се и дочуваше шуртене на изворче. Mistour-ът, който изсипа десетки тонове вода във вулканичните комини по дъното на Снайфелс, не беше стигнал до скритото преддверие на Дупката на свети Патрик.
Хвърлих поглед към приятелите си, откъснах ъгълчето от едното пликче с портокалов сок и го подадох на Лейф, който жадно изпи съдържанието.
— А за нас, за подсилване — кафе… — мъчех се да се усмихна аз и налях най-напред на госпожица Кралова, после на Ийри и накрая на себе си по чашка кафе. То имаше приказен вкус, но едва успя да навлажни пресъхналото ми гърло, а бяхме прекарали едва няколко часа под земята. Как ли ще изглежда по-нататъшното ни спускане?
На Лейф му поолекна. Той седна, подпрял гръб на скалата, и посочи надолу към пропастта.
— Пътят свършва — каза той, — пътеката прекъсва. Под нас са десетки метри скала, гладка като комин. Без скоби и въжени стълби няма да можем да отидем по-нататък.
— Ами сега? — запита госпожица Кралова, която разбра какво искаше да каже Лейф. — Та ние не можем да се върнем. Ирко, докторе, кажете нещо все пак! — обърна се тя към нас.
— Не, не можем да се върнем… — замислено повтори Ийри. — Не бива, а сега — и той посочи с очи към Лейф, който дишаше тежко, облегнат на скалата — вече и не можем. Както и не можем да унищожим преддверието на Дупката на свети Патрик…
Лейф отвори очи.
— Ако някой от нас долу? Не. Няма значение. От това всъщност нищо не зависи… Абсолютно нищо.
— Не говорете безсмислици! — възмутено прошепна госпожица Кралова. — По-добре потърсете пътя. ТРЯБВА да има път.
— Може и да е имало, но при срутването пътеката е изчезнала — възразих аз.
— А онази последната птица, чиято човка сочи точно насам, към нас?
— Да, наистина, последната птица… — замисли се Ийри. — Знаете ли какво, да разчистим малко тези камъчета. Лейф, може ли малко да се преместите?
„Камъчетата“ бяха няколко десетки, че и стокилограмови камънаци. Хвърляхме ги в пропастта и се опитвахме, разговаряйки високо, да заглушим техните глухи бумтящи удари в стените на комина.
Напразно. В това имаше нещо страшно потискащо и същевременно привлекателно — да полетиш също надолу, непрекъснато надолу, с протегнати в тъмнината ръце, като сляпа птица… Потръпнах. По-далече от такива мисли! Започнах усърдно да търкалям камъните към края на корниза, пък нека разранените ми ръце парят от болка колкото си искат. За съжаление обаче под пласта от „камъчета“ имаше огромни, тежащи цял тон каменни плочи, натрупани една върху друга и сякаш изнемогващи в юмрука на скалната стена.
Не можехме да ги помръднем, макар че с Ийри използувахме ледокопа като лост.
Лейф несигурно се изправи и пристъпи към нас. Почукваше с алпинисткото си чукче по гранитните камъни и внимателно се ослушваше.
— Там има кухина… — каза накрая. — Чувате ли? — чукна той с чукчето по скалната стена, а след това по камъка, точно в средата на скалната ниша. Вторият удар прозвуча съвсем различно.
После намерихме на земята между камъните първата раковина.
Нищо чудно, че не я забелязахме по-рано в трепкащата светлина на магнезиевата факла. Раковините бяха паднали в пукнатините, някои се бяха разпаднали на прах, а от други бяха останали само изтънели белезникави люспички. По всички тях се виждаха дупчици, а когато разгледахме по-подробно ръбовете им, установихме, че имат видим зелен оттенък. Ийри разкри тази малка загадка: някога раковините са били свързани с медна тел, която след многовековна, а може би и хилядолетна оксидация се е разпаднала, но е оставила следи и днес в останките на финикийските галери, на дъното на Средиземно море, откриваме загадъчни метални нишки, които някога са били яки пирони. Намерихме мидички и под току-що преобърнатите камъни. Беше ясно, че каменната преграда е била специално вдигната в далечното минало, като за по-сигурно е била „укрепена“ с навързани миди, чиито притежатели явно са им приписвали вълшебна сила.
Кутията с червените пури на динамитните заряди ни се хилеше предизвикателно. Толкова много експлозив би могъл да вдигне във въздуха не една, а най-малко три такива прегради, но експлозията в тясната пропаст е сериозна работа. Никой от нас не беше пиротехник и дори приблизително не можехме да си представим как ще се отрази ударната вълна на самите нас и на скалния корниз, по който слизахме. Каменните стени на пропастта също не вдъхваха особено доверие. Широките пукнатини и процепи, вероятно резултат на катастрофалното земетресение от 1780 година, откъснало големи части от острова, лесно биха спомогнали за срутването на цели огромни каменни блокове. Ние обаче нямахме избор. Първият произнесъл гласно онова, което всички мислехме, беше естествено госпожица Алена. След половин час усуканият фитил вече пламтеше в искри. Поставихме общо пет заряда в процепа под камъка, който ни се стори най-лек и податлив. Съгласно упътването отрязахме фитила с такава дължина, че да гори точно пет минути, а Ийри, комуто се падна задачата да го запали, се понесе с факлата нагоре по скалната пътечка, където в малка вдлъбнатина се притискахме един към друг като изплашени деца.
Наблюдавах часовника и съобщавах на моите приятели времето, но или усуканите фитили горят по-бързо от единичния, или упътването бе неточно, а може и ние да не сме го разбрали правилно, накратко казано — стрелката на секундарника бе направила едва три обиколки, когато динамитът избухна, съпроводен от силен пламък, последван от громола на откъртените от взрива и удрящите се в каменните стени гранитни парчета. Тежките камъни трещяха в пропастта, а по-малките дрънчаха, сякаш някой великан пресипваше великански грах. Исках да стана и да видя резултата от нашия пиротехнически опит, но Лейф ме смъкна долу и така спаси живота ми. Един камък, голям колкото футболна топка, изсвистя съвсем близо до мен, разби края на корниза, по който минаваше пътечката, и изчезна в бездънната дълбочина. След него се затъркаляха други, освободени от ударната вълна. Кашляхме, полузадушени от лютивия дим на експлозията, който щипеше в гърлото. Най-после всичко се успокои, само тук-там изпадаше по някой малък камък, търкалящ се откъм мястото на експлозията. Изведнъж Ийри извика:
— Белке, виждаш ли? Нашите факли!
Магнезиевите факли, които в застоялия въздух горяха досега като църковни свещи, неспокойно затрепкаха. По лицата си също усещахме хладното въздушно течение.
— Приятели, успяхме! — викаше радостно Ийри, нетърпеливо слизайки надолу. Ние — след него.
В скалната преграда, изградена сигурно много отдавна от суеверните жители с камъни и раковини, експлозивът беше пробил отвор, достатъчно голям, за да се провре човек. Трябваше само да се отстранят острите камъни, чиито върхове стърчаха в отвора като шипове в капан за мишки. От подземието вееше мрачен хлад.
Ийри се наведе над отвора и се опита да види нещо във вътрешността.
— Угасете светлината! — подхвърли той през рамо на Лейф, който държеше полуизгорялата факла. — Лейф, по-бързо, мисля, че…
Да угасиш магнезиевата факла е възможно само ако я потопиш във вода, така че за Лейф не остана нищо друго, освен да я хвърли в пропастта. Тя описа огнена дъга, удари в срещуположната стена, разпръсвайки сноп искри, и изчезна в дълбините.
Изведнъж останахме на тъмно, сред тягостна тишина.
— Какво… — започна госпожица Алена, но замълча.
Сега вече всички виждахме защо Ийри искаше да угасим скъпоценната факла: откъм отвора на скалата излизаше слаба, но видима синьовиолетова светлина. Тя се усили, след като очите ни, заслепени от блясъка на факлата, привикнаха с нея, и успяхме да различим и собствените си лица, наведени над отвора. Те имаха мъртвешки синкав цвят, като на удавници. В пещерата имаше нещо. Най-напред го забеляза госпожица Кралова. Тя извика и скри лице във винтягата на Ийри. След това го видяхме и ние: около пробития от експлозията отвор стояха в полукръг, безмълвно и неподвижно, огромни фигури със сини коси и гледаха към нас.