Лудвик Соучек
Пътят на слепите птици (24)

24
Доктор Белке срещу черния октопод

Господин редакторе, нали вече сте чували и писали за летящите чинии?

Отлично!

Сега е мой ред да опиша как ние изтървахме една летяща чиния. Защото ние наистина я изтървахме. В истинския смисъл на думата. Въпреки че беше несъзнателно.

След като госпожица Алена и Лейф ни оставиха, ние с Ийри решихме да проучим другата част от Пещерата на статуите и по-точно споменатите в писмото на Верн технически чудеса и ако е възможно, всичко останало, което той може би е отминал.

Веднага след езерцето радиоактивността значително се повиши. Наистина Гайгеровият брояч не показваше опасни стойности и се задържаше в прилични граници, да речем — както в съседните на урана пластове, но все пак ни принуждаваше да напредваме внимателно и бавно, още повече че под земята трябваше да изключим влиянието на космическите частици, „бомбардиращи“ измервателната клетка на брояча, чиято скала бе градуирана при тяхното неизбежно отчитане върху земната повърхност.

Чувствувахме се ужасно самотни. Мълчаливият Лейф не ни липсваше много — по-точно казано, неговото отсъствие не беше така очевидно като отсъствието на госпожица Кралова. След нейното заминаване в пещерата изведнъж настъпи особена, мъртва и малко плашеща тишина. Само подземното езерце, към което Ийри погледна назад няколко пъти, сякаш би могъл да види следите на госпожица Кралова, леко се вълнуваше и се чуваше тихият плясък на прибоя, достигащ през подземния тунел чак дотук.

Много скоро почувствувахме отсъствието на Лейф. След няколко десетки крачки равното дъно на пещерата премина в страшен хаос от трахитови^[1] камъни, разделени от дълбоки ровове, приличащи повече на малки пропасти. Знаете ли, редакторе, понятието „голям камък“ в разговорния език има свое значение — представяме си го колкото човек, в краен случай колкото къща, но тези, по които се катерехме с Ийри, бяха извън нормалните размери. Тук имаше камъни-катедрали, камъни-небостъргачи, камъни-пирамиди — разбирам, че малко преувеличавам с тия пирамиди, но все пак… Най-лошото от всичко беше, че тези огромни блокове бяха нестабилни, люлееха се под краката ни и аз не можех да се освободя от усещането, че гигантските каменни късове, тежащи хиляди тонове, ще се преобърнат при някоя невнимателна стъпка и ще ни погребат като неканени гости на подземната империя, която охраняваха. Никога ли не сте чували за чувството на отчуждение, което, казват, е много добре познато на пилотите на летящите в стратосферата секретни самолети? Говори се (но досега никой от космонавтите не го е потвърдил), че на височина над 12 000 метра пилотите изпитват необяснимо, особено тягостно усещане, свързано с виене на свят и чувство на ужас, предизвикано от страха, че няма да се завърнат обратно на Земята, която виждат доста неясно под слоя от облаци, подобна на издраскана паница с повдигнати ръбове. Не помагат нито радиовръзката с летището, нито самотните монолози и различните лекарства — повярвайте, летците доста ни измъчиха нас, психиатрите — и като единствен изход в тези случаи остава завръщането на летището по най-бързия начин или пък компанията на друг летец, в друга машина, но движещ се в обсега на неговия поглед.

И виждате ли, господин редакторе: такъв летец е заобиколен с безброй доказателства на човешкия труд и на човешката изобретателност. Има им доверие. Доверил се е на своята машина, на десетките циферблати, на защитния костюм и на кислородната маска. Той чува в слушалките на шлема си говора на десетки гласове от Земята и въпреки това… Ние бяхме в значително по-неизгодно положение, макар че не хленчехме. Лутахме се в странния, малко страшен свят на непознатите същества, направили непонятни за нас цели фигури на хора от изкуствена материя, украсили каменните стени с чудновати образи на птици и скелети и потопили пространството на пещерата в тихата, недоловима и невидима радиоактивна смърт. Може би и ние донякъде изпитвахме чувство на отчуждение. Скърцането на огромните каменни блокове ни довеждаше до отчаяние. Струваше ни се, че убийственият път, изминат от младия Жул Верн с помощта на дядо ми, никога няма да свърши. Или пък че отдавна сме подминали мястото, описано от писателя, и че слизаме по стъпките на Ардне Сакнюсем до центъра на Земята.

Изкачвахме покривите и корнизите на каменните „катедрали“, пъшкахме, жадно гълтахме въздух и макар че това не беше най-разумното, непрекъснато разговаряхме. Искахме да преодолеем хилядолетната тишина, консервирана между огромните трахитови блокове, пронизани от минерали, да заглушим тихото шумолене на пясъка, раздвижван от морето дълбоко под нас. Милиарди песъчинки разрушаваха основите на каменните блокове и те се разклащаха дори под тежестта на дребните като мравки хора.

Пътят ни се струваше безкраен, защото толкова заобикаляхме и се катерихме по гребените на редуващите се каменни вълни, че напълно изгубихме представа за действителното разстояние до подземното езерце.

Най-после канарите свършиха. Стъпихме на широк скален корниз, виещ се по отвесните страни на пещерата в две посоки, дотам, докъдето достигаше светлината на нашите факли. Ийри, побледнял и тежко дишащ — вероятно още не бе оздравял от облъчването, — забеляза, че тук скалите изглеждат изкуствено оформени и изгладени. Наистина, само че никъде около нас не виждахме описаните от Жул Верн чудеса — само черни и влажни скали, които се губеха в размазаните ни сенки, изпъкващи в ослепителната светлина на запалените факли.

След кратък съвет решихме с Ийри да се разделим при проучването. Той ще се опита да обиколи каменната галерия отдясно, а аз — отляво. Пътеката изглеждаше проходима — не съвсем безопасна, но и не много трудна, за да се налага да си помагаме и да се подсигуряваме с въжето. Ако до половин час не намерим нищо интересно, точно след час ще се съберем отново на същото място, а като белег оставихме раниците си.

След миг факлата на Ийри изчезна в тъмнината. Останах сам под черния каменен свод, който усещах някъде високо над себе си. По-добре да не мисля за това — представата за срутващата се тихо и коварно точно върху главата на човека-мравка огромна канара съвсем не беше обнадеждаваща.

Оглеждах скалите и стените под краката си. Нищо — и пак нищо. Само някакви парчета, може би обработени от човешка ръка, следи от грубо одялани издатини и ръбове, пречещи на непознатите същества да вървят из галерията. Все пак ето нещо! За миг в седловината между два камъка проблесна оцветен предмет. Спуснах се нетърпеливо към него. Беше кутия за пури, марка „Мария Манцини“ — екстра, с едва различима рисунка, изобразяваща страстен пушач, и с твърдението, че господа фабрикантите са получили личното благоразположение на негово най-милостиво величество император Наполеон III. Най-сетне — следа от Верн! Бях на прав път и не чаках много за следващите доказателства. Далече пред мен светлината на факлата попадна върху бляскава повърхност, която за миг просветна в зелено. След няколко нетърпеливи крачки стоях пред плоча, подобна на синьото стъкло в Залата на статуите. Тук също липсваше видима рамка — преходът беше постепенен, сякаш скалата неочаквано преминаваше в стъкло (или нещо такова).

За разлика от прозореца, гледащ към Факса-фиорд, тази плоча беше малко изпъкнала и най-много приличаше на огромен телевизионен екран. И наистина, при по-внимателно вглеждане се виждаше, че по нея се сменяха някакви по-светли и по-тъмни рисунки и чертежи, едва различими в светлината на факлата. Преместих светлината в каменния ъгъл така, че да не пада направо върху блестящата повърхност. Движението по зеленикавия екран стана по-отчетливо, макар че трябваше да напрягам погледа и фантазията си, за да разбера какво всъщност става пред мен.

В гробната тишина върху зелената повърхност се появяваха като призраци неясните сенки на странни машини, които се придвижваха с темпото на охлюв по една равнина, абсолютно плоска, без нито едно дръвче в нея. Само тук-там се издигаха стълбове, увенчани — доколкото можах да различа подробностите — с някакви малки телени кълба или пръчки, насочили във всички посоки острите си върхове. От време на време над равнината прелитаха неясни сенки — на птици или на машини, не зная. Изглежда, машините строяха някакъв път или пък обработваха земята — във всеки случай ивицата, която оставяха след себе си, беше по-тъмна от терена пред тях. Навремени образът съвсем потъмняваше и на екрана проблясваха само някакви точици, подобни на светулки. Една от машините спря — тя наистина приличаше на огромен гол охлюв, но аз нямах база за сравнение, за да определя поне приблизително големината й, а от кръглия страничен отвор се измъкнаха няколко тела със сложна форма, също като… Не, редакторе, дори и сега, след няколко месеца, все още не зная с какво да ги сравня. Надявам се да не ви прозвучи прекалено фантастично оприличаването им на медузи или октоподи, носещи се в морето. Под почти полукръглия свод, завършващ с по-светла ивица, се сплитаха в непонятни закривени линии някакви израстъци (ако това бяха живи същества) или опорни стълбове (в случай че бяха машини). Те се придвижваха с особени отривисти подскоци, без да помръднат дори един-единствен израстък. Сякаш се отблъскваха от еластични пружини или пък се придвижваха с реактивни двигатели. Те подскачаха по тъмната ивица зад машината, спираха и отново изчезваха от полезрението. Нито едно от тях не се приближи дотолкова, че да мога да различа повече подробности на тъмния и твърде неясен екран.

Подземното пещерно „кино“ или „телевизия“ беше толкова изненадващо откритие, че напълно забравих за времето. При едно от прекъсванията на образа от рояка светулки най-после погледнах часовника си. За бога! След пет минути трябваше да се срещна с Ийри при раниците!

Надявах се, съвсем оправдано, че „програмата“ няма да ми избяга, грабнах факлата и затичах обратно, изпълвайки пещерата с хилядократното ехо от моите стъпки и грохота на падащите скални отломъци. Мисля, че бих се приближил до рекордното време за кросово бягане през пещера, ако съществуваше такава дисциплина. Дотичах до раниците със закъснение от някакви си три минути, но винаги точният до секунда Ийри го нямаше. Не се чуваше нито глас, нито тупване на камъче. Минутите течаха. Тогава извиках: „Ийри!“ Нищо. Само безкрайният шепот на движещия се в огромните подземни пространства пясък.

След четвърт час вече не можех да си намеря място, метнах на гръб раницата и тръгнах да го търся. Теренът беше същият, както и по пътя към странния екран, но не след дълго галерията започна да се спуска спираловидно надолу. Разбрах го от това, че вървях по-трудно и се налагаше да „натискам спирачките“ по доста стръмния склон, въпреки че в трепкащата светлина на магнезиевата факла виждах само на няколко метра около себе си. Викнах още няколко пъти. Без резултат. Искаше ми се да осветя по-широк район, да пробия с поглед тъмнината и да открия поне някакви следи от Ийри. Вдигнах факлата високо над главата си и — признавам, редакторе, макар че това е далеч от хладнокръвието, героизма и всички останали положителни качества на героите от космическите утопии — заревах от ужас.

На няколко десетки метра пред мен, над разхвърляните канари, се издигаше огромното като балон тяло на чудовищен и уродлив октопод, който размахваше пипала и се движеше със странни отривисти движения нагоре и надолу. Напомняше ми за някаква противна водна твар — да, та това бе едно от съществата или от машините, излезли от движещия се охлюв! Сега за пръв път видях истинската му големина. Пред екрана, без да знам защо, приписвах на тези подскачащи медузи някак по-човешки размери, а всъщност…

Отстъпвах назад с треперещи колене чак докато ударих болезнено гърба си в каменната стена. По-скоро чувствувах, отколкото виждах чудовищното тяло пред себе си — то ритмично се надуваше и се свиваше като сърдечен мускул — ако ми позволите такова сравнение. Внезапно върху онова място под полукръглия свод, където на движещите се по екрана „медузи“ бях забелязал малко по-светла ивица, светна зелен диск, който премигна и угасна. В същия миг зад гърба ми се дочу слабо пращене. Отскочих от стената като ухапан от отровна змия — предположих, че е друго чудовище, но зад мен се простираше безкрайната каменна стена. Зеленият диск отново просветна като око на вещица — и отново пращене. Едва тогава разбрах какво става.

Гайгер-Мюлеровият брояч в раницата! Това чудовище атакуваше с радиоактивни лъчи! Но защо? Та нали спрямо него аз съм като мравчица. Безпомощен, застанал на тесния корниз над дупките и пропастите на каменния лабиринт. Само да мръдна и…

Пулсиращото движение престана. Тялото пред мен се свиваше, ставаше все по-плоско и след няколко мига изчезна. Стори ми се, че между огромните скални късове, нахвърляни в безпорядък сред пещерата, за миг слабо заблестя зеленикавата светлина и броячът зад гърба ми леко щракна, но вероятно само така ми се е сторило. Остана ужасът, непонятният ужас. Изведнъж страхът ме стисна за гърлото — страхът за Ийри. Може би тази огромна медуза го е убила или го е отнесла някъде в дълбините.

Вече не ме беше грижа за мен самия. Извиках още веднъж с всички сили и без да си поема дъх, се ослушах. Да, там, точно пред мен, се дочу стон… С няколко скока се намерих при сгърчената фигура, лежаща в скалната ниша. Ийри! Обърнах го по гръб и бързо разкопчах ризата му. Няколко копчета изхвърчаха — да вървят по дяволите! Прислушах сърцето му и си отдъхнах. То биеше — наистина ускорено, но силно и ритмично. Измъкнах от джобчето на гърдите му дозиметъра, отвъртях капачката и за втори път ми олекна. Бялото стълбче, чието оцветяване се променяше съобразно дозата на облъчване, беше наистина малко порозовяло, но много далеч от цвета, който означаваше наличието на доза, причиняваща дори слабо заболяване. Окото на октопода бе запазило Ийри, както и мен.

Ийри махна с ръка, пое си дълбоко дъх, отвори очи и веднага ги затвори, заслепен от блясъка на факлата.

— Белке, ти ли си? Това е добре…

Той облиза с език пресъхналите си устни. Бързо намерих в раницата едно от последните пликчета с портокалов сок, откъснах ъгълчето и го поставих в устата му. Ийри се закашля, поклати глава и се изправи.

— Белке, видя ли?

— Видях.

— Аз хвърлих по него факлата. Измъкна се от пропастта точно до мен и страхотно ме разтресе. Мислех си, че умирам. Повече нищо не помня.

— Къде те удари? Не си ли ранен?

— Не ме удари, нали точно ти казвам, че ме разтресе. Електрически ток или нещо подобно. Протегна към мен пипалото си, премигна и ме разтресе. Ето тук. Къде е то сега?

— Не зная. Изчезна между скалите като спукан балон. Можеш ли да ходиш?

— Може би, ще опитам.

Ийри наистина малко се олюляваше, но ни подтикваше стремежът да се измъкнем възможно най-бързо от мястото на ужасната среща. Не след дълго бяхме при неговата раница. С няколко думи му разказах за странния екран с „непрекъснатата програма“.

— Трябва да го видя! — заяви решително Ийри. — Дори и заради това, че именно него е видял Жул Верн и че точно сега сме в самия център на акция „ВИИ“. Не го ли чувствуваш, Белке?

Разбира се, че и аз чувствувах същото, господин редакторе, но аз имах възможност да разгледам по-подробно от Ийри чудовището от пропастта и се уплаших. То всеки миг отново можеше да изплува край галерията от някоя каменна пропаст или цепнатина.

Ийри сякаш четеше мислите ми.

— Човече, аз също се страхувам и веднага бих избягал, но това чудовище явно не искаше да ни убие — в противен случай ние двамата вече щяхме да се караме със свети Петър за входни визи за рая.

Говорехме шепнешком, стъпвахме на пръсти и се оглеждахме наоколо. Всичко беше неподвижно. Без произшествия — сега вече по равното, достигнахме до зеления екран. Междувременно „програмата“ продължаваше. На екрана се трупаха безброй прозрачни кълба, подобни на жабешки яйца. В центъра на всяко кълбо беше поставена някаква сложна морска звезда.

— Белке, виждаш ли клетките и техните ядра по време на делене? — пошепна възбудено Ийри. В знак на съгласие стиснах ръката му — наистина изглеждаха така, но в този миг пред кълбетата се появи нашият стар познат — черният октопод. На големина той достигаше едва половината на „клетката“, която според това сравнение би трябвало да бъде колкото десететажна сграда… Октоподът се придвижваше по познатия начин, проникна във вътрешността на една от „клетките“, където се превърна в облаче дим и съвсем изчезна.

Спогледахме се безпомощно с Ийри.

Кадрите на екрана се редуваха, прекъсвани понякога от искрене, при което образът винаги изчезваше и се променяше в неясни сенки, скрити от прелитащи звездички.

Стълбовете и техните телени кълбета, мятащи дълги снопове искри.

Странни мрежи с неравномерно разположени в тях тела, пулсиращи за миг, после отново заставащи неподвижни.

Геометрични форми, подобни на кристали, къщи, машини или по-скоро…

По-късно ни се стори, че все пак нещо разбираме. Появиха се образи, които не приличаха на предишните — бяха сякаш нарисувани, докато онези напомняха серия от фотографски кадри.

Плоска равнина с нещо подобно на дръвчета (без да е задължително) като от детски строител. Изглеждаха като набодени на фуркети топки за тенис, а „короните“ им трептяха като пихтия. Под тях се изправяха странни, нелогично струпани храстчета, размесени с торбести очертания, подобно на гумени балончета. Навсякъде през равнината течаха струйки, обливаха дърветата и изчезваха в земята, на пръв поглед монолитна като бетонна писта на летище.

— Виждаш ли, там вдясно! — предупреди ме Ийри.

Наистина, в десния ъгъл, между храстите и кълбетата, се появи някакво същество, неприличащо на никое от земните. Беше напълно прозрачно като безкрайно увеличено едноклетъчно, като амеба или чехълче, но с много по-определена вретеновидна форма. То се придвижваше сравнително бързо чрез израстъците, които, както ни се стори, измъкваше от всяко необходимо място на прозрачното си тяло. Движенията му обаче бяха странни, като на машина или както по-късно Ийри сполучливо ги определи, някак „химични“, сякаш пред нас с необичайно ускорение се редуваха многократно повтарящо се набъбване и изсъхване. На екрана се появиха някакви неразбираеми фигури и линии. Те отново бяха заменени от познатата картина на района. Водните струйки бяха вече много по-малко. Дърветата с пихтиестите корони изчезнаха. На тяхно място се появиха други видове, подобни на телевизионни антени. По екрана преминаха сенки. Усъмнихме се, че има повреда, но само след миг се коригирахме. Това бяха пориви на прашна или снежна буря, така поне изглеждаше. На мястото на прътовете в земята зееха няколко отвора. В тях като че ли мърдаше нещо, но образът бе много неясен. И отново фигури, напомнящи схеми или писменост с правилен геометричен шрифт.

Когато се появи следващият кадър, в който вече не се виждаха дървета, а имаше само ниски снопчета трева, подобни на телени клъбца (или обратното — по ваш избор), Ийри възкликна:

— Белке, разбрах! Гледаме историческото развитие на чуждия свят! Схващаш ли — постепенно засушаване, развитието на растенията към по-издръжливи видове. Сега би трябвало да видим животинския свят на тази епоха!

Точно така стана, сякаш по поръчка. От дупките, които вече бяхме видели в предишната част на „програмата“, се измъкнаха някакви израстъци и отново… Не, редакторе, това наистина не мога да го опиша. По-добре изчакайте подробното съобщение, което сега се подготвя и ще бъде публикувано на всички езици в света, придружено с документални рисунки. Знаете ли — това същество напомняше две слепени морски звезди. Зная, че се усмихвате, но то наистина изглеждаше така.

Четирите израстъка в долната му част служеха за придвижване по земята, а с горните това чудновато същество късаше тревата. Не успяхме да разберем какво всъщност прави с нея. Сякаш изчезваше някъде между горните му израстъци. Може би там някъде се намираше устата му. Движенията му бяха отново поразителни, според Ийри — „химични“. В раменете или пипалата на тези странни същества явно липсваха кости. Съществата не бяха тромави — напротив, но в движенията им липсваше плавност. Знаете ли — сякаш всяко движение се състоеше от последователни, но все пак разчленени „междинни движения“, с една дума — наистина напомняше на сложни пулсации, управлявани и насочвани от определена воля и интелигентност.

Интелигентност! Та тези същества нямаха глави! Това въздействуваше малко абсурдно, като безглави рицари — целенасочена дейност — късане на растения — и никаква глава…

Картината на екрана отново се смени. Изсъхналата напълно местност се промени в еднообразна прогорена равнина чак до самия хоризонт. Само тук-там, притисната към земята, се виждаше нещо като четина, а между нея — познатите ни отвори на тревопасните двойни морски звезди. Една от тях тъкмо се измъкваше навън. Макар че беше по-малка, от пръв поглед ставаше ясно, че се е променила и усъвършенствувала. Пипалата й изглеждаха по-сложни, краищата им бяха по-разчленени, израстъците, с които се придвижваше, бяха заякнали и по всяка вероятност покрити с рогови плочки. Сега вече съществото не изглеждаше като две слепени морски звезди, но според нашите представи беше много по-функционално. То тъкмо достигаше до един шубрак от четина, когато пред екрана премина черна сянка и се нахвърли върху му.

Двамата с Ийри веднага познахме птицата — редакторе, по-добре сложете кавички — „птицата“ от Дупката на свети Патрик. Закривяванията, за които смятахме, че са орнаменти, дори арабески, бяха всъщност част от съществото, което атакуваше двойната морска звезда. То решително не беше птица — липсваха разперените криле, макар че на изображението те бяха подчертани и създанието се придвижваше във въздуха по някакъв напълно непонятен за нас начин. Двойната морска звезда зае особено отбранително положение: сля отделните части на горните си крайници и ги насочи срещу нападателя. „Птицата“ избягваше допира с пипалата, които хвърляха ситни отблясъци, и се опитваше със стремителен полет да улучи морската звезда от незащитената й страна. Най-после успя да се добере до нейното „тяло“. Изпънатите крайници се отпуснаха и двойната звезда се сгърчи. Тогава видяхме между раменете й нещо като глава, по-скоро възел, който се различаваше по своето оцветяване от останалата част на тялото й. „Птицата“ изчезна — може би според нашите земни представи — да пирува с плячката си. Не след дълго остатъците от двойната звезда изчезнаха напълно, а от мястото на сражението излетяха две „птици“. Нищо не разбирахме.

Отново странни фигури.

Образът отново се промени — намирахме се в подземно пространство (или поне изглеждаше така), несиметрично осветено само от едната страна. Там се намираха няколко десетки двойни морски звезди, които отново бяха малко изменени. Те се придвижваха с ритмични движения към един искрящ многоъгълник и оставаха там за миг, след което пропълзяваха до срещуположния ъгъл към нещо като машини. Образът се появи в по-едър план. От сложната апаратура, напомняща най-вече химическо оборудване, излизаха броеници от стъкловидни кълба, с ядра, подобни на тези, които бях видял преди няколко часа на екрана.

Започнах да проумявам, макар че бе невероятно.

— Ийри, тези двойни морски звезди са хора!

— Белке, дръж се нормално!

— Разбираш ли — те са интелигентни същества. Погледни: отнасят стъклените топки при искрящата стена. А сега ядрата растат, виж, те вече изпълват почти целите кълба и — за бога, Ийри, та от тях се излюпват летящите октоподи, точно като оня, който срещнахме преди малко!

Двамата едновременно и ужасено се огледахме наоколо.

— Те отглеждат октоподите като домашни животни…

— Или пък като машини… — добави Ийри. — Защо машините да не могат да се излюпват от яйца, след като има реактивни птици, които след вкусния обяд се размножават в два екземпляра? Защо машините да не могат да израстват от яйца, след като могат да летят във въздуха като балони, наблъскани с електричество?

— Може би си прав — тук нашите земни измерения не важат, но погледни сега!

Междувременно образът се бе сменил. Отново се намирахме на повърхността, в пустата равнина. Във въздуха (ако това беше въздух) летяха няколко „птици“. Една от тях кацна толкова близко, че изпълни почти целия екран. Тя наистина беше сляпа, по-точно казано — нямаше очи. Въпреки това тя веднага се спусна към една от дупките, която тъкмо се отваряше. Само че сега от нея се показаха не пипалата на някоя двойна морска звезда, а купол на летящ октопод.

Той мигновено бе нападнат от няколко „птици“, но без видим успех. Бавно се измъкна целият от дупката и се издигна малко над нея с леки отривисти движения. Ивицата около купола засвети. Една „птица“ рязко връхлетя върху противника. През екрана премина блясък, втори, трети — и на земята около отвора лежаха няколко неподвижни „птици“. Пред очите ни те се разпаднаха в някакви малки черни образувания, които стремително се заравяха в земята.

— Стига! — изкрещя Ийри. — Белке, ще полудея. Това не е действителност, а лоша шега, която отрича цялата биология, цялата логика и опит…

Въпреки това не можехме да се откъснем от екрана. Образите се сменяха непрекъснато. Пред нас, в безкрайната пустиня, летящите октоподи се сражаваха с някакви странни машини, които се преобръщаха като огромни топки. От тях стърчаха дълги шипове, сипещи мълнии… Всичко си оставаше все така непонятно за нас. Не след дълго историята на чуждия свят (ако бях на прав път) достигна епохата, която най-вероятно бе наблюдавал на екрана и Жул Верн.

Летящи машини, размахващи криле, с отвесни перки, приличащи на „Албатроса“ на Робур от романа на Верн. В света, чийто живот наблюдавахме, явно имаше поне някаква газообразна атмосфера, в която можеха да летят такива апарати.

Машини, подобни на танкове, преминаваха по разкъсваната от експлозии равнина. Чудати кулообразни конструкции, които изстрелваха едни срещу други унищожителни лъчи от въртящи се куполи, се зариваха мигновено като червеи в земята.

Картините на войната, на унищожението.

— Мислиш ли, че всеки свят трябва да премине през такава епоха? — тихо попита Ийри.

Свих рамене.

— Не зная. Но вече трябва да тръгваме. Чака ни дълъг път, обратно през Дупката на свети Патрик. При това без вода! — напомних на Ийри.

Надигнахме се и сложихме раниците. Без желание се разделяхме с екрана, където няколко часа бяхме свидетели на чудеса.

— Белке, нека се поогледаме наоколо. Ела!

Ийри вдигна факлата над главата си и тръгна по галерията. Аз вървях след него. Едва бяхме изминали няколко крачки, когато Ийри извика развълнувано и посочи към каменната стена. В светлината на факлата там се появи метална плоча, голяма като врата и покрита с фин и необикновено сложен рисунък от кръгове, фигури и рисунки. Белият метал!… Косата ми настръхна от ужас и веднага извадих от раницата Гайгера. За щастие мълчеше — само от време на време тихо изтракваше, регистрирайки естествената радиоактивност на пластовете около нас.

Между другото, книгата, която четете, също е радиоактивна. Ей богу! Както и масата, върху която тя лежи, както и вие самият. Разбира се, съвсем незабележимо, с т.нар. естествена радиоактивност. От нея не трябва да се страхувате. За щастие.

Б.ред.

Разгледахме рисунките върху плочата по-подробно. Най-отгоре без съмнение бе изобразена Земята — разпознахме контурите на континентите, на Азия и Африка. Земното кълбо беше обкръжено с атмосферата, леко изтеглена от приливната вълна в посока към Луната, гравирана в съседство. (Едва тогава осъзнах, че това наистина трябва да изглежда така.) Следващата изпъкналост сочеше надолу, към изящните кръгове, групирани в сложни фигури, разположени по цялата плоча.

Стояхме безпомощни пред рисунките и не можехме да проумеем нищо, дори когато Ийри откри, че центровете на концентричните кръгове могат да се натискат като бутони. Натискахме ги, малко изплашени от това, което можеше да последва. Но не се случи абсолютно нищо.

Започнах да се безпокоя. Наистина беше време да се връщаме. Е, учените щяха да имат по-голям късмет от нас — ако, разбира се, въобще попаднеха тук… Ако Лейф и Алена не успеят да изпълнят задачата си, ще трябва ние да изпълним нашата и тайната на Дупката на свети Патрик ще бъде затрупана завинаги с милиони тонове камъни… Светът никога няма да научи за чудесата на Снайфелс… Не можех да помисля за това с безразличие. Такава загуба за науката, ала трансурановите елементи, неутронната бомба, милионите мъртви жени и деца…

Бяхме извървели стотина метра, когато Ийри ме хвана за ръкава и възбудено зашептя, оглеждайки се напрегнато в тъмнината към мястото, където изчезна летящият октопод.

— Белке, трябва да се върнем. Смятам, че разкрих тайната на тази плоча. Мислех за нея през цялото време, просто не ми излизаше от главата. Ела!

— Но, Ийри, ще загубим пак най-малко половин час…

Доктор Каменик беше непоколебим. Дърпаше ме след себе си обратно към тайнствените схеми, наведе се над тях, а после затанцува пред изумения ми поглед истински индиански танц.

— Виж, точно това си и мислех. Ето тук: един електрон и един протон — водород! Това е хелий, флуор, а тук — атомно тегло шестнадесет — кислород! Белке, разгадахме го! Кръговете означават броя на електроните, а тези точки отвътре — протоните в атомното ядро. Също като при сейфовете — необходимо е само да се натиснат съответните елементи, разбираш ли? А това тук е атмосферата с елементите в нея! Сега ще ни потрябват знанията от училище — кислород, азот… Добре, че бяха ме наказали да науча наизуст цялата Менделеева таблица и атомното тегло на елементите!

Ийри ентусиазирано се спусна към плочата, натискаше бутоните на атмосферните елементи, мърморейки: „Кислород, неон, криптон, азот, ксенон, хелий — пак нищо? Още — въглероден окис — кислородът е налице, въглерод — пореден номер шест — къде е той? Ето го. Така.“

Нищо не се случи. Ийри повтори цялата манипулация още един път. Напразно.

— Чуй, Ийри — осмелих се да се обадя, — може би зависи и от последователността при натискането на бутоните, ако, естествено, ти не грешиш. Също като при шифъра на сейфовете…

— Прав си! — ядосано изтри той потта от челото си, макар че в пещерата никак не беше топло. — Да опитаме още веднъж. Така: азот — номер седем, кислород — осем, аргон — осемнадесет. Да се надяваме, че съм ги запомнил правилно! Докъде бях стигнал? Аха — аргона. Сега: неон — десет, криптон — тридесет и шест, ксенон — петдесет и четири или може би петдесет и пет? Не, петдесет и пет има цезият. Хелий — две. Това не мога да го объркам…

Не можа да довърши. Скалата под краката ни се разлюля, от тавана на пещерата се изсипа дъжд от малки камъни. Дочу се грохот и силни удари, сякаш всичко се срутваше. Притиснахме се към скалата, за да се предпазим от падащите камъни.

— За бога, какво стана? — прошепна Ийри.

Преди да успея да кажа нещо, занемяхме и двамата. Над металната плоча, на мястото, където миг преди това имаше напълно монолитна сива скала, просветна следващият екран, сякаш от дълбочината се приближаваше ослепителна зеленикава светлина. Сега образът не беше тъмен и неясен, а блестеше ярко. Между звездите бавно се въртеше сияещо кълбо — планета. По специфичните очертания на нейната повърхност и двата малки спътника от пръв поглед познахме, че това е Марс. — Изчезваше в космическото пространство и вече беше голям колкото ябълка, когато на екрана изплува следващата планета, Земята. Въртенето спря и между двете планети изведнъж се появи свързващ пояс, прехвърлен над безкрайната космическа бездна, връзка, изтъкана от най-фина дантела, сияеща с цветовете на дъгата. После образите на двете планети се приближиха един към друг, докато застанаха в непосредствена близост.

Така че, скъпи редакторе, с тези няколко бутона Ийри, без да подозира, пусна от върха на Снайфелс намиращия се дълбоко под земята космически пратеник.