Крис Бънч
„Звезден риск“ ООД (8)

8

Балдур не знаеше дали Тормал е бил колонизиран по мирен път, но със сигурност в миналото градът бе имал сериозни врагове. Голямата крепост, сега тукашен затвор за особено опасни престъпници, бе кацнала на планинския хребет като гигантски паяк.

Фридрих фон Балдур я оглеждаше с леко опасение, докато се приближаваха с наетата въздушна кола.

— Май ще е най-добре да се откажем от идеята за прокопаване на тунел — подметна той.

— Шшшт — сгълча го Джасмин Кинг, когато радиостанцията изпука.

— До неизвестния летателен съд, тук Тормалската цитадела — чу се несъмнено синтезиран глас. — Навлизате в забранено въздушно пространство. Идентифицирайте се.

Балдур посегна към микрофона и натисна копчето.

— Тормалска цитадела, тук въздушна кола номер… — той се озърна, видя, че документите са залепени на стъклото и прочете номера. — Двама пътници от Съюзническата организация за подкрепа на затворниците, с разрешение на Съюзническото консулство и Тормалската затворническа управа.

Последва пауза, през която Балдур засне с камера вратите и оградата.

— Тук Тормалската цитадела. Разрешаваме кацане. Управлението на колата е прехвърлено в диспечерската. Не се опитвайте да извършвате корекции, в противен случай е възможно да открием огън по вас. Край на връзката.

— Много добре — кимна доволно Балдур. — Забеляза ли, че с нас така и не разговаря човек.

Той се усмихна хищно.

Джасмин го погледна смутено.

 

 

— Внимание, отделението на смъртниците… — изпука високоговорителят. — Затворник Гуднайт, Чес. Имате посетители. Вратата на килията е отключена.

В същия миг бравата изщрака. Малък робот на колела се приближи с бръмчене по коридора и спря отпред. В горния му край мигаше зелена светлинка.

— Че кой може да се е сетил за мен? — попита Гуднайт, но роботът не отговори. — Ама че история — промърмори Чес и го последва.

Останалите затворници от отделението вече се бяха доближили до прозрачните врати, делящи ги от коридора.

— Момчета, май най-сетне се разбра, че съм невинен — обърна се към тях Гуднайт, докато крачеше зад робота.

— По-вероятно ще ти видят сметката още днес — извика някой в отговор.

Чуха се одобрителни възгласи, смях и дюдюкане. Гуднайт се радваше на известна популярност тук. Никой не се кара с останалите затворници, освен ако няма сериозни причини за това.

Роботът го отведе при асансьора, след което двамата се спуснаха надолу. Съдейки по бързината, с която подът изчезна под краката му, затворническите власти не се интересуваха как понасят техните питомци скоростното возене.

Отделението на осъдените на смърт се намираше на най-горния етаж на крепостта, а входът за затвора бе на най-долния.

Роботът го ескортира до стая, разделена по средата с прозрачна стена. На стъклото имаше отвор за подаване на предмети и беше монтиран микрофон.

Камери следяха стаята от две противоположни стени.

От другата страна на прозрачната преграда седеше мъж с посребрени коси, приличащ на дипломат, и най-красивата жена, която Гуднайт бе виждал някога.

Затворникът ги огледа, без да си дава труда да скрива разочарованието си. Не знаеше кого би предпочел да види вместо тях тук — може би по-малкото си братче? Едва ли. Какво може да му каже, освен да признае, че се е провалил? Труден момент, след като Рег винаги го бе смятал за свой идол, дори когато двамата се съревноваваха.

— Вас двамата не ви познавам — произнесе той с небрежен тон и седна.

— Хасфорд Клингър — представи се мъжът. — От Съюзническата организация за подкрепа на затворниците. А това е моята помощничка Холи Уелс.

— Съжалявам, но не съм чувал за подобна организация — рече Гуднайт. — Единствения път преди, когато бях затворен, никой не дойде да се поинтересува от положението ми.

— Позволете да ви напомня, драги ми господине — заговори мъжът със спокоен глас, — че Съюзът се разраства и развива непрестанно и се старае да задоволява нуждите на своите граждани. Бихме искали да вярваме, че представяме една по-усъвършенствана форма на управление на галактическа цивилизация.

Гуднайт реши, че Клингър е точно такъв, за какъвто се представя. Никой друг, освен изпечен бюрократ от благотворителна правителствена организация, не би дрънкал подобни глупости.

— И все пак съм изненадан да ви видя — подхвърли той. — Да не би да ми носите плодове и сладки? Или може би цветя?

Той погледна към Холи Уелс, помисли си за миг, че женените затворници имаха право на кратко усамотяване със своите възлюбени, и въздъхна тъжно. Госпожица Уелс, дори да бе свободна, едва ли щеше да се интересува от един брадясал и свадлив затворник, комуто съвсем скоро предстои леко, но смъртоносно пристягане в областта на шията.

— Господине, ние не се занимаваме с осигуряване на дребни удобства на затворниците — обясни Балдур.

— Така е — потвърди Кинг. — За нас е важно, дори когато затворникът не е член на местното планетарно общество, да бъде третиран от закона по същия начин, по който и коренните жители, тоест без каквито и да било прояви на дискриминация. — Тя отвори куфарчето си и извади отвътре един документ. — Бихме искали да прочетете този документ и да поставите подписа си на всяка от страниците. Документът е в три копия. — Тя подаде листовете на Балдур и среброкосият мъж ги прелисти.

— Да, това е стандартният формуляр. Моля, подпишете се на указаните места.

Гуднайт започна да губи търпение.

— Домъкнахте ме тук по средата на страхотна еротична фантазия, за да се уверите, че ще ме екзекутират съобразно всички етични норми?

— Вижте, господин Гуднайт — прекъсна го Балдур, — разбирам, че сте под голямо напрежение, но ако разполагаме с подписите ви под този документ, ще се опитаме да отворим някои врати.

— Като например да се обърнем към тукашното правителство с молба за помилване — намеси се Кинг.

Гуднайт понечи да се надигне, но забеляза, че Балдур поклаща отрицателно глава.

— Е, добре. — В края на краищата нямаше какво да губи, пък и тъкмо щеше да разкаже преживяванията си на своите съседи и събратя по участ.

Той се наведе към отвора в преградата. Балдур пъхна документа в подвижното чекмедже и постави върху него красива, метална писалка. Точно в този момент Кинг бе споходена от мъчителен пристъп на кашлица.

Двамата мъже се обърнаха загрижено към нея.

— Всичко наред ли е? — попита Гуднайт.

— Сигурно е от алергията — обясни на пресекулки тя. — Още не съм привикнала с тормалския въздух.

Балдур почака да се премести чекмеджето, но нищо не се случи. Той вдигна очи към една от камерите:

— Е?

Чу се изщракване и чекмеджето се плъзна към страната на Гуднайт.

Затворникът посегна към документа, но тъкмо когато се готвеше да го вдигне, пръстите му напипаха под него нещо с познати очертания. Нещо, което със сигурност не трябваше да е там, още по-малко да бъде поставено от хора, представящи се за защитници на правата на затворниците, ако действително бяха такива.

Той улови с два пръста миниатюрната батерия и я стисна в шепата си, след което вдигна горния документ. Докато го разгръщаше, един от листовете се плъзна и падна на пода. Той се наведе да го вземе, а когато се изправи, батерията бе прибрана под маншета на затворническото му яке.

— Съжалявам, че в началото се държах малко грубо с вас — заговори Гуднайт с далеч по-приятелски тон. — Искрено се надявам това да не е последното ви посещение.

— Както и ние — кимна Кинг и извади още един формуляр. — А сега има няколко въпроса, на които се надяваме, че ще бъдете така добър да отговорите. Първо, удобно ли е разположена вашата килия?

Тя акцентира върху последните думи и Гуднайт схвана намека.

— Да, разбира се. Намира се под покрива, на източната страна, така че поне се радвам на слънчева светлина.

— След като сте толкова близо до покрива, не ви ли притесняват нощните обиколки на охраната?

— Това също не е проблем — рече Гуднайт. — Всичко е автоматизирано, така че освен тихото бръмчене на роботите няма никакъв друг шум.

— Има ли и други в отделението на смъртниците?

Чу се звънтене и един глас с метален тембър оповести:

— Неразрешен въпрос!

— О, съжалявам — въздъхна Джасмин. — Да преминем към следващия. В килията ли се храните, или ви позволяват да се срещате и с други?

— В отделението сме десет души и се храним заедно — отговори Гуднайт. — Има едно малко помещение за разходка, където ни позволяват да ходим всеки ден, там получаваме и храната, която идва от кухнята на…

Отново звънтене, този път малко по-настойчиво.

— Неразрешен въпрос! Ако още веднъж нарушите правилата, затворникът ще бъде отведен.

— Което не искаме — рече Балдур. — Тъй като държим да спазваме правилата на тази институция.

Кинг прелисти следващата страница.

— Какво е менюто и доволен ли сте от храната?

 

 

Четиримата слушаха записа на разговора с Гуднайт, направен от писалката на Балдур.

— … не е лоша — обясняваше затворникът. — И е в достатъчно количество. За съжаление е доста мазна и напоследък взех да наддавам. Тренирам, когато имам възможност и…

— Чудесно — обади се Рис. — Мислите ли, че информацията ни е достатъчна?

— Ще справим и с това, с което разполагаме — рече Балдур.

Кинг се наведе към компютъра.

— Намерих това нещо в Държавната библиотека. Планове на крепостта, от времето, когато е била крепост.

Рис погледна схемите и кимна.

— Ще ни свършат работа — заяви тя. — Стига нашето момче да не си пъхне батерията, преди да сме се появили на сцената, и да заподскача по коридорите като разбеснял се бик.

— Знаете ли — заговори замислено Балдур, — особено ми хареса фактът, че цялата охранителна система в затвора е напълно автоматизирана, включително и стрелковите кули на покрива.

— Не разбирам защо — погледна го Грок. — Роботите не спят, не си почиват, не страдат от махмурлук.

— Така е — кимна Балдур. — И вършат само онова, което им е заповядано. Изненадаш ли ги, необходимо им е време, за да превключват на друга програма или да повикат човешкия си началник. Нещо като малоумната система за контрол при кацането.

— Ах — повдигна вежди Грок. — Сега разбирам.

— Което ни отвежда при теб, нашия мъхнат електронен специалист. Ще са ни нужни някои изненади, над които ми се ще да поработиш. При това колкото се може по-скоро, преди консулството да е проверило документите ни и да е разбрало, че са фалшиви.

— Аз също съм подготвила свои изненади — намеси се Рис. — Докато вие двамата си играехте на пътешественици из космоса, аз обиколих тукашните барове. Знаете ли, колкото и да са строги мерките срещу вноса на оръжие в една система и колкото и да са сурови законите, винаги можеш да си набавиш каквото ти е нужно, стига да разполагаш с достатъчно средства. Макар че, ако имах възможност, бих искала да си взема моята любима картечница от морската пехота.

— Освен ако доставчикът не е таен полицейски служител — посочи Балдур.

— Ако си достатъчно внимателен — обясни Рис, — ще надушиш от рано клопката.

— Не знаех, че в морската пехота са те учили как се купуват незаконни оръжия — погледна я Джасмин.

— Не са — призна Рис. — Но ако си нащрек, винаги можеш да чуеш интересни неща от колегите си. Та, натъкнах се на един човечец, който каза, че много обича парите и е готов да намери почти всичко срещу съответната сума. След като се запознах с данните, които сте събрали, мисля, че имам представа какво ще ни трябва. Така че можем да действаме най-рано вдругиден.

— И откъде си сигурна, че твоят човек няма да те предаде, след като направи доставката? — попита Балдур. — Това е честа практика в престъпния свят, първо да прибират парите за стоката, а после да вземат и обещаното възнаграждение от правителството. Иначе как ще си осигурят закрилата на полицията? И тогава единственият, който губи, е нещастният купувач.

— Така е — съгласи се Рис. — Тъкмо затова нямам капчица вяра на онзи копелдак. Та ето какво ще направя. Ще му дам само половината от уговорената сума при доставката… Грок, прощавай, че се разпореждам така свободно с парите ти, сякаш си правителствена институция. А останалото ще бъде преведено по сметка два дена след като сме напуснали този свят. Част от парите ще отидат за нещо, което би накарало всеки защитник на законите в тази затънтена система да напълни гащите. В случай че се озовем в съседна килия на Гуднайт.

— И какво ще е това нещо? — попита заинтригувано Джасмин.

— Още не съм решила. Може би джобна термоядрена бомба с инструкции да удари министерския им съвет, или каквото си имат на Тормал.

— Божичко! — възкликна Балдур с привидна изненада. — Държал съм змия в пазвата си!