Метаданни
Данни
- Серия
- Звезден риск (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Star Risk, Ltd., 2002 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлиян Стойнов, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 14 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Крис Бънч. „Звезден риск“ ООД
Американска, първо издание
Превод: Юлиян Стойнов
Редактор: Мария Василева
Художествено оформление на корица: „Megachrom“, 2010 г.
ИК „Бард“ ООД, 2010 г.
ISBN: 978–954–655–110–8
История
- — Добавяне
48
— Може ли да те попитам нещо? — рече Рис.
— Разбира се — отвърна Чес Гуднайт, наведен над единия от двата пулта на миньорския кораб.
— Питам се какво правя тук? Когато не вдигаш тежести за поддържане на формата си в хангара, ти клечиш при компютъра и анализираш събраните досега данни. А корабът може да се управлява и сам. Можех да остана в Шеол и да продължа да търся онзи проклет крайцер.
— Може пък да ми харесва компанията ти — подхвърли Гуднайт. — И да ми трябва някой да ми пази гърба.
— Брей, какво признание! — подсмихна се Рис. — Не знаех, че вие, подобрените, имате нужда от помощник.
— Обикновено не, когато разполагаме с достатъчен запас от протеини и резервни батерии. Но ми трябва втора глава, с която да обсъждам разни идеи. Когато изобщо ми хрумнат такива — призна той.
Бяха купили доста изгодно миньорския кораб, който по случайност носеше ироничното название „Сгащен“. Като нови, миньорските кораби по правило бяха доста скъпи, но цената им бързо падаше заради суровата им експлоатация. Този вероятно бе изоставен, когато притежателят му се бе натъкнал на богато находище и бе напуснал миньорския занаят.
Корабът имаше яйцевидна форма и бе кацнал върху издължени и закривени подпори. Централният му хангар бе оборудван с голям въздушен шлюз, до който рудата достигаше с помощта на хидравлична платформа. Кабината на пилота и спалните помещения се намираха в една издатина отпред.
Корабът беше малък, с дължина не повече от седемдесет и пет метра и невероятно грозен.
Освен това беше въоръжен с две ракети, скрити в монтирани в корпуса установки, и 40-милиметрово оръдие зад една плъзгаща се преграда на носа.
Рис реши да последва примера на Гуднайт, слезе в трюма и се зае с тренировки, надявайки се това да я развлече от мрачните мисли. Трябваше да открие някакъв начин да проследи крайцера и евентуално да узнае местонахождението на базата на Маргатройд.
Когато и упражненията не помогнаха, тя реши да облече скафандър и да се разходи навън.
Или по-скоро да поскача навън, тъй като гравитацията на малкия астероид беше почти нулева. Гуднайт бе открил една миниатюрна планета с изоставено находище.
След като бе прегледала набързо един наръчник по рудодобив, Мшел бе пуснала отново изоставените машини.
— Наистина ли очакваш да намериш долу нещо полезно? — беше се подсмихнал Гуднайт. — Ако е така, искам половината.
— Не се надявай.
— Тогава защо си правиш труда?
— А защо не?
Рис би могла да отговори искрено, да му признае, че открай време се интересува от различни професии и занаяти и че докато беше в морската пехота, за да прогони скуката, се занимаваше самостоятелно с фотография, рекламно изкуство, счетоводство, история, пинг-понг и други на пръв поглед безполезни неща.
Но след един изнурителен ден на разкопаване, взривяване, пресяване и товарене на рудата тя реши, че би предпочела отегчителни занятия като плетене на куки пред миньорската професия.
Рис отскочи до банята, изкъпа се под ултразвуковия душ, един доста неудачен заместител на истинската вода, върна се в пилотската кабина и обяви намеренията си.
— Почакай малко — спря я Гуднайт. — Мисля, че открих нещо.
— Това ми го каза и преди три дена, докато ругаеше хората, опитали да убият Фреди и Джасмин. Да не говорим за четиристотинте и повече загинали при нападението над Шеол.
— Но сгреших. Ще те помоля да не ми противоречиш. Седни ей там и гледай екрана.
Той приглуши осветлението в кабината и на екрана изплува уголемена карта на астероидната система.
— Погледни сега. Червените точки са местата, където са удряли нападателите. Доста са разпръснати и няма никакъв начин да разберем откъде идват. Освен ето тук. Виждаш ли този добре очертан клин, лишен от точки?
— Може би там няма никакви миньори?
— Сетих се за същото и проверих. Ще добавя в зелено находищата в този регион, за които е поискана официална концесия. Докато събирах информацията, реших да не безпокоя братчето ми, защото той и без това ми се оплака, че все още не са възстановили данните за по-ранните заявки. Бях сигурен, че не му е до мен в този момент. Затова се справих с това, което намерих. След това добавих отгоре в синьо един малък миньорски ад с романтичното название Астероид 47 Алфа, което е само съкратен вариант на номенклатурното му име, състоящ се от две миньорски станции и една междинна товарна платформа, подсказващи, че в района има известни запаси. Схващаш ли накъде бия?
— Не — призна Рис. — Освен ако не искаш да кажеш, че проклетата им база е скрита там някъде.
— Помислих и за това — отвърна Гуднайт. — Но нямам достатъчно данни.
— Тогава какъв беше смисълът да се занимаваш с проклетия астероид?
— Ето тук идва време да се възползвам от престъпното си подсъзнание — закима доволно Гуднайт. — Има два начина за един престъпник да спечели пари. Единият, естествено, е незаконен, вторият, колкото и да е странно — напълно законен.
— Брилянтна мисъл, професоре. Сигурна съм, че можех и сама да се досетя.
— Един от най-приятните начини да избегнеш ядове със закона е старият и многократно проиграван рекет — продължи Гуднайт, без да обръща внимание на сарказма на Мшел. — Плати ми и няма да ти отвлека детето, да ти взривя магазинчето, да ти открадна бижутата и така нататък. В крайни случаи тази престъпна схема може да включва и някоя заплашителна организация на неизвестни нападатели. Целта е хората да се държат в страх, защото страхът пълни джобовете.
— Искаш да кажеш, че този сектор не е бил нападан, защото…
— Защото може би някой се е откупил — довърши Гуднайт. — Или по-вероятно става дума за цяла група.
— Интересно. Може би няма да е зле, ако се разходим до там?
— Така е. До онова окаяно местенце са не повече от два летателни дни.
— А какво ще правим с тукашното находище?
— Веднъж вече е било изоставено…
— Изглежда, прекалено дълго време не съм бил на служба — оплака се Гуднайт. — Бях забравил колко може да е скучно кръстосването из една пуста система, особено на продънено корито като „Сгащен“.
— Бедничкият ми — подсмихна се Мшел. — Сигурно тайничко си мечтаеш да си пак онзи ловък крадец на диаманти, който щъка из вселената с нехайна усмивка на уста и пълни джобове.
— Какво ще правим сега? Ще си изберем някое изоставено находище, както направихме миналия път?
— Едва ли някой ще ни потърси.
— Може пък да се появят. Добре. Откъде предлагаш да започнем?
— Според моя „Наръчник на миньора“ — посочи Рис екрана, — залежите, които би трябвало да ни интересуват, тоест на такива метали и минерали, каквито се търсят в тукашната индустрия, са, цитирам „по правило заобиколени от находища на по-тежки метали, показващи при общо сканиране плътност от 543 и повече. Визуално тези находища могат да се отличат по синкавия и сивкавия си оттенък, преплетени с черни жилки“. Край на цитата.
— Отлично! — потри ръце Гуднайт. — Ето, гледам към онзи къс скала там и той си остава непрогледно черен. Сега трябва да включа ето този монитор тук… хм, така… да насоча лъча нататък… ето, получава се. Първите данни са в диапазон 200–215. И сега какво? Прехвърляме се на следващия астероид и опитваме отново?
— Така пише в наръчника.
— Включвам двигателя — промърмори машинално Гуднайт. — Приближавам се. Забавям ход. Проверявам. Показателите са 185. Хм. Тази професия е почти толкова вълнуваща, колкото да гледаш как някой камък се превръща в пясъчник.
— Какво да се прави, всяка работа има своите неудобства.
— Не зная колко им плащат на миньорите — въздъхна Гуднайт. — Но вече съм сигурен, че не е достатъчно.
Най-сетне се натъкнаха на един скален къс с обнадеждаващи показатели. Но липсваше визуалното потвърждение, описано в наръчника.
Рис опита да вземе няколко образци със сондата, но те само ги убедиха, че си губят времето.
Продължиха нататък.
— Не мога да повярвам — вдигна ръце Гуднайт. — Погледни само, стрелката ще удари в далечния край. 784! Сега вече ме хвана тръпката. Какво следва?
Късчето свят, на което се бяха спрели, беше само няколко пъти по-голямо от техния кораб.
— Нахлузваме скафандрите, излизаме навън и вземаме образци. Ти пробий няколко дупки напосоки, а аз ще отскоча до оттатъшната страна.
— Думите ти пробуждат у мен ужасното предчувствие, че ще трябва да работя — измърмори недоволно Гуднайт, но се зае да облича скафандъра. Рис го последва, натоварена с инструментите. Тя излезе отвън, включи енергозахранването във външната розетка и се спусна плавно към астероида, закотвена здраво към кораба, с който бяха пристигнали.
Гуднайт се захвана за работа. Изкопа няколко проби от различни дълбочини и ги отнесе на кораба. Спусна товарната платформа, върна се обратно и откърти няколко по-едри камъка. Дори той, с неопитното си око, можеше да различи жилките в камъка.
Замисли се колко скучна и монотонна е тази работа и как вибрациите на сондата преминават през ръкавиците по ръцете и достигат в мозъка му. Кой знае защо ритъмът му напомни за електронната музика, на която някога обичаше да танцува.
Той изтърколи още един камък до механичната ръка на хангара, проследи я, докато се прибра вътре, и тръгна за следващия, когато интеркомът изпука.
— Майчице мила! — произнесе Рис с отпаднал глас.
— Какво има?
— Мисля… че ще е най-добре да дойдеш тук.
Гуднайт бе споходен от ужасяващи видения как Рис пропада в някаква цепнатина или е заклещена, или са станали други неприятни инциденти, които обикновено се случват, когато хората нарамват метални кутии с въздух и отиват там, където не им е мястото и където липсват жизненоважни неща като вода и въздух.
Той закачи сондата за появилата се отвътре ръка и използвайки реактивния двигател на скафандъра, заобиколи малкия астероид. Едва се сдържаше да даде максимална мощност, но осъзнаваше, че така твърде бързо може да напусне орбита.
Рис се рееше малко над повърхността, съвсем неподвижна.
— Какво е станало?
— Нищо ми няма — тя се изкиска. — Съвсем добре съм.
Гуднайт приближи, леко раздразнен.
— Какъв е проблемът тогава?
— Погледни.
Той погледна.
— Скала — бяха думите му.
— Ами да — потвърди Рис с глас, сякаш си казваше молитвата. — Лъскава, черна скала.
— Още руда?
— Съвсем не. Това е диамант.
— Това? Защо не блести? Защо няма искри?
— Защото чака бижутера да го шлифова, глупчо. Да не мислиш, че диамантите лежат в недрата оформени и шлифовани?
— Не, за Бога! — възрази Гуднайт обидено. — Никога не съм се интересувал от проклетите неща, преди да ги подредят в примамливо колие, оставено в кутия, за да го взема.
— Този диамант — продължи Рис, — е цяла жила. Предполагам, че слиза надолу. Не зная на каква дълбочина.
— Чакай малко — Гуднайт се приближи и разпери ръце. — Искаш да кажеш, че всичко това е диамант? От тук до тук?
— И кой знае колко навътре — потвърди Рис със замечтан глас.
— И ние сме богати?
— Казвам, че някой е богат. Някой, в единствено число. И може би в женски род. Някоя.
— Колко богата?
— Не зная. Да отчупим едно парче и да се върнем на кораба. Искам да пийна нещо.
— Все още не мога да повярвам — повтори за трети път Чес Гуднайт. Парчето кристал бе поставено между тях на масата в каюткомпанията на „Сгащен“. През него минаваше тясна блестяща ивица на мястото, където бяха прекарали ултразвук. Камъкът тежеше малко повече от половин килограм.
— Какво имаме тук? — попита той.
Рис натисна няколко копчета на уреда пред нея, поклати глава и опита отново.
— Ако може да се вярва на данните, нешлифован, камъкът е над три хиляди карата. Не е най-големият диамант, намиран някога, но несъмнено ще влезе в първата десетка.
— Брей! — възкликна видимо впечатлен Гуднайт. — Май вече няма да се нуждаем от финансирането на „Транскутенай“. Можем да отидем на Трималхио и да си живуркаме като богаташи.
— Кои „ние“, ако смея да попитам? Аз съм тази, която го намери.
— Но нали сме партньори?
— Да имаш нещо черно на бяло? Не, нали? Само си повтаряш — богат, богат… Знаеш ли, докато гладувах на Трималхио, някой бе забравил една холоброшурка в малък ресторант и аз я разгледах. Беше на една туристическа агенция и в нея се предлагаше цял остров за продажба, заедно с двореца и прислугата. Тъкмо нещо, от което ще се нуждая, докато остарявам.
— Божичко! — въздъхна Гуднайт. — И после ще ми говорят за чувство за дълг.
— А кой беше готов да ни избяга на Пукерт и щеше да го направи, ако не му бяхме подхвърлили фалшиви документи?
— Това е различно — ухили се Гуднайт. — Интересно обаче откъде ти е известно?
— Различно, да. — Тя го потупа по ръката. — Кога най-сетне ще разбереш, че знаем всичко за теб?
Гуднайт се изчерви.
Рис взе кристала, подхвърли го и поклати глава.
— Знаеш ли, досега немалко хора са се възползвали от моето чувство за дълг. „Звезден риск“ е само поредният пример. Мисля си, че ще е най-добре да откараме този кристал в Шеол и да го скрием някъде. Може би да го дадем на Кинг. Не съм сигурна, че бих се доверила на Фреди.
— Или на Грок — предложи Гуднайт. — Той май не се вълнува много от такива неща.
— Нещо такова — рече тя. — Във всеки случай ще ни бъде добра осигуровка, ако нещата тръгнат на зле.
— И какво ще правим, след като го върнем на „Бууп“?
— Ами… — Рис се замисли. — Ще продължим да си играем на миньори. Ще разработим това находище и след време ще видим сметката на Маргатройд. Или той ще види нашата.
— Питах какво ще правим с диаманта.
— Като му дойде времето, ще го дадем на някой познат бижутер. Той ще го шлифова, ще го нареже и ще го скрие.
— Какво?
— Така правят всички добри търговци, не знаеш ли? Нали уж си в този бизнес? Стараят се да не пускат много стока на пазара, за да могат цените да останат високи.
— Аха — кимна Гуднайт. — Извинявай. Умът ми е зает с други неща.
— Твоят ум — подчерта Рис. — Но преди да стане още по-лошо, искам да нарека това чудо. Големите диаманти винаги си имат имена. И така този ще бъде Кинисон.
— И защо точно това име?
— Свързано е с нещо, което съм чела. Същата книга, в която се разказваше за Маргатройд. И би трябвало да ни донесе късмет.
Гуднайт не отговори, но я изгледа с нескрито любопитство и се върна на контролния пулт.
— Сънувах — произнесе замечтано Грок — рубин с размерите на гълъбово яйце…
— Какво? — Гуднайт го погледна раздразнено.
— Няма значение — рече мрачният извънземен. — Сега вече „Звезден риск“ ще може да ми върне инвестициите. А ние да заявим на Рег Гуднайт и „Транскутенай“, че ако много упорстват, могат да вървят на…
— Чакай, не забравяме ли нещо? — спря го Кинг. — По право този камък принадлежи на Мшел.
— О, няма значение — въздъхна отегчено Рис. — Чес ме изтощи с мрънкането си по обратния път дотук.
— Ето това най-много ми харесва — вметна Фридрих. — Човек, който може да погледне отвъд мечтите си за богатство.
— Колко все пак може да струва? — поинтересува се Грок.
— Не зная — рече Гуднайт. — Това е най-големият скъпоценен камък, който съм виждал някога, дори в мечтите си. Милиони — за някой музей. Още повече за колекционер.
— Ако трябва да бъдем честни — намеси се Кинг, — в известна степен този скъпоценен камък принадлежи на системата Фолей. Такива са стандартните миньорски правила.
— В такъв случай поне засега не бива да обявяваме съществуването му — сепна се Балдур. — Защото вече няма съмнение, че Маргатройд е част от тайните сили, управляващи тукашната система. Както и Мар Трак. Което обяснява какви са тези кораби, които изникват от нищото и нападат невинни миньори, и защо някой е готов да компенсира щедро отиващите си. Обяснението е съвсем просто и трябваше да се досетя по-рано за него. Представете си какво ще стане, ако Маргатройд прогони оттук миньорите и „Транскутенай“. Първо, системата Фолей ще прекрати договорните си отношения с „Транскутенай“. След това Маргатройд изплува, иска официално разрешение за разработка на залежите и създава собствена компания. Разрешението ще им издаде някой, който е в съюз с тях, от опозиционна в момента партия. Скоро след това настъпва време за парламентарни избори, каквито се провеждат тук. Опозицията започва да прахосва в предизборната борба средства, сякаш джобовете им са бездънни, и в известен смисъл е точно така. Малко по-късно имаме нова партия на власт, обвързана директно с Маргатройд, което означава, че правителството на системата Фолей, което и досега си беше доста корумпирано, съвсем ще се ояде. Като на…
— На Трималхио? — подсказа Кинг.
— Точно сравнение — одобри Балдур.
— Това ни отвежда до един друг въпрос — обади се Гуднайт. — Тъй като само се преструваме на честни, не би ли трябвало да се свържем тихомълком с Маргатройд и да подхванем двойна игра спрямо „Транскутенай“?
— Срещу собствения ти брат? — ококори се Рис.
— Брат ми притежава удивителното свойство да се приземява на крака — обясни спокойно Гуднайт. — Пък и ако възникне такава необходимост и имаме възможност, можем да го привлечем на наша страна.
— Интересна идея — заяви Балдур. — Ако се прегърнем с Маргатройд и им обещаем да се въздържаме от враждебни действия, докато планът им успее, дали ще удържат на думата си? Или ще останат корумпирани докрай?
— Чакайте — намеси се Кинг. — Забравяте „Цербер“.
— Да, вярно. — Балдур видимо посърна. — Най-вероятно те вече са се споразумели с Маргатройд и ще се появят на сцената след изборите. А ние само ще си изпросим още някоя бомба.
— Не ми харесва посоката, в която тръгна разговорът — заяви открито Рис. — Какво стана с предложението да продадем моя камък и да се захванем с някоя по-лека работа?
Грок понечи да каже нещо, но погледна внимателно Рис и поклати глава.
— Виждам, че и тази идея не ти се нрави.
— Никак — съгласи се Рис и едва сега даде воля на гнева си. — Не обичам да зарязвам несвършената работа по средата. Особено когато зад нас останаха доста трупове на хора като Ел Си Доу например.
— Ти си непоправима романтичка! — укори я Гуднайт.
— И какво от това?
— Съгласна съм с Рис — рече Кинг. — Но тъй като съм само служител, ще се подчиня на решението на мнозинството.
— Значи оставаме — заяви Рис.
Грок помисли малко.
— Сигурно ще ни е далеч по-трудно да си намерим нова работа, ако не се справим с тази, нали?
— Така е — потвърди Балдур. — Аз също гласувам да продължим с плана.
— Това е и моето мнение — присъедини се Грок.
— Какво пък — въздъхна Гуднайт. — Все пак вие ме измъкнахте от онази дупка, в която бях обречен. Присъединявам се към вас.
— Значи е решено — рече Рис.
— Така изглежда — отвърна Балдур. — Вие с Чес ще се върнете при вашето находище и ще видите накъде ще ви отведе всичко това.
— И ако някой се появи — предложи Гуднайт, — ще му лепнем бръмбарче и ще почакаме да ни отведе при неговите лоши приятелчета.
— Съгласна — кимна Рис. — Поне за мен единственият начин за решение на проблема е да открием проклетия крайцер. Ако разберем къде се крие, със сигурност ще успеем да стъпчем главата на змията. Жалко, че не можахме да пуснем един куршум в челото на Мар Трак. Какво пък, ще играем бавно, внимателно и мръсно.
— Аз имам някои недовършени разследвания на Мфир — заяви Кинг.
— Забравих да попитам какво ще правим с моето камъче? — поинтересува се Рис. — Не бих го поверила на тукашните банки. Но не ми се ще и да го оставя на „Бууп“, в случай че някой ни засипе с ракети.
— Най-сигурното скривалище е пред очите на всички — усмихна се Кинг. — Ще наемем гардероб в „Миньорски отдих“, ще увием диаманта в един стар скафандър и никой няма да го погледне.
— Добре тогава — вдигна ръце Балдур. — Да се захващаме отново с нашата малка война.