Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Звезден риск (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Star Risk, Ltd., (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2012 г.)

Издание:

Крис Бънч. „Звезден риск“ ООД

Американска, първо издание

Превод: Юлиян Стойнов

Редактор: Мария Василева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, 2010 г.

ИК „Бард“ ООД, 2010 г.

ISBN: 978–954–655–110–8

История

  1. — Добавяне

На истинската Мишел Рийс — морски пехотинец, модел, майстор по парашутизъм, авантюрист и чудесен приятел, а също и на Уилям и Стивън Кърчесни, готови да помогнат винаги когато си в нужда.

1

Жената беше руса, висока, със зелени очи и красива. Почти несъществуващият й бански костюм и широкополата шапка изглеждаха ужасно скъпи.

Беше се излегнала на шезлонга край басейна на покрива на свръхлуксозния хотел „Шелбърн“. Басейнът се виеше из гъста градина и многобройните му меандри създаваха чувство за усамотеност.

Наоколо имаше още дузина гости на хотела и техни приятели, наслаждаващи се на късното следобедно слънце. Повечето бяха телевизионни звезди, неколцина певци, адвокати, мениджъри и заможни търговци от провинцията, готови да се изръсят за привилегията да зяпат отблизо елита на обществото и да са част от него.

Четирийсет етажа по-надолу цареше обичайната суматоха на Трималхио IV, чиито граждани работеха усилено… или позволяваха да ги работят.

Трималхио IV беше щастлив свят, донякъде и защото нямаше почти никаква история. Първоначално беше заселен от група съюзнически плутократи, които сметнаха, че мекият му климат, островите, километрите девствени плажове и назъбените планини напълно задоволяват вкусовете им. При пристигането си те доведоха само шепа прислужници, които да се грижат за ексцентричните им хрумвания и да работят в лъскавите магазини. По-късно се появиха барове, ресторанти, хотели и още мераклии да се изфукат с припечеленото. Планетата не беше особено населена, популацията едва надхвърляше петдесет милиона. Необяснимо защо данъците бяха доста ниски, вероятно поради усамотеността на този свят. Чудесно местенце, стига да имаш пари. Ако нямаш… какво пък, човек винаги може да погладува.

Един охранител мина по края на басейна, чувствайки се въздебел и възрастен. Пистолетът се поклащаше върху изпъкналото му шкембе, макар че той самият не проумяваше защо управата настоява да носи оръжие.

На богатите хора никога не им се случват лоши неща.

Той погледна към жената с банския костюм, рискува да й отправи лека усмивка и се почувства още по-стар, след като погледът й премина през него и тя се върна към прекъснатото четене. Охранителят плъзна поглед по заглавието, очаквайки да е някое розово книжле, но се оказа, че е „Наръчник за N-пространствена математика и теория на общите уравнения“.

Високо, много високо над неговата класа.

Той се върна при асансьора, спусна се във фоайето и се прибра в операторската, където на стената премигваха десетина монитори, показващи различни сцени от хотелския интериор.

Охранителят реши да прекара остатъка от дежурството си тук, където поне нямаше да му напомнят за възрастта и шкембето.

Първичното светило се спусна към хоризонта, второто слънце на системата, непретенциозен блед астероид, вече бе залязло.

Хората около басейна се надигнаха и се отправиха към стаите си.

Мшел Рис се прозя, погледна скъпия си часовник, ококори театрално очи, сякаш закъсняваше за среща с любовник, стана, протегна почти двуметровото си тяло, взе чантата си от истинска кожа и се насочи към асансьора. Скрита от големите тъмни очила, тя следеше непрестанно камерите, изчаквайки мига, когато двете, насочени към площадката пред асансьора, ще се обърнат настрани.

Веднага щом това стана, тя скочи с бързината на професионален спортист и се скри зад малката преграда до вратата на асансьора, разделяща края на покрива от една надстройка.

Тук застина, притаила дъх, докато се убеди, че не е задействала алармата.

Това беше третата й нощ в „Шелбърн“ и имаше кредити само за още една. Съжаляваше единствено, че не можеше да остави малко бакшиш на прислужницата, но възможностите й в момента бяха силно ограничени.

Тя остана зад преградата, докато се спусна нощта.

Далече под нея блеснаха улични светлини и общата глъчка се промени по характер, без да намалява, сякаш в града цареше вечен карнавал.

На два пъти асансьорът мина покрай нея, като че я подканваше да се качи. Но тя знаеше, че не бива да прибързва. След осем години в съюзническата морска пехота майор Рис (в оставка) познаваше всички предимства и недостатъци на необмислените действия.

Най-сетне се стъмни.

Рис отвори чантата, извади хамелеонския костюм, навлече го и прокара пръсти по закопчалката, с което същевременно го включи. Необходими му бяха само няколко секунди, за да загрее, след което, с изключение на лицето и ръцете, тя се сля напълно с кирпичената стена.

Рис се измъкна иззад преградата и обу чифт леки катерачески обувки с карабини за прикрепване към въже. Разви едно тънко алпинистко въже, извади още няколко предмета от чантата и ги натъпка в джобовете на костюма. Последното беше красива и лека вечерна рокля, необходима за безпрепятственото й измъкване на финала.

Рис разкопча дръжките на чантата и тя се превърна в нещо като раница, но с отвори на дъното, които й придаваха вид на кенгуру за носене на бебе.

Рис надзърна през ръба на покрива и потрепери за миг. Без осигуровка, без партньор, а и никога не бе харесвала тренировките в планините.

Но нямаше друга възможност.

Тя закачи карабините за въжето, прехвърли се през ръба, като внимаваше да контролира всяко свое движение, и погледна надолу.

Какво пък, ако ще пада, да пада, рече си. Едно голямо кърваво петно много ще отива на разноцветната улица.

Подухваше съвсем слабо и докато се спускаше, тя се поклащаше лекичко.

Броейки етажите, тя се приближи безшумно към един малък прозорец три нива по-ниско, отпусна въжето и направи примка, в която да стъпи.

После извади миниатюрна плазмена резачка от джоба си и изряза стъклото. За разлика от останалите прозорци на апартамента охраната не бе сметнала за необходимо да постави аларма на този, уверена, че никой не би могъл да го достигне на подобна височина.

Пламъкът на резачката беше синкав и съвсем тъничък, но на Рис й се струваше, че е разпалила огромна клада.

Стъклото бе отрязано и от четирите страни. Тя изключи резачката и я прибра. Почука с пръст по прозореца и стъклото се наклони навътре. Рис се протегна бързо и едва успя да го улови за ръба, преди да се е ударило в умивалника отдолу.

Добре. Много добре. Точно както й бе описал обстановката подкупеният прислужник.

Рис повдигна малко примката и провря глава и рамене през отвора. Хрумна й, че не е изключено да се върне обратно по този път, и идеята никак не й се понрави. Надяваше се, че ще успее да се измъкне по лесния начин, да напусне апартамента, уловила детето за ръка.

Но кога очакванията са отговаряли на действителността?

Баня, мъждиво осветена от нощната лампа в съседната стая.

Мшел се промъкна безшумно, спря и се ослуша.

Засега поне не се чуваше вой на аларми.

Стиснала миниатюрния пистолет в ръка, тя пристъпи в стаята. Беше по-голяма от къщата, в която някога бе израсла.

Едно малко момиченце — на девет години, три месеца и два дена, според сведенията на нейния клиент — спеше в леглото с озарено от светлината личице. Беше заобиколено от аниматронни играчки, но притискаше към гърдите си парцаливата кукла, подарена от баба й.

Много добре, дотук без никакви затруднения. Сега, да си облече роклята, да събуди детето и двете можеха да…

— Остави пистолета на земята — произнесе нечий спокоен глас. — Направи три крачки настрани и застани съвсем неподвижно. И двамата сме професионалисти, така че никой не бива да умира.

Мшел трепна, сетне се подчини.

Мъжът се надигна от мястото, където бе седял — зад развлекателната уредба, и се приближи към нея. Беше с няколко сантиметра по-нисък от Рис и изглеждаше на около шейсет, с грижливо сресана сребриста коса, красиво обветрено лице и вечерен костюм.

Освен това държеше в ръка армейски бластер, насочен към гърдите й.

— Много добре — рече той. — Но когато влизаше, издаде лек шум, който ме събуди.

— Трябваше да сте в театъра… ако правилно съм отгатнала, че сте един от неговите телохранители — отвърна Рис.

— Така е — кимна мъжът. — Но се гордея с това, че никога не съм там, където ме очакват…

Рис следеше внимателно краката му и когато мъжът пристъпи върху килима, тя забоде пета в него и го дръпна рязко назад.

Мъжът се люшна и размаха ръце, опитвайки се да запази равновесие. Преди да успее да стреля, Рис изби с крак пистолета от ръката му и нанесе кос удар в диафрагмата, като в последния миг отне малко от силата.

Въздухът напусна със свистене дробовете му, мъжът се задави и се преви.

Рис извади малък флакон с газ, задържа дъх, наведе се над сгърчения мъж и го напръска в лицето. Той се дръпна, прекатури се на една страна и остана да лежи неподвижно на пода. Щеше да прекара в безсъзнание поне осем часа.

— Коя си ти? — попита един тъничък гласец.

Момиченцето се беше събудило и седеше в леглото. Не изглеждаше никак изплашено.

— Здрасти, Дебра — отвърна Мшел, като се стараеше да звучи спокойно и дори весело. — Искаш ли да се прибереш у дома при мама? Аз работя за нея.

— Вече се досетих — промърмори недоволно момичето. — Не си първата, която идва да ме спаси, ако искаш да знаеш. Как ще излезем?

— Ще си облека рокля, после излизаме през сервизния вход и се спускаме по страничната стълба до залата на долния етаж, откъдето ще вземем асансьора.

— Няма ли да се спуснем през прозореца? Чух те как дращеше по стената и после, когато се вмъкна в банята.

Мшел осъзна, че ще трябва да поработи върху катераческата си техника.

— Надявам се да не се наложи — въздъхна тя.

— Уф, по дяволите! Сигурно е жестоко!

Настъпи тишина.

— Е? — подкани я Рис, готова да напръска с газ момиченцето, ако реши да окаже съпротива.

— Обмислям предложението ти. Мама не беше толкова добре с мен последния път.

„Малка кучка“, помисли си Рис.

— Но май все пак ще тръгна с теб — реши момичето. — Напоследък татко се държи с мен отвратително и не ми позволява да излизам никъде.

И скочи от леглото, стиснала парцаливата кукла.

— Добре — заяви. — Да се махаме оттук, преди да са дошли татко и горилите му.

Рис доближи вратата на спалнята и натисна дръжката. Коленичи и огледа коридора, подавайки ниско глава.

След което едва сдържа една ругатня.

Двама едри мъже го запречваха в далечния край. Носеха защитни очила и водеха доста досаден разговор. Професията им на телохранители беше повече от очевидна.

Рис затвори вратата.

— Смяна на плана — прошепна. — Ще се наложи да се катерим.

— Страхотно! — подскочи ентусиазирано момичето.

Рис я изчака да се облече, нахлузи отново чантата и й посочи дупките за крака. С блеснали от вълнение очи Дебра се намести в импровизираната носилка.

Мшел се изправи и нагласи товара си. Малката не беше и наполовина толкова тежка, колкото раницата по време на експедиция.

Тя се обърна към прозореца.

— Чакай — спря я шепнешком Дебра. — Куклата ми.

Мшел едва сдържа недоволното си ръмжене и й подаде куклата.

Върнаха се обратно в банята и Мшел напръска стената с катераческо лепило. После се освободи от раницата.

— Сега аз ще се измъкна навън, а ти ще ме последваш. Ще стъпя на примката на въжето.

Дебра кимна. Мшел се промуши през прозореца и се вкопчи отвън в рамката. Дебра я последва заднешком, пъхна крак в примката и увисна на шията й. Погледна за миг надолу и Рис видя, че изражението й се променя.

— Не гледай надолу, за Бога! И ако повърнеш върху мен, майка ти ще трябва да ми купи нова рокля.

Стиснала устни, Дебра кимна.

Мшел не беше сигурна дали ще успее да нахлузи раницата, но в края на краищата се справи по някакъв начин.

— Време е да се спускаме.

Тя отпусна леко карабините и започна да се плъзга по въжето. Надолу и надолу. Засега Рис държеше нещата под свой контрол, щеше да забави скорост, когато наближат земята.

Следващия път, когато погледна надолу, им оставаха само петдесетина метра.

— Как ти се струва? — попита тя.

— Не е чак толкова хубаво… колкото предполагах — промърмори изплашено момичето.

— Дръж се, малката! — ободри я Мшел. — След минутка ще сме на солидна земя.

Продължиха да се спускат, Рис бе опряла върховете на обувките си в неравната стена на сградата.

После изведнъж усети твърда опора под подметките си, бяха слезли долу.

Тя преряза въжето и тъкмо когато се готвеше да се отправи към близката уличка, където ги очакваше колата на милата мамичка, видя, че портиерът пропуска някого навън. Не погледна назад, само ускори крачка.

Колата ги чакаше на уговореното място. Мама, охранено копие на дъщеря си, изпищя и измъкна Дебра от раницата.

— Ох, справи се, справи се… — повтаряше тя, стиснала момиченцето в прегръдките си. То се отпусна покорно в ръцете й.

— Разбира се, че се справих — отвърна спокойно Рис. — Казах, че ще го направя, нали?

— Толкова съм ти задължена — продължаваше да бъбри жената. — Още утре ще ти донеса чека и бъди сигурна, че ще има солидна добавка.

— Разчитам на теб.

Всъщност едва сега Рис започна да се безпокои.