Крис Бънч
„Звезден риск“ ООД (30)

30

Корабът се спускаше право надолу към назъбената скалиста пустиня, сякаш изгубил контрол и напълно обречен.

Чу се стържене на бетон и две огромни врати се плъзнаха встрани, разкривайки просторен хангар. Задвижван от антигравитаторите, транспортният кораб се плъзна вътре и се намести до гигантския крайцер от клас „Сенсей“.

В хангара все още имаше място за поне десетина бойни кораба.

Транспортната рампа на съда се разгъна и външният люк се отвори.

След няколко минути Гуднайт и останалите седмина наемници излязоха и спряха, премигвайки, под ярките изкуствени светлини.

Гуднайт подуши въздуха. Миришеше на мухъл и застояло. Очакваше да се приземят на някоя луна, а не тук, където и да бе това.

Прокънтя глас и към тях се приближи товарна кола. Тя се приземи и водачът й слезе.

Беше дребен, строен, мургав, имаше тънки, внимателно подрязани мустачки и много силен глас.

— И тъй, новодошлите — изгледа ги той. — Името ми е Наваро. Това е всичко, което трябва да знаете. Аз съм вашият началник.

— Какъв чин имате? — попита един от новаците.

— Никакви чинове — отвърна Наваро. — Тук сме на работа, не в армията. — Той посочи единствената нашивка на ръкава си. — Това значи, че съм ви шеф. Всеки, който има такава, може да ви заповядва… и толкоз. Всъщност не съм от големите началници. Има неколцина и от тях. Повярвайте ми, ще ги познаете веднага щом ги видите. Когато ви кажат да скачате, ще скачате, и то толкова високо, колкото ви заповядат. А сега, намърдвайте се в асансьора и нагоре към казармите.

— Наваро, може ли да попитам нещо — спря го Гуднайт. — Какво всъщност ще правим? Човекът, който ме нае, нямаше ясна представа, само ме увери, че е сигурен начин да забогатея.

— Ще получите инструктаж, след като се настаните. Но преди това трябва да разберем кой какво може. Един от вас беше подобрен, нали?

— Аз — кимна Гуднайт.

— Значи останалите ще се включат в охраната на периметъра.

— От кого ще се пазим? — обади се този път един от опитните войници.

— От противника, който не бива да узнае, че сме тук… но най-вече от Сивите.

— И кои са тези?

— Гадни, дребни, подли туземци, които смятат, че всичко тук е тяхна територия, и ужасно си падат да виждат сметката на всеки, който е на друго мнение. Ще ги изтребвате на мига, когато ги зърнете… което няма да е чак толкова често, защото те живеят в джунглата, а ние не ходим там.

— И това ли е всичко? — попита жената, чието лице бе станало на виолетови петна.

— Да, докато натрупате известен опит и проверим какво можете — отвърна Наваро. — А после… има и други места, на други светове, където също трябва да си отваряте очите на шестнайсет, ако не искате да ви пъхнат в чувал за трупове. Имаме нужда от опитни войници за набези в космоса. Там се става богат… ясно ли е, Атертън? Както са ти казали. Стига да не станеш прекалено алчен и да започнеш да си тъпчеш джобовете. Тогава вече бъдещето ти ще се скъси. Но първо, както вече казах, трябва да ни докажете, че ви бива… че можете да се справяте със Сивите.

Жената поклати недоволно глава и тъкмо щеше да попита още нещо, когато засвириха алармите.