Крис Бънч
„Звезден риск“ ООД (26)

26

Сет V беше малък свят, който може би дори щеше да е привлекателен, ако не валеше постоянно. Но изглежда, дъждът никога не спираше, а само варираше от потоп до гъста, наситена с едри капки мъгла.

Ако слънцето беше изгряло, което така и не стана през седмицата, в която Чес Гуднайт се задъхваше в стаята си в очакване най-сетне нещо да се случи, ярко боядисаните къщички по бреговете на виещите се из столицата канали щяха да се превърнат в чудесна туристическа атракция, а разпръснатите из южното полукълбо острови можеха да бъдат благоустроени като курортни селища.

Но това също не стана.

На Сет местното население се прехранваше от лека промишленост, електронни части и земеделие.

И военни наемници.

Доста голям бизнес за подобна планета и те го знаеха.

Цял един квартал на столицата Тригве, където полицейските патрули се състояха от четирима души в пълно бойно снаряжение, бе седалище на „войниците на съдбата“ и техните клиенти.

Тук можеше да си наемеш от най-обикновен телохранител до отряд с числеността на батальон, при това напълно екипиран.

Ако Бойнгтон бе място за пилоти наемници, Сет предоставяше отлична възможност да се обзаведеш с цяла малка армия. При това не само от хуманоиди.

През дневните часове кварталът изглеждаше почти нормален, макар че правеха впечатление твърде многото барове, складове и заложни къщи.

Ресторантите бяха екзотични и в тях се поднасяха ястия от всякакви светове, на каквито е стъпвал войнишки крак през последните двеста и повече години.

В един от тях Чес Гуднайт си поръча чаша чай. Имаше малък бар, четири маси, едно сепаре и той бе единственият посетител.

При пристигането си на планетата бе извадил една от малките батерии, с които задействаше ускоряващата програма, и с помощта на главичката на карфица бе натиснал миниатюрно копче. С това батерията се превръщаше в предавател, изпращащ сигнал до един определен приемник, в случая — както се надяваше — този на Грок.

Гуднайт предполагаше, че Грок, или някой друг от „Звезден риск“, се навърта на Сет V, защото батерията се бе изключила на втория ден, вероятно след като бе получила потвърждение.

Собственикът на ресторанта мина покрай масата с бутилка в ръка и кимна към чашата на Гуднайт.

— Не, благодаря, Игорт — отвърна на поканата Гуднайт. — Бюджетът ми е ограничен.

— Не се безпокойте, господин Атертън — заяви мъжът. — Скоро сигурно ще се появи някой с дебел портфейл.

— Надявам се. Иначе ще трябва да проверя как плащат за миене на чинии.

— Шегувате се — подхвърли мъжът, но без да се усмихва. — Много смешно.

Вратата се отвори и в помещението влезе мъж, който се озърташе тревожно. Той забеляза Гуднайт и седна на стола до него.

— Как върви, Мафър? — попита го Гуднайт.

Хал Мафър бе донякъде труден за обрисуване характер. Той беше търговски посредник на наемниците и се опитваше да печели и от двете страни. Някои твърдяха, че е малко по-богат от Господ, други го смятаха за мизерстващ сутеньор.

— За мен добре — отвърна Мафър. — Но за теб не чак толкова.

— Защо, какъв е проблемът? — попита Гуднайт, като артистично добави известна тревога в гласа си. — Казах ти къде искам да работя. Сигурен съм, че ме бива повече от жълтоустите хлапаци, които той… или тя може да наеме за там, а ти не можеш да ме уредиш?

Мафър даде знак на собственика и той се приближи с бутилка в ръка.

— Държиш ли твърдо на условията си? — обърна се към Гуднайт.

— За Бога, не, разбира се.

— Аз плащам — заяви Мафър и Игорт извади чаша изпод тезгяха и наля и на Гуднайт.

— Искаш ли вода или лед? — попита съдържателят.

— Защо? И без това е достатъчно хладно, а и тази седмица вече се къпах — заяви нахално Мафър.

— Е, какъв е проблемът? — подкани го Гуднайт.

— Че си прекалено квалифициран — ако мога така да се изразя.

— Какво от това? — повдигна вежди Гуднайт. — Чух, че наемат хора за системата Фолей, а имам нужда да се скрия за известно време.

— Зная — кимна Мафър. — Клиентът направи някои проверки за теб, най-вече онази история на Пукерт. Казано с други думи — продължи той, след като пресуши чашата, — те смятат, че работиш под прикритие за Съюза.

— Какво? — Гуднайт се престори на ядосан. — От години съм в тази търговия и имам право да постъпя така, ако усетя, че ми кроят номер. Божичко, защо ли ми трябваше да се навивам за тази история с Фолей? Сигурно защото ти не предложи нищо по-интересно.

— Хайде, Раф, не се ядосвай — опита се да го успокои Мафър. — Зная, а и ти също, че Съюзът ви тъпче вас, подобрените, с какви ли не машинки и програми.

Гуднайт прехапа устни. Мафър, разбира се, беше прав.

— И сега какво — трябва да седя тук, да ръждясвам и да прахосвам последните си спестявания само защото онези малоумници на Пукерт могат да ме проследят… дори не зная дали не са сключили със Сет споразумение за екстрадиране на престъпници.

— Все още няма такова — успокои го Мафър. — Но че можеш съвсем да се разориш, е истина. Не разполагаш ли с нещо друго, с което да се опитам да убедя клиента, че си чист?

— По дяволите, не — промърмори Гуднайт. — Какво трябва да направя, за да го убедя… него или нея, че не съм на страната на закона? Да изнасиля някоя бабичка? Да продавам дрога на ученици? Да обера собствения си баща?

— Мислиш в правилна посока, приятелю. Определено се насочи в правилната посока.

 

 

Фирмата заемаше три помещения в непретенциозна, макар и модерна сграда в покрайнините на Тригве.

На вратата бе поставен надпис: „СЪЮЗНИЧЕСКИ ОТДЕЛ ЗА ПЛАНЕТАРНИ ВРЪЗКИ“. Всеки склонен към подозрителност ум би се запитал защо офисът е разположен на няколко километра от консулството на Съюза.

Чес Гуднайт притежаваше мнителен ум.

Май е време, мислеше си той, отделът да смени това име, след като Гуднайт не беше единственият, който знаеше със сигурност, че подобни кантори са всъщност шпионски центрове на Съюзническото разузнаване.

Наближаваше полунощ и Гуднайт крачеше бавно по коридора, тикайки пред себе си антигравитационна количка, пълна с четки, парцали и препарати. На джоба на работния му комбинезон се мъдреше надпис „Поддръжка“.

Той знаеше, че никой не поглежда към чистачите, нито пък запомня лицата им. Сънливият пазач на първия етаж едва повдигна вежди, докато минаваше край него. Вратите на кантората бяха заключени, но Гуднайт отдели няколко секунди, за да се увери, че вътре не е останал някой да работи до късно.

Все още изпитваше известни скрупули.

Гуднайт изключи захранването на количката пред вратата, пъхна ръка под горната табла и натисна един старомоден превключвател. Открай време не вярваше напълно на сензорите, изпитваше подозрения, че могат от само себе си да се включат в първоначалното си положение. Солидното щракане винаги му действаше успокояващо.

Той се върна, без да бърза, при асансьора. Разполагаше с предостатъчно време.

Беше извадил късмет — нямаше никой при будката на пазача. Вероятно човекът бе отишъл до тоалетната или за бира.

Каквото и да е.

Той излезе навън и се качи в малката товарна кола. Седна зад волана, издигна се и следва указателните знаци в продължение на няколко квартала, след което се извиси до един от скоростните коридори.

Отново валеше проливно.

Гуднайт се доближи до една малка горичка, която бе открил вчера, и приземи колата.

Би трябвало да зареже превозното си средство тук и да се върне пеша до хотела, но той обичаше да се любува на резултата от своята работа.

И получи тази възможност само след половин час.

Беше извадил мощен бинокъл от чантата и наблюдаваше с него прозорците на кантората и квартала.

Сградата, която бе напуснал преди малко, изведнъж се разтърси от мощен взрив и се обгърна в пламъци. Ударната вълна стигна до него за по-малко от минута.

Чес Гуднайт се пресегна през рамо и се потупа по гърба.

И без това никой друг нямаше да го стори. Време беше да се прибира.

 

 

— Доста впечатляващ начин да се докажеш — почти се оплака Мафър. Гуднайт сви рамене. — Проклетите агенти на Съюза сега душат навсякъде. Влияе зле на бизнеса.

— Животът е суров и несправедлив — въздъхна с философско спокойствие Гуднайт. — Е, какво каза нашият клиент?

— Първите му думи бяха „Майчице мила!“ — отвърна Мафър. — Сетне добави, че всички подобрени са побъркани копелдаци, но никога не е виждал някой, който да взриви цяла сграда. Във всеки случай, сега вече е убеден в искреността ти.

— Човече, в онази кантора вероятно е имало досиета на всички наемни войници, минали през региона за последните десет години. Всъщност не е ли време поне да ме почерпиш една бира?

— Да не мислиш, че някого го интересува какво си направил? Не и мен, във всеки случай.

— Ти си истински приятел — рече с привидно умиление Гуднайт.

— Да бе. А сега, ето ти адреса на човека, който наема хора за системата Фолей. Свържи се с него колкото се може по-скоро. До няколко дни ще те изведе оттук. Колкото по-бързо, толкова по-добре за теб, Атертън. Иначе току-виж си загазил отново.

— Никога не загазвам — похвали се Гуднайт. — Защото гледам да работя с най-добрите.