Крис Бънч
„Звезден риск“ ООД (50)

50

— И тъй, ако бяхме обикновени, честни, скромни хорица, щяхме да откараме мършавите си задници обратно на онзи къс скала, където е нашето находище, да се претрепем от работа, докато изкараме още малко лъскави камънаци, после да се прехвърлим на споменатия 47 Алфа, да започнем да харчим, сякаш сме се сдобили със собствена златна мина, докато рекетьорите на Маргатройд се разкрият, а после да извършим нещо невероятно умно и героично, което ще ни отведе право в базата на Маргатройд, където той или тя си седят доволно и потриват ръце или сучат мустак. — Гуднайт облиза устни. — Така ли е?

— Не мога да повярвам, че го каза на един дъх — засмя се Рис.

— Защото се друсам само с най-чиста проба… Но всъщност исках да ти кажа, че съм подготвил и един малък алтернативен план.

— Като знам какви ги измисляше досега — поклати глава Мшел. — Да чуем какво е родил гениалният ти мозък.

— Една съвсем лека поправка наистина — продължи Гуднайт. — Дребно разнообразие в къртовския труд, с който е изпълнен денят, пък и нощта на миньора. Вместо да се бъхтим тук, ще ида при милото си братче и ще го помоля да ми осигури пет-шест тона висококачествена руда. Нещо, дето ще накара скалата на детектора да удари в осемстотин. Вземаме ги значи и право на 47 Алфа. Съгласна?

Мшел обмисли предложението му.

— Защо пък не? — повдигна рамене тя. — И на мен ми омръзна да се ровя в тая скала.

 

 

— Четири-седем Алфа… диспечерска, моля обадете се — произнесе със служебен тон Гуднайт. — Тук „Сгащен“. Навлизаме в системата, време на пристигане след четиринайсет минути. Дайте разрешение за скачване.

Наложи се да се обади още няколко пъти, преди да получи отговор.

— Четири-седем Алфа, тук диспечерска служба — отекна женски глас. — Имайте предвид, че ние изпълняваме само координираща функция. Не очаквайте от нас инструкции. Можете да се скачите веднага щом прецените, че сте готови. Край.

— Струва ми се — въздъхна Гуднайт, — че сме далеч отвъд границите на благоустроения свят, очертани от любимия ни Съюз.

 

 

Четиридесет и седем Алфа бе временна станция, предназначена за действие само докато в околностите се събираха полезни изкопаеми. Това обясняваше бъркотията, която цареше на станцията.

Тя се простираше върху извитата повърхност на неголям астероид като огромно пълзящо растение. Привързани, забодени и закотвени към скалата сгради, от които единствено се изискваше да са сравнително добре изолирани. Върху една издатина бяха подредени различни рудокопни и транспортни кораби, едни построени, а други преправяни за тази цел — от огромни бивши кръстосвачи, купени на старо и на кредит, през пътнически лайнери, изгубили своя стил и лукс, до вътресистемни туристически яхти.

В добавка към цялото това многообразие беше и един странно издут кораб, боядисан в червено, зелено и жълто, и с надпис през средата:

ЯХТКЛУБ И БАР ЗАПАДЕН БАНДОРФ

Миниатюрни „таксита“, които всъщност представляваха стоманени или алуминиеви рамки с примитивни реактивни двигатели, сновяха между сградите. Малцина от техните притежатели си бяха дали труда да ги покрият или да херметизират купетата, така че пътниците, облечени с обемисти скафандри, се поклащаха на местата си като затворени в клетки птици.

Гуднайт снижи своя „Сгащен“ и го паркира елегантно с помощта на маневрените двигатели.

— А сега да закотвим за нещо това корито и да идем да продадем малко руда.

— Не бързай — спря го Рис. — Първо ще си намерим хотел, ако тук изобщо има такова нещо. Искам да се изкъпя. С истинска вода, колкото и да ми струва. Смятам да си създам репутацията на отчаян миньор, готов да профука всичко до последната стотинка, и то с колкото се може повече шум.

Гуднайт приближи нос към подмишницата си.

— Идеята не е никак лоша — съгласи се той. — Ако не бях привикнал с миризмата си, щях да помисля, че съм изплувал от помийна яма.

— Добре, че го каза ти, а не аз. Но както и да е…

 

 

Намериха хотел.

Или нещо, което минаваше за хотел. Беше построено от три заварени един за друг товарни кораба, изкормени и реконструирани, с коридори и стаи за гости — от съвсем миниатюрни до такива, които биха побрали неголям разузнавателен кораб.

Хотелът нямаше название. Собственикът му бе изчезнал преди около една земна година, оставяйки един болнав стар миньор на име Пили да се грижи за всичко с помощта на неколцина наемни работници и още толкова модифицирани военни роботи.

И въпреки това помещенията бяха изненадващо чисти.

Пили им обясни, че не може да понася прахта и поради тази причина живее в космоса, вместо на някоя от планетите.

— След като настроиш машините така, че да пищят като побъркани и от най-малката прашинка, всичко тръгва като по вода — похвали се той.

Цените в хотела също бяха ексцентрични, Пили ги огледа от главата до петите, подръпна една от дългите си вежди и обяви:

— Както гледам, цена от петдесетина кредита на нощ ще ви е съвсем добре.

— Малко е скъпичко — оплака се Рис, припомнила си доскорошния си беден живот.

— Е, добре — въздъхна Пили. — Да бъдат двайсет. Заедно ли ще спите?

И двамата поклатиха глави.

— Жалко — ухили се Пили. — Каквито сте ми хубавци. Е, ще станете, след като изстържете кирта от кожите си. Прехвърлете малко парици и ще ви отведа до стаите ви.

Те се подчиниха.

— Вие, господине, сте в номер 45. А вие, мадам, в 33. Можете да оставите сандъците с руда отвън. Никой няма да ги открадне.

— Сигурен ли си? — усъмни се Рис.

— Сигурен, сигурен — закима Пили и изведнъж в ръката му се появи тежкокалибрен бластер. Дулото беше обгоряло от често използване. После оръжието изчезна. — Хайде да се поразходим.

Отидоха до асансьора, качиха се на горния етаж, преминаха по коридора и през един портал, сетне слязоха надолу.

— Ето и вашите стаи. Вие, сър, сте в третата нататък по коридора.

— А къде са номерата? — попита Гуднайт.

— Не ни стигнаха за всички стаи. Но това няма значение.

— Хубаво де — рече Рис. — Поне ключове имат ли?

— Не — захили се Пили. — В началото имахме няколко, но хората все ги забравяха и губеха, та си рекох, майната им, прощавайте, госпожо, и сега няма дори брави.

— От което следва, че няма проблеми и с крадците — погледна го въпросително Рис.

— Аха. Никакви. Хе-хе.

— Ами ако някой случайно влезе в стаята ми посред нощ? — попита Гуднайт.

— Случва се доста често — призна Пили. — Стават и тупаници, хората са изнервени, но пък имаме и два брака, заченати тук.

 

 

В стаята имаше истинска баня с вода и Мшел съжали, че обеща на Гуднайт да е готова след час, а не след седмица.

От известно време се стараеше да не обръща внимание на стомаха си, който изпращаше призиви за вкусна и топла храна, която нито е била замразена, нито сготвена от нея или Гуднайт. „Хотелът“ разполагаше с антигравитационни генератори, но въпреки това банята беше доста странна. Душът имаше собствен антиграв.

Всъщност кабината представляваше голяма прозрачна сфера с отвор за врата, за да не се удави във водата, плюс достатъчно на брой тръби за воден масаж на всеки сантиметър от тялото. Рис настрои антиграва на една четвърт от земното притегляне и включи ваната. Зададе температурата на водата, усили масажиращите струи и изведнъж тялото й се озова на кръстопът от бликаща вода.

Подчинявайки се на залепената на стената инструкция, само след няколко секунди тя намали неохотно водния дебит, извади сапун от херметичната етажерка и се затърка яростно. От друга етажерка си взе шампоан. След кратко колебание, колкото да се пребори с пристъпа на клаустрофобия, тя натопи глава в сферата и отново усили струята.

Накрая, с извадена отгоре глава, натисна копчето с надпис „Земен люляк“ и сферата се изпълни с пяна и приятна миризма.

Би могла да си пусне холовизора, но надделя леността. Тя остана да се клатушка във водата, докато часовникът й напомни, че е време за срещата с Гуднайт.

Рис включи подсушаващата програма, източи водата обратно в рециклиращия резервоар на хотела и се зачуди дали да облече старите си дрехи, или да си купи нови.

 

 

Чиновникът в изкупвателния пункт ококори очи, когато Гуднайт му показа данните от находката.

— Ако това е вярно…

— Вярно е — прекъсна го Гуднайт.

Чиновникът премигна четири пъти.

— В какво искате да ви се плати?

— В брой, в каквато парична единица върви най-бързо тук — отвърна Рис.

Чиновникът се подсмихна.

— Тук всичко върви бързо, стига да не е фалшификат. Защото ако се окаже, че е така, има едни хора, които доста бързо ще ви открият. Колко имате в сандъците?

Гуднайт му каза. Чиновникът се изцъкли отново и назова сума.

Рис подскочи. Беше толкова, колкото изкарваше за пет години като съюзнически майор с надбавките за бойни операции.

Гуднайт, за разлика от нея, направи недоволна физиономия.

Чиновникът помисли и съобщи нова сума, с една трета по-голяма от предишната.

— Което е и моят максимум — допълни той. — За повече ще трябва да отлетите до Мфир и да се свържете направо с „Транскутенай“.

— Много е далече — въздъхна Гуднайт. — Приемаме.

Чиновникът отвори сейфа и отброи парите.

— Благодарим — кимна Гуднайт.

— Аз ви благодаря — усмихна се мъжът зад бюрото. — Дано имате още в находището, за да ни посещавате често.

— Стига всичко да е наред, ще има и още — обеща Гуднайт.

Докато си закопчаваха костюмите и преминаваха през шлюза на официалния вход, Рис погледна през рамо и видя, че чиновникът разговаря развълнувано с някого по интеркома, като често поглеждаше към тях.

 

 

Гуднайт подсвирна.

Рис надзърна в огледалото и поклати тъжно глава.

— По такива жени ли си падаш?

— Ами… всъщност да. Този тоалет ми харесва. Мисля, че е секси.

— Да, но по някакъв евтин, натруфен начин.

— И какво от това? Не сме в „Риц“, ако не си забелязала. Погледни ме мен. Облечен съм като сутеньор. Като евтин сутеньор.

Мшел го погледна и се съгласи. Панталоните му бяха прекалено тесни и лъскави, комбинирани с риза в сходен цвят, тъмнозелено кожено яке и шалче на шията.

— Брей! — възкликна тя.

Сравнена с него, вече не изглеждаше толкова зле. Беше облечена в рокля с дълбоко деколте, спускаща се на черни дипли. Отпред бе прекалено отворена, отдолу — подрязана твърде късо, и бе твърде прилепнала, за да остави нещо от тялото й скрито за всеки наблюдател.

С нея вървяха тесни кожени ботуши.

— Не разбирам защо не харесвате дрехите ми — оплака се управителят на магазина, мъж, висок не повече от метър и половина и широк два. — Повечето мои посетители си тръгват доволни.

— Виждаш ли? — погледна я Гуднайт. — Само ти се оплакваш.

— Уф…

— Пък и няма кой знае какъв избор.

Мшел огледа още веднъж магазина, преустроен от товарен шлеп. Тук, изглежда, се продаваше всичко. Покрай едната стена бяха подредени скафандри, покрай другата — струпани всякакви миньорски принадлежности. Още по-нататък бе хранителният отдел и хладилниците със замразено месо.

Зад тях всякакви прибори и мебели.

Близо до входа имаше шкаф за оръжие и до него бяха дрехите.

Над главите им от тавана висеше едно от познатите „таксита“ с олекотена конструкция, вероятно заредено и готово да потегли.

— Пак ще ти напомня, че не сме на някоя парижка улица — промърмори Гуднайт.

— Забелязах.

— Така че да плащаме на човека и да идем някъде, където ще ни забележат.

— Със същия успех можех да изляза и гола.

— И тогава вече несъмнено щяхме да направим впечатление — захили се Гуднайт. — Давай сметката, приятелче.

— Готово, господине — отвърна продавачът.

— И трябва да те попитаме нещо.

— На вашите услуги, господине.

— Къде е най-опасното място за хранене?

 

 

Широки пет метра тръби свързваха всички постройки на малкия астероид, за да не се налага миньорите непрестанно да херметизират скафандрите си.

В тунелите имаше минувачи, товарни колички и сергии за бързо хранене.

Гуднайт се озърташе любопитно, сякаш очакваше да види как през тълпата минава някой с окачена на гърдите табелка „Аз работя за Маргатройд“.

Мшел от своя страна продължаваше да се бори с клаустрофобичното усещане, че се намира в тънките черва на някакво огромно метално чудовище.

Скоро след това откриха ресторанта, който им бе препоръчал съдържателят на магазина. Отвън имаше голям надпис „При Супи“ и това със сигурност бе най-просторното помещение на 47 Алфа.

За разлика от останалите сгради ресторантът очевидно не бе преустроен от нещо друго. Той представляваше поредица от коридори, сепарета и стаи, заобикалящи централен бар, където шестима бармани в архаични черни панталони, бели ризи с навити ръкави и тънки черни вратовръзки обслужваха клиентелата.

В едно голямо странично сепаре десетина жени поднасяха напитки и оглеждаха с алчни, преценяващи погледи клиентите. Рис искрено се надяваше, че не виждат в нейно лице конкуренция.

Гуднайт се доближи до бара, където оберкелнер с нагла физиономия го огледа, след това неочаквано се засмя.

— Ах… мосю…

— Атертън — добави Гуднайт. — Атертън и Смедли.

Рис успя да прикрие изненадата си.

— Разбира се — кимна мъжът. — Предполагам, че току-що сте пристигнали на 47 Алфа. Бих искал да ви пожелая приятен престой на нашия малък свят.

— Сигурен съм, че ще бъде такъв — отвърна в същия тон Гуднайт. — Имайки предвид, че джобовете ни парят от кредити, които нямаме търпение да похарчим.

— Ах! Това може да стане лесно в нашата игрална секция, която е в съседство.

— Може би. Но след вечеря.

Отведоха ги до маса, където мигновено се материализира един келнер.

— Първите напитки, естествено, са за наша сметка — обяви оберкелнерът. — С надежда да бъдете чести наши гости.

— Бърбън „Сазарак“ — поръча Гуднайт.

— А за мен — рече Рис, — „Пламтяща утрин“.

Оберкелнерът дори не трепна.

— Веднага се връщам с напитките.

— Един въпрос — поде Гуднайт.

— Не — прекъсна го Мшел. — Аз съм първа. Защо точно Атертън? Да не мислиш, че някой си спомня пещерата?

— Не ме интересува дали я помнят — отвърна нехайно Гуднайт. — Омръзна ми да се плаша от сенки и не бих имал нищо против цяла тълпа от ясно определени противници, по които да пострелям.

— Не знам — повдигна рамене Мшел. — Струва ми се, че се настройваш, преди да си узнал правилата на играта.

— Може би — поклати глава Гуднайт. — Но няма смисъл да се измъчваме с предположения, нали?

— Още един въпрос — рече Рис. — Защо, в името на Всевишния, трябва да се представям като Смедли? Що за тъпо име?

Гуднайт се засмя.

— Исках да те подразня. Твърде дълго играх ролята на добро и послушно момченце.

Пристигнаха напитките, коктейлът на Рис бе във висока, елегантна чаша.

Келнерът запали клечка кибрит, истински земен кибрит, и пламъкът на коктейла достигна до тавана.

— Божичко мили! — възкликна Гуднайт. — Какво има в това?

— Различни неща — отвърна келнерът. — Съчетани в доста интересен вкус.

Рис прекара длан над чашата и пламъкът угасна. Тя отпи, усмихна се и остави чашата на масата.

— Мадам очевидно познава добре този коктейл отбеляза видимо впечатлен келнерът. Той измъкна затъкнатото в колана му меню и им го подаде. — Връщам се след минутка.

— Какво толкова особено може да има в един… — Гуднайт вдигна чашата на Рис, отпи и остана със зяпнала уста в продължение на няколко секунди.

— Усещаш посланието, нали? — попита го Рис.

— Усетих го… чак… в дробовете си. И в червата… надявам се… някога пак… да мога да дишам… — оплака се задъхано Гуднайт.

 

 

Рис искаше нещо голямо и рядко срещано, при това да е достатъчно прясно. Тя върна първата пържола с оплакването, че е с консистенцията на гума, и се нахвърли върху втората, като издаваше тихи звуци на задоволство.

Гуднайт, който предпочиташе късчета подправено със сос пуешко, я поглеждаше, докато яде.

— Храниш се като подобрен — присмя и се той.

Рис кимна.

— Когато се върнем на солидна земя, ще поискам някаква компенсация за преживените от мен мъки.

— Че какво толкова си преживяла?

— Ами това сега?

Продължиха да се хранят, като си бъбреха.

Гуднайт й каза, че докато я чакал да се приготви, посетил няколко хотелски стаи.

— Питам от любопитство — прекъсна го Рис. — Да си се натъквал на перлена огърлица или нещо друго, подходящо да смени собственика си с твоя джоб? Или го направи заради тръпката?

— По-скоро е второто — отвърна Гуднайт и й описа някои от стаите. Вероятно някой от предишните собственици е бил романтичен човек. Имало помещения, които наподобявали спални на средновековни принцеси, със съответната мебелировка. Гуднайт поклати глава. — А си мислех, че всички хора се раждат с еднакви представи за света. Едно нещо ще ти кажа, Мшел, мечтите умират трудно.

Рис осъзна, че когато се държи непринудено, Чес може да бъде наистина чаровен мъж.

Завършиха вечерята с истински шоколадов крем и Рис обмисляше дали да не си поръча и плато със сирена, когато келнерът постави до нея чинийка с написана на ръка бележка:

Бих се радвал да ми отделите малко от времето си, след като се навечеряте, и ви моля да ме извините, задето ви се натрапвам.

Супи Шмид

Гуднайт се ухили на келнера.

— Нямаме нищо против. Ще ни упътите ли?

 

 

Не беше необходимо да притежаваш изключителна проницателност, за да разпознаеш Шмид в игралната зала. Той седеше в огромно, издигнато на пиедестал кресло, на около метър над главите на тълпата, и оглеждаше с царствено величие онова, което несъмнено смяташе за свое владение.

Шмид беше едър мъж, по-едър от Гуднайт, с развит гръден кош и гъста лъскава коса, която бе пуснал дълга. Изглеждаше на около петдесет и лицето му бе сурово и насечено.

Когато ги видя да се приближават, той скочи с неочаквана пъргавина от креслото.

— Господин Атертън… госпожице Смедли… моята маса е там.

Масата бе в ъгъла, на нея имаше кана с вино и три кристални чаши.

Шмид избра креслото с гръб към стената и им махна да се настаняват.

— Предпочитам да не се навъртат хора зад гърба ми — обясни той и без да иска разрешение, наля чашите догоре.

Нито Рис, нито Гуднайт възразиха.

— Новините се разнасят бързо — поде разговора Шмид. — Говори се, че се извадили късмет в работата.

— Благодаря — кимна Гуднайт и отпи от виното, което се оказа доста сладко, с дъх на плодове и никак не по вкуса му. Но въпреки това си сръбна повторно, преди да остави чашата.

— И аз благодаря за избора, който сте направили — отвърна Шмид. — Предполагам, че ястията, които си позволих да прехвърля на моя сметка… са били достатъчно вкусни?

— Познахте — кимна Рис.

— Някой от вас обича ли да залага?

— Не и на маси — засмя се Рис. — Лично аз предпочитам да дупча камъните.

— Не съм толкова краен, колкото моята партньорка — призна Гуднайт. — Ще кажа само, че не съм безразличен към игри, които разчитат на шанса.

— Ще ми се да можех да се владея като вас — въздъхна Шмид. — За нещастие шумоленето на картите и трополенето на заровете ми действат като зова на дивото. Тъкмо затова се радвам, че колкото и да е проспериращо, заведението ми не е единствен източник за моите доходи.

— А какъв е другият? — поинтересува се Рис.

— Аз съм преди всичко застрахователен агент. Особено в областта на високите рискове.

— И по-точно? — попита този път Гуднайт.

— Най-печелившото ми перо е миньорският бизнес, със застраховки срещу нещастни случаи и дори божествена намеса, ако някой днес все още вярва в Бога.

— Нещо като земетресения и прочее? — повдигна вежди Рис.

— Ни най-малко. Говоря за онези нещастни производствени инциденти, които са толкова чести във вашата професия, и най-вече за проклетите бандити, дето вгорчават живота на всички в пояса.

— Нима твърдите, че можете да ни гарантирате по някакъв начин, че тези копелдаци няма да ни нападнат? — попита Гуднайт, като се постара в гласа му да се прокрадне съмнение.

— Долавям скептицизма — отбеляза Шмид. — Но истината е, че ако утре бъдете така добри да отскочите до канцеларията ми, ще ви докажа, че нито един от застрахованите при мен миньори не е бил нападнат от онези престъпници. Процентът на успех е далеч по-голям, отколкото бихте очаквали.

— И какви са условията? — попита Рис.

— Аз съм честен и справедлив човек — отвърна Шмид. — Изчислявам премията съобразно доходите на моите клиенти.

— С други думи, този, който забогатее, плаща повече от бедния? — погледна го Гуднайт.

— Справедливо, нали?

— Господин Шмид, дори след толкова кратък разговор се уверих, че вие сте честен и порядъчен човек — заговори Гуднайт, след това се изправи, махна капачката на каната и изля съдържанието й върху главата на Шмид.

— Ах… ти, копеле! — изръмжа Шмид и ръката му се стрелна под масата.

Гуднайт пъхна своята под сакото и когато я извади, оказа се, че държи малък бластер.

— Шмид, ако ръката ти излезе с нещо повече от дебелите ти пръстчета, на света ще има един мръсник по-малко.

Шмид се облегна назад и разпери празните си ръце.

— Въпреки краткото ни спречкване — заяви Гуднайт, — не бих приел да поемете разноските по скромната ни вечеря. — Той извади от джоба си шепа кредити и ги пусна на масата. — Приятна вечер, господин Шмид.

Гуднайт и Рис прекосиха бавно залата, която сега беше смълчана, и излязоха в ресторанта.

— Ето това ти харесвам — подхвърли Рис. — Че винаги си много деликатен.

— Така е — засмя се Гуднайт. — Сега вече знаем кой стои зад изнудваческата организация и че Шмид играе с Маргатройд. Фреди ще се зарадва веднага щом му съобщим какво сме научили. Остава да почакаме, докато си подадат главите, да издържим на нападението и да проследим Маргатройд до проклетия крайцер.

— Да издържим на нападението. Казваш го толкова безгрижно, сякаш е някаква игра.

— Тъй де — кимна Гуднайт. — Да се страхувам от гангстерите, е равносилно да мисля дали ще започне да ми оредява косата. Ей, Мшел. Хареса ли ти моята малка реч одеве?