Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Звезден риск (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Star Risk, Ltd., (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2012 г.)

Издание:

Крис Бънч. „Звезден риск“ ООД

Американска, първо издание

Превод: Юлиян Стойнов

Редактор: Мария Василева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, 2010 г.

ИК „Бард“ ООД, 2010 г.

ISBN: 978–954–655–110–8

История

  1. — Добавяне

6

Бившият капитан от Съюзническата армия Чес Гуднайт се измъкна безшумно от скривалището, протегна се и огледа музея.

Дори в несвяст би могъл да организира по-добре охраната, помисли си той.

Гуднайт беше висок, почти двуметров мъж със стройно тяло. Имаше русолява коса, квадратна челюст, открито, честно лице и лъчезарна усмивка. Един от адвокатите му бе заявил, съвсем точно, че Гуднайт е показателен пример за неизличим социопат.

Носеше скъп цивилен костюм, по случайност в подходящ тъмен цвят, и обувки, които също случайно бяха с меки подметки.

Никой не го видя, когато, малко преди затварянето на музея, той се шмугна в макета на корабен шлюз, докато наоколо все още кръстосваха отегчени майки с деца. Темата на изложбата беше „Първите хора стъпват на Тормал“.

Никой толкова наивен… или невинен… не заслужаваше да притежава красивата колекция, обозначена като „Нашите първи семейни скъпоценни камъни“.

Особено когато камъните изглеждаха съвсем истински.

Никой и не ги притежаваше.

Поне на другите места.

Ако наистина притежаваш подобна колекция, пращаш камъните на Земята или на някой технически напреднал свят, за да им изработят точни копия, след това прибираш оригиналите в хранилище.

Или, ако разсъждаваш като Гуднайт, ги продаваш без много шум в „Тифани“ и прибираш печалбата в джоба.

В музея беше тихо, тъмно и пусто.

Време да се захваща за работа.

Гуднайт натисна леката издутина от дясната страна на челюстта си и се „ускори“.

Рефлексивното му време се повиши с триста процента, зрението му се разшири до инфрачервения сектор, слухът му стана по-чувствителен от този на хищник, а радарната антена, имплантирана под кожата на челото му, оживя.

Той сканира залата на музея.

Нищо и никой.

Чудесно. Гуднайт изключи сензорите.

Разполагаше с още деветдесет минути заряд на батерията.

Гуднайт намести на рамото си малката раница и се запромъква на пръсти, както го бяха учили, а след това бе практикувал в стотиците секретни мисии за Съюза, преди да се „светне“ — по негови думи — за това кой прибира печалбата и кой върши мръсната работа. Това стана след онази доста сложна и болезнена хирургична операция, известна на обществото като „подобряване“.

След като го осъзна, последваха две чудесни години, през които се прехранваше с обири, докато накрая го заловиха. Беше се опитал да открадне бижутата на посланика на Съюза, докато негово превъзходителство и съпругата му участваха в устроения от тях бал с маски на долния етаж на къщата. И тогава двама негодници с полицейски значки се появиха изненадващо.

По време на съдебния процес адвокатката, която Гуднайт намираше за особено привлекателна, макар тя категорично да отхвърляше всички негови предложения за интимна близост, го попита:

— Как можа?

— Тя имаше най-хубавата колекция от бижута — отвърна той с неумолима логика.

— Но… тя е съпруга на посланика!

— Какво пък, нали могат да си го позволят? Освен това сигурно са застраховани.

Жената го погледна натъжено. Двуметров хубавец с примамлива усмивка и рошав рус перчем. Приличаше по-скоро на филмова звезда.

Но беше безнадежден случай. Човек без морал.

Когато му съобщи какво мисли, той възрази, че досега не е убивал никого, освен, разбира се, враговете, за което е получавал съответни заповеди от своите началници.

Това не подобри отношението й, нито качеството на защитата.

Адвокатката посочи, че досието му от армията е перфектно. За съжаление повечето от данните вътре бяха засекретени и не можеха да се изнасят в съда.

Не че това имаше някакво значение.

Признаха го за виновен и му предложиха да избира: десет години на каторжническа планета, което бе равносилно на смъртна присъда, тъй като щяха да му отнемат възможността да си набавя батерии за ускорителната система.

Или…

Да им сътрудничи.

И Гуднайт запя като земно синигерче, издавайки всички свои скривалища, местата, където държеше временно плячката, и дори бъдещите си планове.

Не издаде само помощниците си, защото нямаше такива, винаги работеше сам, още от съвсем малък. Когато си самичък, по-лесно хващаш пътя.

Пък и не познаваше истинското значение на думата „приятелство“. За него тя имаше по-различен смисъл и се отнасяше единствено до малкото му братче Рег, но кой би могъл да знае какви дефиниции използват другите? Имаше известна представа за това от службата си в отдела за специални операции, заради което никога не му бе хрумвало да се опитва да краде от тях.

В края на краищата го осъдиха на две години в планетарния затвор.

Избяга след месец, притаи се, след това направи два големи удара, с което си осигури нови документи за самоличност и билет за друга планета.

Гуднайт започна да се забавлява, да сменя един свят с друг, една система с друга, рядко удряше повече от веднъж една и съща планета и се измъкваше далече преди ужиленият да нададе вой.

Проявяваше особен интерес към законите на всеки отделен свят, за да е сигурен, че не включват особено тежки наказания за най-обикновена кражба.

А сега беше на Тормал, готов за истински голям удар, вероятно най-големия досега, ако неговият джобен компютър казваше истината за тези скъпоценни камъни.

Толкова по-важно бе максимално бързо да свърши работата и да се измъкне. Беше научил за бижутата, докато събираше информация по един случай на съседен свят. Пристигна на Тормал като турист, посети музея на втория ден, а днес беше третият. Утре възнамеряваше да отпътува. Това бе най-безопасният начин за действие на оскъдно заселен свят, където непознатите лесно се забелязват.

Може би ще е най-добре, след като прибере печалбата, да си намери някой приятен тропически свят като Трималхио IV, за който бе гледал реклами по телевизията, но все още не бе посещавал, и да си отдъхне известно време там, да разпусне, да се наслаждава на своя милион и повече, скрит в непробиваема сметка в банка на свят, който още не присъства в мислите му.

Може би.

След още един или два подобни удара.

А междувременно… той продължи да се промъква съвършено безшумно.

На два пъти сканира околностите с радар и инфрачервени вълни.

Тихо и чисто.

Стигна висока порта с надпис „Планетарна съкровищница“, подмина я и доближи малка, незабележима на пръв поглед врата с табелка „Персонал“.

Както портата, така и тази врата имаха аларми.

Отне му само няколко секунди да обезвреди датчиците на малката врата, така че дори да я взриви, да не последва реакция.

Тъкмо се готвеше да се заеме с ключалката, когато реши да направи още една проверка.

Чувстваше се неспокоен, вероятно заради странното усещане, че го наблюдават. Шесто чувство, на което бе свикнал да се уповава, може би защото го имаше от малък, а не се бе развило по-късно с тренировки и намесата на неврохирурзите.

Нищо.

Той извади комплекта от шперцове, наведе се към ключалката и изведнъж се сепна. Хитро.

Много хитро.

Ключалката имаше вградена аларма, която се изключваше само при поставяне на оригиналния ключ.

Гуднайт отвори чантичката на пояса си и извади малка тръбичка, не по-дебела и дълга от молив. Включи захранването в единия край и я доближи до отвора на ключалката. Светлинката на върха премигна в зелено, сетне почервеня. Скоро след това червеното отново се смени със зелено, „Моливът“ бе засякъл честотата на алармата и я бе обезвредил.

Отварянето на самата ключалка бе лесна работа.

Гуднайт побутна вратата, но не влезе в стаята, озарена от две светлини в противоположния край.

Беше забелязал през деня, докато се разхождаше, че на пода са монтирани още датчици. Но и без това не смяташе да се добере до скъпоценните камъни по този начин.

Той докосва отново издутината на челюстта си, ускори се и провери стаята. Нищо тревожно.

Приклекна леко и с един скок преодоля разстоянието до големия шкаф на три метра от него. Премина по ръба му, като пазеше равновесие, усещайки как рамката поддава под краката му.

Още един скок, още един шкаф.

На пет метра от стената бе стъклената витрина, която всъщност го интересуваше.

Гуднайт не гледаше към нея, а към една от носещите подпори на тавана. Той извади от раницата намотка с много тънко и здраво въже. На единия му край бе завързана лека тежест.

Гуднайт го завъртя над главата си и го метна нагоре. Тежестта се усука около гредата, за миг заплаши да полети надолу, сетне направи още един кръг и замря.

Той дръпва пробно въжето, за да се увери, че е затегнато достатъчно.

Подскочи бързо нагоре, осъзнавайки, че скоро зарядът на батерията ще свърши, увисна на въжето и се люшна във въздуха, докато витрината се озова под него. Тук отпусна лекичко въжето между пръстите си и се приземи върху рамката, малко по-твърдо, отколкото би искал.

Но дебелото подсилено стъкло издържа и той внимателно приклекна над него. Извади малко фенерче от джоба си и освети витрината.

Единственото му притеснение — че може би нощем местят камъните другаде — се оказа неоснователно.

Те сияеха под него с примамлив блясък, сякаш го зовяха да ги вземе, да станат негово притежание.

Чес Гуднайт се усмихна щастливо, прибра фенерчето и извади малка лазерна резачка, после направи първия разрез покрай едната рамка на витрината.

Така и не чу плъзгащия се на тавана панел. Нямаше представа, че „неефективната“ охрана разполага с таен пост, който се сменя на всеки час. Мъжът горе се наведе безшумно, прицели се и изстреля една упойваща стреличка в гърдите на Чес.

Едва когато тялото му тупна на пода, алармите и светлините се задействаха.