Крис Бънч
„Звезден риск“ ООД (41)

41

Срещата на дружеството за подпомагане на миньорите беше по-шумна от обичайното и малко по-добре организирана. В сградата се бяха натъпкали към петстотин миньори, почти два пъти повече от обичайния брой при подобни срещи.

И за първи път бяха поставени само два въпроса за обсъждане.

Един от миньорите предложи всички членове на дружеството да се изтеглят от системата Фолей, докато „Транскутенай майнинг“ не бъде в състояние да гарантира сигурността им, след като наетата от тях фирма се провали окончателно.

— Къде да се изтеглим? — попита Ел Си Доу.

— Където и да е, дявол го взел — разгорещи се миньорът. — Лично аз се прибирам на Рафаел II. Мизерно местенце, рудата е в оскъдни количества, но поне няма опасност да ти забият ракета в задника, докато я копаеш.

— Лесно ти е на теб — обади се друг миньор. — Досега поне ти се разминаваше… докато някои от нас, като мен например… сега вече си нямат съвсем нищо.

— Какво пък — изгледа го навъсено първият, — щом си решил да се правиш на герой, стой си тук. Но аз се махам. Преди това обаче предлагам да гласуваме за общо изтегляне.

Гласуваха и предложението едва не бе прието с 245 срещу 270 гласа.

— Радвам се, че тук има толкова много герои — продължи да се заяжда първият миньор. — Но въпреки това аз ще си тръгна.

— Няма да си единственият — провикна се друг. — Аз си разчистих сметките с „Транскутенай“ и проклет да съм, ако остана дори един ден повече.

След като крясъците и виковете поутихнаха, двайсетина миньори заявиха, че си заминават веднага. Доу се опита да ги спре.

— Нима ще се предадем толкова лесно? Да покажем на онези бандити, че не сме замесени от такова тесто.

— Не и когато става въпрос за собствения ми живот — гласеше краткият отговор.

 

 

— Харесва ми, когато е късно, красиво и тихо, както сега — заяви Рис, докато наливаше на Редон Спада и на себе си поредната чаша с билков чай. Тя и още неколцина служители на „Звезден риск“ се бяха настанили в каюткомпанията на „Бууп-бууп-адууп“.

— Лично аз предпочитам да сме в космоса, където поне ще ги видим отдалече, когато идват — отбеляза Спада.

— Напълно съм съгласен — присъедини се Гуднайт. — Винаги когато е тихо, започвам да си мисля, че наближава поредният миг, в който ще се случи някоя неприятност.

— Млъквай, Чес — скастри го Балдур. — Искам да се съсредоточиш върху фоторобота.

— Добре, добре.

Останалите гледаха към холоекрана, на който Кинг прелистваше различни части от човешко лице.

— Може би… не е това… не… о, не, за Бога… — мърмореше Гуднайт, разглеждайки различните проекции.

— Господин Спада — заговори Кинг, без да отделя поглед от екрана, — не се ли чувствате самотен, когато се реете някъде из космоса?

Спада се усмихна тъжно.

— Животът е самотно занимание, нали?

Грок изсумтя.

— Вие, хората, губите толкова много време да се самосъжалявате. А какво ще кажете тогава за мен, без сънародник на светлинни години наоколо?

— Никой не те кара да си тук, нали? — попита го Балдур.

— Никой от нас не трябва да е тук — обади се Рис. — Но ето че сме.

— Което ни връща до въпроса защо — изръмжа Грок.

— Държите се, сякаш имаме някакъв избор — поклати огорчено глава Гуднайт.

— Разбира се — отвърна Рис. — Не мислиш ли, че имаме?

— Нещо напоследък не виждам големи простори за свободната воля — продължи мисълта си Гуднайт. — Погледнете само как хитро ме подмамихте да дойда на Сет.

— Шокирана съм. И това да го каже човек, когото спасихме от камерата на смъртниците?

— Ха-ха — захили се Гуднайт.

— Съгласна съм с Грок. А как мислите, че се чувства някой, когото смятат за робот?

— Моля? — надигна се учудено Спада.

— Става въпрос за нашата Джасмин, която е твърде хубава и същевременно невероятно умна — поясни Рис. — Някои я смятат за андроид.

— Такава ли си? — попита направо Спада. — Прощавай, ако си навирам носа където не трябва.

Кинг се усмихна вяло. Спада сви рамене.

— Ако е така — рече той, — това вече е истинска самота.

— Но не е задължително — посочи Гуднайт.

— Така е — съгласи се Кинг. — Винаги можеш да си разтвориш краката пред някой, който намира чукането с андроид за екзотично занимание, подправено с трите закона на роботиката.

Гуднайт трепна забележимо и Грок не пропусна да го отбележи.

— Май е време да сменим темата — предложи той.

Рис бе готова да се съгласи с него, но я прекъсна интеркомът. Балдур бе най-близо и докосна сензора.

— „Звезден риск“, Балдур.

На екрана се появи Рег Гуднайт с разкривени от гняв устни.

— Чухте ли за срещата на дружеството на миньорите отпреди час? — попита той.

— Не сме — отвърна Балдур.

Гуднайт ги запозна с подробностите, включително и колко миньори са решили да прекратят договорите си.

— Лоша работа — заяви спокойно Балдур.

Рег Гуднайт се ядоса още повече.

— И само това ли ще кажеш? Страхотна забележка, Балдур. Не знам дали си даваш сметка какви усилия правя, за да ви спася от гнева на управлението, а ти ми отвръщаш с „лоша работа“?

— По-добре, вместо да ти напомням, че сме сключили договор.

— Договор-моговор! Ако решим да прекратим договора, можете да ни съдите където си искате и ще ви трябват най-малко пет земни години да стигнете до някакво решение. Не мисля обаче, че ще е във ваша полза, тъй като „Транскутенай“ разполага с достатъчно силни доводи, например некомпетентност и неизпълнение на задълженията.

— Това е по силите ви — призна Балдур. — Въпросът е как ще се справите с по-непосредствените неприятности.

— Да го разбирам ли като заплаха?

— Никого не заплашвам — отвърна Балдур.

— Е, добре — рече примирено Гуднайт. — Най-добре и двамата да се успокоим и да обсъдим проблема разумно.

Балдур се готвеше да поясни, че лично той е напълно спокоен, но видя, че Рис поклаща глава.

— Съгласен — заяви веднага. — Какво предлагаш? Съмнявам се, че е по силите на „Звезден риск“ да накара тези миньори да вземат отново кирките.

— Разбира се, че не — съгласи се Гуднайт. — Но очакват от вас сериозна промяна на положението, и то в най-скоро време.

— За щастие — подсмихна се Балдур, — вече имаме някои добри новини, но все още не ми се иска да ти ги съобщавам.

— Хм. Да не би да сте проследили проклетия им крайцер?

— Не, но открихме някои неща за него.

— Празни приказки — озъби се Гуднайт, който изглежда едва се сдържаше. — Искам нещо, което да може да се пипне, както казват хората. Надявам се, че поне говориш истината. Като стана дума за това, брат ми все още ли е на онази тайна мисия?

— Не — отвърна Балдур. — Той е тук, при нас и подготвя доклада си.

Балдур завъртя камерата към надвесения над фоторобота Чес.

— Здрасти, братле — махна с ръка Чес. — Май не си в добро настроение?

— Не съм — съгласи се Рег. — И с вас ще стане същото, ако не започнете да давате резултати.

— Хайде, хайде — подсмихна се спокойно Чес. — Имай вяра в мен.

— В теб имам. Но в приятелите ти… в началото бях готов да им се доверя. Но сега… — Рег Гуднайт не довърши изречението.

— Съвсем близо сме до някои много интересни разкрития — излъга с лека ръка Чес. — Включително относно новата база на крайцера.

— Надявам се. Ще ми кажеш ли къде се губи през изминалия месец?

Чес Гуднайт поклати глава.

— Не и на открита линия.

— Какво пък… — въздъхна Рег. — Ще се опитам да удържа още малко на недоволството на управлението. Но ако не ми беше брат…

— Щях да съм ти леля — прекъсна го Чес.

— Какво? Какви ги приказваш, за Бога? Взе да говориш щуротии като приятелчетата си.

— Хайде стига, Рег. Изпий чаша топло мляко или нещо от тоя род. Всичко ще бъде наред.

— Дано да е така — отвърна мрачно Рег Гуднайт и прекъсна връзката.

— Впечатлен съм от вас — обади се пръв Спада. — Вие от „Звезден риск“ определено сте способни на креативно мислене.

— Искаш да кажеш, че лъжем добре — поясни Джасмин Кинг.

— Е, държах да прозвучи по-възпитано.

— Не си прави труда — успокои го Чес Гуднайт. — Защото ако скоро не им дадем каквото искат, мисля, че ще загазим здравата.

 

 

Ел Си Доу напусна дружеството за подпомагане и се отправи към кръчмата „До последна капка“, твърдо решена да изпусне парата. Проклетите егоистични копелдаци я бяха ядосали. Готови да зарежат всичко и да побегнат при най-малката опасност.

Тя се сепна. Не бива да е толкова крайна, след като рядко лети до пояса и върши цялата си работа в спокойния Шеол. Лесно й е тук, далече от опасностите.

Какво пък, въздъхна тя. Толкова по въпроса за съчувствието. Ако не измисли нещо, скоро недоволните, които напускат системата, ще се превърнат от ручей в река.

Едва ли най-добрият начин да търси решение е да седи с чаша в ръка. И друг път е изпадала в тежко положение, но винаги е успявала да докаже, че не напразно е избрала името Ел Си Доу, в онова време, когато още се казваше…

Божичко, май е забравила.

Тя свърна зад първия ъгъл и се насочи към малкия си апартамент в комплекса „Миньорско гнездо“.

Трябваше да помисли върху нещо, което не й даваше покой от известно време насам.

В началото не се получи.

Може би все пак трябва да се подкрепи с една глътка?

И това няма да помогне.

О, по дяволите!

Доу изстена мъчително. Никога няма да си вземе поука.

Така и не забеляза мъжа, който се появи от сенчестия ъгъл, стиснал нож в ръка.