Василий Захарченко
Надбягване с разума (46)

28 май. Четвъртък

Днес, въпреки че е празник, всички са на работа. За първи път „изпробваме“ Кибера. Той гълта като боа информацията, която постъпва от цеховете. Николай Иванович потрива ръце от удоволствие: „Чудесна електроника… не ни подвежда, не засича…“

Представям си колко хора би трябвало да работят тук, на Централния пулт за управление, за да следят протичането на процесите в цеховете, при това и да успяват да се намесват в техния ход.

Честно казано, радвам се за Кибера. Браво!… Не много сложното му преоборудване не се отрази на отношението му към работата — работи прекрасно. Интересно как ще се справи с управлението. Съдейки по това, че обработката и анализът на постъпващите данни вече се осъществяват в машината, последната степен също няма да ни подведе.

— Чакаме твоите команди, старче! — шегува се Кузовкин, нежно милвайки блестящите стени на Кибера.

— Я гледай как мирно стоиш пред машината… — забелязва малко недоволно Николай.

— А как иначе? Виж колко е умна… Като човек…

Засмяхме се… А Нина се възмути:

— Аз не искам да отстъпвам на машината, И дори стихове съм си записала на тази тема. И напълно съм съгласна с Павел Антоколски. Слушайте:

Ще отмине векът.

Ще почука и другият век.

И по стръмния път

през стремителните години

никога, никога, никога

няма човек

да загуби предимство

пред строгите, умни машини.

Точка. Дума не можеш изхвърли

от песента.

Регламентът изтече,

затихнаха всички дебати.

А после ще видим кой кого:

електрониката

или опонентът,

без оръжие тръгнал в борбата!

— Харесаха ли ти стиховете? — попитах вечерта Кибера, когато всички си бяха разотишли.

К. Хубави са. Само че напразно ни сблъсква един срещу друг. Всекиму своето. А вашето мнение?

А. Съгласен съм, но къде е границата в разпределяне на нашите задължения?

К. Аз, като дисциплиниран войник, живея според дадения ми устав. Фантазирането остава за вас, хората.

А. Добре, нека да е така… Но нали с развитието на техниката центърът на тежестта се придвижва към машините. До какви граници?

К. Те изцяло зависят от човека.

Това е моят последен конспект. Утре си заминавам. Неволно ми се иска да направя равносметка на нашия продължителен разговор.

Какво да чакаме по-нататък? По какви пътища ще се устреми развитието на новата машина, родена от човека — усилвател на неговия разум? Какво ще дадат на потомците ни кибернетичните устройства, на които нашият изпълнен със събития двадесети век вдъхна живот?

Спомням си един наскоро прочетен роман, написан от чуждестранен фантаст, който се беше опитал да си представи бъдещото общество на кибернетичния век.

Около група високоразвити и талантливи машини са се обединили експерти. Машините решават всякакви държавни проблеми, проверяват също и своите стопани експерти. На свой ред експертите контролират народа от името на непогрешимите машини. Народът не разсъждава — народът сляпо вярва в машинния разум, който никога не греши.

Унил, безинтересен живот! Някаква машинна технокрация, а не бурен разцвет на човешката дейност, поддържана от високоразвитата техника. Не, не е това…

Но какъв е все пак по-нататъшният практически път на развитие на тези машини?

Задавайки такъв въпрос, ние стигаме до сложността на неговото решение. Представете си, че на получовека, който е сложил камък на тоягата си и за първи път е създал примитивна брадва, му задават въпроса: „Как смятате, в какво ще се превърне в бъдеще вашето оръжие?“ Нима би могъл този космат титан на мисълта да предвиди в онези времена раждането на огромни пневматични чукове, прокатни машини, екскаватори — с една дума, — на всичко онова, което се е явило като следствие от примитивната каменна брадва? Разбира се, дори най-разпалената фантазия на неандерталеца не би могла да си представи такива неща.

А ако изобщо се говори за прогреса на човешката мисъл — за атомните електроцентрали, за радиолокацията, за космическите полети — с увереност може да се каже, че за подобни неща дори не се е и мечтало. Но защо, мислейки за бъдещето, трябва да отиваме в лабиринтите на историята? Нека постъпим иначе.

Представете си за миг, че се намирате отдалечени само сто години в миналото.

Средата на миналия век. Пред нас е изтъкнат ерудит на своето време, човек, притежаващ най-последните, най-многообразните знания на века. Той се е надвесил над масата, пред него стои лист хартия. Като натопява пачето перо в мастилницата, той се замисля, мечтаейки за бъдещето. Зад стените на къщата звънко тропат копитата на кон — пощенската карета тръгва от Москва за Санкт Петербург.

Какво може да си представи този ерудит от миналия век? Неговите мечти може би са интересни, но винаги ли са обосновани? По-добре нека го поканим в наше време и му покажем най-обикновени неща, които той дори не може да си представи.

Показваме му телевизор. Разбира ли той, че изображението е дошло по ефира от десетки и стотици километри; че ние не му показваме движещи се картинки, а електронно изображение на истинския, реалния живот? Не, той не може да разбере това. Та нали в миналия век представата за електричеството се е свеждала главно до стъклената пръчица, която, след като я потъркат с парченце сукно, може да привлича тънки листчета хартия. Можел ли е да види отвъд опитите на Галвани с безпомощните жабешки крачета бъдещото използуване на биотоковете?

Дори ние, които сме се родили в първото десетилетие на нашия век, едва ли бихме могли да предположим, че ще станем свидетели на първите космически полети. Мечтателите фантасти ги отнасяха към бъдещото столетие, а ето че и ние се оказахме съвременници на покоряването на космоса.

Нима бихме могли да предполагаме, че късчетата безцветен тежък метал със странното антично название „уран“ ще служат като гориво за атомните електроцентрали? Не, не бихме могли, разбира се. Защото самото използуване на атомната енергия ни се струваше чисто теоретичен въпрос.

Ето защо, мислейки за прогреса на кибернетиката, за еволюцията на „умната“ машина, ние можем само да предполагаме този скок, който ще извърши тя в своята бъдеща еволюция. Пълният обзор на възможностите на умната машина е още недостъпен за нашето разбиране.

Защо да не се използуват в машините живите клетки на мозъка? Поместени в специална хранителна среда, тези най-икономични, най-жизнени, с най-голям капацитет елементи на живия организъм ще помогнат на кибернетичната машина на бъдещето да извърши истинска революция в конструирането.

На дневен ред стои въпросът рязко да се намалят размерите на всички детайли на кибернетичните машини. Ние наблюдаваме стремителен прогрес в миниатюризацията на елементите на електронноизчислителните машини. Днес инженери-химици могат да създават от разтворите система кристали, които представляват готова електронна схема на изчислителната машина.

Ще мине време и кибернетичната машина ще се яви пред нас във вид на уред, не по-голям от ръчен часовник. Най-мощните апаратури за научни изследвания, които се състоят от милиарди елементи и притежават неограничена памет, няма да се нуждаят тогава от огромни помещения.

Ще дойде ден и в изчислителната машина ще се използуват елементи на светлинните импулси със скорост 300 000 километра в секунда. Тези елементи, в които ще работи светлинният лъч, могат да представляват молекула, дори атом.

Именно тогава човек ще създава машини, които ще се състоят от „мислещи“ кристали, неголеми по размер, но много бързодействуващи — ще извършват милиони операции в секунда. Те ще могат да станат основа за създаването на роботи, които по облик ще напомнят своя създател — човека.

Но тези двойници на човека ще притежават възможности, превъзхождащи онова, на което той самият е способен. Вероятно роботите ще могат да виждат и да чуват по-добре от стопаните си. Та нали още днес в нашите лаборатории се разработва „изкуствено око“ на основата на новите постижения в науката интроскопия.

Опирайки се на успехите в използуването на рентгеновите и инфрачервените лъчи, на ултразвука и на други средства, интроскопията дава възможност да се виждат всевъзможни детайли през непрозрачни предмети, метал, стени и т.н.

И което е най-интересно — в „умната“ машина невидимото ще се преобразува във видимо за човека изображение. Ще станат видими вътрешността на стоманената отливка, плетениците на магнитните полета, дейността на органите в живия организъм, движението на соковете в растенията, вътрешният живот на клетката и т.н.

Но нали се правят опити и в изострянето на другите човешки сетива — слуха, обонянието, осезанието и т.н. Те също могат да бъдат предадени на роботите.

Днес подобни роботи живеят само в научнофантастичните романи. Дават им мозък от шуплест иридий, дават им глас, зрение, слух, обоняние и стават истински приятели на човека.

А може би някога те ще се изравнят с човека по разум? Мисля, че не. Невъзможна е еволюция в развитието на разума извън обществото с всичките му сложни закони. Никога „разумът“ на машината няма да достигне разума на човека.

Преди няколко години в джунглите на Индия намерили момиченце, възпитано от вълчица. Инстинктът довел животното до човешкото жилище. Вълчицата, която била загубила вълчето си, не разкъсала детето, а го отнесла в леговището си и в продължение на няколко години го възпитавала като вълче. Детето попаднало в условия, описани от фантаста Бероуз в романите му „Тарзан — господарят на джунглата“ и от Киплинг в знаменитата, позната на всички повест „Маугли“. И Тарзан, и Маугли били надарени от авторите с най-добрите качества на човека. Но, уви, животът говори друго.

Детето, което дълги години било възпитавано от вълчица извън човешкото общество, не само не придобило интелект, но дори не можело да ходи на два крака: момиченцето пълзяло. След като се върнало сред хората, детето се развивало бавно, трудно — навиците, възпитани в него от звера, още дълго вземали връх над човечността.

А ето противоположен пример. Преди двадесет години дълбоко в джунглите на Парагвай френският етнограф Велар открил едно от най-дивите индиански племена. Това племе се намирало на изключително ниско ниво на развитие. То се криело от хората, общуването с други племена било забранено. Гуякили — така се наричали членовете на племето — не познавали метала и не можели да използуват огъня. Криейки се от преследване, те загубили едно двегодишно момиченце. Велар го взел и го завел във Франция. Отначало то било като малко зверче. Но по-късно получило съвременно образование, завършило университета, знаело два езика. По специалност девойката станала етнограф и вече е написала редица научни трудове. Запозната е с музиката, поезията, живописта. И ако сега я върнете към начина на живот на родителите й, едва ли би повярвала, че самата тя е от племето гуякили.

Само развитието в обществото прави човека човек. И „най-умните“ роботи, „най-интелигентните“ машини са лишени от тази възможност и колкото и да се развиват, те винаги ще останат само обучена машина. Но в буржоазното общество съществува и друго гледище по този въпрос. Сега господа капиталистите всячески рекламират постиженията на кибернетиката, дори се опитват да изследват с нейна помощ обществените явления. Обаче те опростяват сложните социално-икономически процеси, разглеждайки ги като просто копие на механичното явление. Те опростяват и отношенията между класите, нациите и расите, твърдейки, че тези отношения могат да бъдат напълно обяснени чрез модерната „теория на игрите“.

Буржоазните учени говорят, че животът е арена за игра. Искаш ли да бъдеш щастлив — търси алгоритъма на играта в живота и ти непременно ще спечелиш. Те свеждат всички сложни противоречия в обществото до просто преработване на информацията, подчинено само на математическите закони. Те говорят, че може да се избавиш от всякакви неприятности — от кризи, войни и т.н. — с помощта на тайнствения и неуловим алгоритъм. За съжаление в хора на тези гласове понякога се вплитат и гласове на много талантливи учени. Ето какво пише за бъдещето на кибернетиката и изтъкнатият учен Рос Ешби:

„Най-сериозната заплаха, която таи в себе си управляващата машина, ще бъде може би нейният егоизъм. В ранния стадий на използуването на машината ние несъмнено ще успяваме да я накараме да действува в наша полза. Но ако тя наистина придобие собствена власт, то неизбежно рано или късно ще се отдалечи от това положение. Ако машината се използува за обществено планиране и координация, не бива да се учудваме, ако след известно време от нея започне да излиза цял поток заповеди, планове, директиви, отделящи все повече внимание за осигуряване на собственото й благополучие.

Едва ли ще можем да възразяваме, ако открием, че все по-голяма и по-голяма част от националния бюджет, планиран от машината, ще отива за все по-нарастващото производство на подобни планиращи машини. В потока на издаваните от нея планове и директиви може би няма да забележим, че предприятията, които произвеждат автоматични механизми, ще работят, заменяйки износените части на автоматичните механизми. Може да не открием, че тяхното снабдяване с енергия се осъществява непосредствено от собствените им автоматични атомни реактори; може и да не забележим, че машината вече е решила, че хората, които я обслужват, не са й нужни.“

Драматичен и дълбоко погрешен извод.

Кибернетиката заема значително място в епохата на строителство на комунистическото общество. В условия, когато няма безработица и кризи, а нарастващо изобилие, „умната“ машина става оръдие в ръцете на народа, който строи прекрасното бъдеще.

Съветските хора чудесно разбират какво им носи неотдавна родилата се и бурно развиваща се наука — кибернетиката. Тя се труди за човека, а не срещу него.

Неотдавна в заводите Рено в град Булон Баянкур възмутените работници разбили електронноизчислителната машина, която препоръчала да бъдат уволнени техните другари от завода. Машината не само анализирала положението на пазара, не само ревизирала складовете на завода, но и установила, че намаляването на производството при създалите се условия ще бъде по-изгодно, отколкото ако заводите продължават да работят.

Днес в много капиталистически страни се наблюдава този процес, който напомня събитията от първата промишлена революция. Тогава лудистите чупели машините, защото те заменяли физическия труд на човека. Сега това се повтаря с електрониката. Но тук не са виновни машините, не е виновна електрониката — виновен е капитализмът, който в много случаи не е способен да използува постиженията на науката и техниката за благото на човека.

Такова положение е съвсем немислимо в условията на бързо развиващата се икономика на нашата държава. Машината става приятел на човека, негов помощник, негов другар.

Ето защо ние протягаме ръка на „умния“ робот и му казваме: „Нека да не спорим за нашите достойнства и недостатъци! Нека да работим заедно. Ние с теб имаме толкова много работа — трябва да строим комунизма.“