Василий Захарченко
Надбягване с разума (32)

Възвръщане от смъртта

Човекът умираше. Алабастровото му лице беше застинало, на побелелите му устни бе изписана болезнена гримаса.

Бяха го докарали от бойното поле, кръвта му изтичаше. Санитарите бързаха — по-скоро, по-скоро… раненият може да умре от загуба на кръв!

Но така и не успяха да го донесат жив до операционната зала. Когато го поставиха на масата, той беше вече мъртъв. Нямаше дишане, не биеше сърцето, зениците — мънички прозорчета към човешката душа — бяха като вледенени: не реагираха на трептящата светлинка на запалената кибритена клечка.

— Умря — рече възрастен санитар, видял много подобни случаи през живота си.

Всички наведоха глави.

— Той трябва да живее! Той ще живее! — развълнувано заговори младият лекар, почти младеж, с енергично лице. Ръцете на хирурга трепереха от вълнение. — Само по-бързо… Чувате ли? По-бързо!

Той и сестрите в бели, изцапани с кръв престилки, застанаха до мъртвия човек. Сега ръцете на хирург вече не трепереха — те действуваха бързо, ловко, уверено…

— Разправяй как е там, на оня свят? — попитаха лейтенант Соколов приятелите му от болничната стая.

Лейтенантът се усмихна смутено:

— Защо пък аз да ви разправям, братлета?

— Ами защото ти беше мъртъв! И ако не беше бригадата на доктор Неговски, сега сигурно щеше да летиш с ангелите в небесата.

— Я стига сте се шегували! — възмути се Соколов. — Но вие какво?… Да не би сериозно… — попита той, след като се позамисли. — Честна дума, нищо не помня. Помня само, че бях ранен, че ме мъкнеха нанякъде. После едва тук, в болницата, се свестих…

Към тази история, станала по време на Великата отечествена война, ми се иска да добавя още нещо. Бившият лейтенант Соколов днес се чувствува прекрасно и работи на един от многобройните строежи в страната.

Да, той наистина беше мъртъв и лекарската бригада на Владимир Александрович Неговски му възвърна живота.

Къде е границата между живота и смъртта?

И кога може да се съживи човекът?

… Това се случило много отдавна, преди няколко века. В 1543 година лекарят на испанския крал Карл V, знаменитият хирург Везалий, в присъствието на група придворни правел аутопсия на тялото на един велможа, за да установи причината за смъртта му. Това не била първата операция на хирурга.

С бързо движение на ножа той разрязал тъканите на мъртвия човек, отворил гръдния кош — и изведнъж ножът със звън паднал от ръцете му. Сърцето на мъртвия човек пулсирало.

— Той уби жив човек! — чули се гласове. — Светотатство!

Хирургът едва избягнал смъртното наказание за убийство. Само личната намеса на краля и авторитетът на лекаря заменили смъртното наказание с дълго поклонничество в Ерусалим.

Но в какво се състои работата? Та нали човекът е бил мъртъв? След смъртта могат ли да живеят някакви части в човешкия организъм?

Дълго преди революцията руският лекар Н. П. Кравков съживил пръстите на мъртъв човек. Той осигурил непрекъснато протичане на кръвта по кръвоносните съдове. На пръстите продължавали да растат ноктите — те живеели…

В 1902 година руският учен А. Кулябко успял да съживи сърцето на дете 20 часа след смъртта му. Сърцето биело, но детето било мъртво. По-късно лекарите съживявали сърце и след 96 часа.

Още по-смел експеримент направил в средата на миналия век френският лекар Сакар. В отрязаната глава на куче вкарвали с помпа кръв. Като някакво чудо изглеждала тази оживяла глава, която отваряла очи, гледала хората и дори се опитвала да лае.

В какво се състои работата? — още веднъж задаваме въпроса. Ако отделни части на човешкия организъм продължават да живеят и след смъртта, значи смъртта се определя не от срока на живот на отделните органи на човека, а от жизнената дейност на нещо най-главно?

Такъв главен център на живота е мозъкът. Щом умрат неговите клетки, лишени от захранването, което идва по кръвоносните съдове, настъпва истинска смърт за целия организъм. А колко време живеят клетките на мозъка без захранване?

Много учени през различни времена са се занимавали с този въпрос.

Аз имах щастието да се срещна със забележителния хирург и смел експериментатор Сергей Сергеевич Брюханенко. Той беше посветил цялата си дейност на съживяването на човека, на възвръщането му към живот след смъртта.

— На първо време трябваше да налучквам пътя — разказваше Сергей Сергеевич. — Отделни исторически факти, стигнали до нас, но лишени от научна основа, бяха станали легенди. Никога няма да забравя — продължаваше той — как веднъж докараха в клиниката тялото на умряло момиче. Беше изминало много време, вероятно едно денонощие, откакто беше умряло. Не знам какво ни подтикна към един неочакван експеримент. Присъединихме апарата „изкуствено сърце — бял дроб“ към вратната артерия на умрялата. След няколко минути забелязахме как на мъртвото тяло се появи цветът на живота — то порозовя. Затопляната кръв, наситена с кислород, непрекъснато постъпваше от апарата в мъртвото тяло. Внимателно и с вълнение се вглеждахме в лицето на момичето. Ние разбирахме, че е невъзможно да се съживи човек цяло денонощие след като е умрял. Клетките на мозъка загиват без подхранване само след 5–6 минути. Именно тогава в тях става онова невъзвратимо изменение, което практически се явява причина за смъртта на човека… Но в дадения случай беше станало чудо: ние видяхме как от очите на мъртвото момиче потекоха сълзи. Това беше почти невероятно: сякаш мъртвият човек плаче, съзнавайки, че вече никога няма да се върне към живота.

Няма да скрия от вас — развълнувано продължаваше Сергей Сергеевич, — че ние, които стояхме около умрялата, също плачехме, съзнавайки своето пълно безсилие. Да, трудни пътища водят към тайната на живота… Дадох си дума никога да не повтарям подобни експерименти. Обаче опитът ясно показа, че дори цяло денонощие след смъртта не всички мозъчни клетки са били мъртви. Някои от тях, които управляват жлезите, отделящи сълзи, продължаваха да живеят. По-късно — продължаваше да разказва Брюханенко — другарите ми разказваха друг случай. Тялото на мъртъв младеж, което не могло да бъде съживено, било подложено на действието на апарата „изкуствено сърце — бял дроб“. И само за миг то проявило поразителни признаци на живот. Мъртвият младеж вдигнал ръка и я сложил зад главата си.

Това изглеждаше мистика, но потвърждаваше нашите предположения, че смъртта изисква задълбочено изучаване. Мозъкът не умира чак толкова бързо, както са мислели отначало лекарите — в дълбините му продължава да трепти живот.

Спомням си понякога тази моя първа среща с професор Брюханенко, който вече не е между живите, с човека, дръзнал да възвръща хората от смъртта.

Може би най-мощното оръжие по трудния път към възвръщане на живота е изобретението на руските учени, в това число и на професор Брюханенко — създаването на изкуствено сърце и изкуствени бели дробове. За тези забележителни изобретения С. С. Брюханенко беше посмъртно отличен с Ленинска награда. По-лесно беше да се създаде сърце, отколкото бели дробове. Праобразът на нормално работещо сърце е помпа с определен обем, която работи с даден ритъм, безукорно чиста и стерилна. А белите дробове? В най-тънките канали на дробовете се среща потокът кръв и кислородът, който постъпва в живия организъм от въздуха. Общата площ на тези тънки канали, по които въздухът постъпва в дробовете, е огромна. Учените са пресметнали, че необходимата повърхност на съприкосновение между кръвта и кислорода от въздуха е на големина почти колкото Червения площад. Как да се създаде изкуствено такава повърхност на съприкосновение?

Американските учени построили центрофуги, където движещата се кръв се разслоявала по голямата повърхност на специални съдове. Французите създали сложен лабиринт за движението на кислорода и на потока кръв. А съветските учени решили проблема удивително просто.

Как да се създаде максимална площ? Не може ли да се използува разпенената повърхност на течността? Именно тук, на полупрозрачната ципа на изключително тънките мехурчета, става живителният процес на проникване на кислорода в кръвта. Нито огромни центрофуги, нито лабиринти — разпенената в относително малък обем кръв създавала огромна повърхност на съприкосновение с кислорода. Така била създадена основата за изкуствени бели дробове!

Сега оставало по-лекото: да се затопли кръвта до температурата на човешкото тяло, до 37 градуса, и вече е готова една от най-чудните машини, създадени за спасяване на човешкия живот.

В областта на съживяването най-интересна работа провежда професор Владимир Александрович Неговски. За него споменахме в началото на разговора.

След огромен брой експерименти професорът и неговите сътрудници изработиха съвсем ясна и точна методика за спасяване на човешкия живот. Тя се състои от три последователни и почти задължителни процеса:

— вкарване на кръв в умрелия човек срещу естественото течение на кръвта;

— създаване на условия за изкуствено дишане. Апаратът „сърце — бял дроб“ носи необходимото количество кислород, но е нужно да накарат сърцето да бие и белите дробове да се свиват;

— масаж на сърцето. Трябва да се даде първият тласък на тази удивителна машина, която работи десетки години ден и нощ, без да се амортизира. Трябва да се предизвика биене на сърцето в определен ритъм. Днес съществува специална електрическа апаратура — дефибрилатор. С помощта на неочакван разряд електрически ток този апарат като че ли кара сърцето, трептящо без всякакъв ритъм, да се опомни и да започне да действува по обичайния начин.

И все пак какво да се прави с определения срок от 5–6 минути, с времето, в течение на което в мозъка на човека настъпват невъзстановимите процеси на разрушение? Правилно ли е установен този срок?

С всяка, година науката ни носи смайващи опровержения. Най-ярък и поразителен е може би случаят, който станал преди няколко години в България.

Двадесет и три годишната медицинска сестра Пенка Найденова от София поради невнимание била ударена от електрически ток с напрежение 380 волта. Токът минал по двете й ръце и я убил. Петнадесет минути след това в стаята влезли хора от клиниката, където станал трагичният случай. За щастие те били лекари. Без да пренасят бездиханното тяло върху хирургическата маса, още тук, незабавно, те започнали да съживяват момичето. Правели му изкуствено дишане, карали белите му дробове да се пълнят с въздух и разширяват. Това не помогнало. Момичето било мъртво. Тогава доктор Дереждиян взел само решение: още тук, на пода, отворил със скалпел гърдите на момичето, оголил умрялото сърце и започнал да го масажира. Минали десет минути, двадесет минути… изминал час. Като че ли всичко било свършено. И изведнъж, един час и 25 минути след смъртта, сърцето трепнало. Слаб, трепетен удар, който след това преминал в непрекъснато трептене на оживяващото сърце. Използували разряд на електрически ток от дефибрилатор — и смъртта отстъпила.

Случаят изглеждал невероятен. Какво е станало с мозъка на момичето, който 1 час и 25 минути не се захранвал? Лекарите изучавали най-внимателно съживяването на мозъка.

Три дни и три нощи Пенка Найденова била в безсъзнание. През тези дни рязко се колебаело кръвното й налягане — от 40 до 90 милиметра живачен стълб. Учестено биел пулсът — до 150 удара в минута. Болната не била на себе си. Намирайки се в безсъзнание, тя не приемала храна, буйствувала. Лекарите били сигурни, че това е краят: мозъкът вече няма да се възстанови… Но на третия ден станало чудо. Когато повикали момичето, то отворило очи и казало нещо беззвучно. И най-поразителното е, че говорело не на български, а на руски!

— Что со мной случилось? — попитало то на руски език, който било учило в ранно детство, но после съвсем забравило.

Всичко било много загадъчно. Но отговорът дошъл естествено — вероятно най-напред се възстановявали онези мозъчни клетки, дълбоко скрити в кората на мозъка. На повърхността на съзнанието изплувало от дълбините онова, което било почти забравено. Най-малко били поразени, ако може така да се изразим, дълбоко заложените клетки.

Процесът на оздравяване протичал напрегнато. Едва след няколко дни у момичето се завърнало знанието на българския език. Но тогава лекарите забелязали друг процес: бързо се възстановявало слуховото възприятие, но не и зрителната памет. Пенка можела да пише, но не можела да чете. Двигателните функции възкръсвали по-бързо, отколкото зрителните.

Карали момичето да напише буква — то я пишело. Но когато му показвали същата буква и го молели да каже коя е, то не можело. Възприятията в мозъка се възобновявали неравномерно.

Този единствен случай в световната практика показал цялата сложност в структурата на човешкия мозък и възстановяването на неговите функции.

В Съветския съюз, на целините, се случи нещо поразително.

В совхоз „Ярославски“ работел трактористът Владимир Харин. Трудолюбив младеж, енергичен, който добре си познавал работата.

Веднъж през зимата, късно вечерта, в откритата степ моторът на тракториста отказал да работи. Дълго се мъчил младият човек да оправи двигателя, съвсем замръзнал, но така и не можал да го запали. Чувствувал, че силите го напускат. Лютият мраз пронизвал тялото му. Приспало му се. Тогава решил да остави трактора в степта и да стигне пеш до селото.

Вървял дълго и упорито се борел с отмаляването и обземащата го сънливост. Той разбирал, че ако спре, ще замръзне, ще умре. Но когато на хоризонта се появили далечните светлинки на селището, той паднал в снега и загубил съзнание.

Едва след няколко часа другарите му го намерили. Съвсем замръзнал. Когато го слагали в кожата, тялото му издавало глух звук — то било съвсем вкочанено.

Лекарят в болницата не открил никакви признаци на живот в замръзналото тяло: очите не реагирали на светлината, сърцето отдавна било замлъкнало, нямало и помен от дишане: „Край — решил лекарят, съжалявайки за младежа. — Такъв млад, енергичен…“

Но цветът на покойника го накарал да се взре по-внимателно. Тялото не било сиво-бяло, а розовочервеникаво. Младият лекар, който обърнал внимание на това, се оказал умен и смел човек. Той знаел за опитите на професор Неговски, знаел, че за да увеличи пределния срок за възстановяване на кората на главния мозък, Неговски подлагал под опитните животни на хипотермия — изкуствено преохлаждане.

„А тук, в естествени условия, като че ли имаме случай на хипотермия!“ — помислил си лекарят.

И заедно със сътрудниците си започнал борба за живота на тракториста. Това било трудна работа. С всевъзможни средства трябвало да се разширят кръвоносните съдове. Сложили в топла вода нозете на бездиханния Владимир, цялото му тяло разтривали енергично със спирт, в мускула на сърцето впръскали възбуждащо лекарство.

Най-сетне лекарят почувствувал, че сърцето трепнало. Тогава непосредствено към аортата присъединили апарата „сърце — бял дроб“. Машината заработила, а хората енергично продължавали да масажират размразяващото се тяло на тракториста.

Да, нямало никакво съмнение — сърцето трепнало още веднъж и като пробудено започнало бавно и неуверено да бие. Едва един час след затоплянето се отронило от устните на оживяващия Владимир първото дихание. Но пътят към спасението е още дълъг. На двадесет и три годишния здравеняк преливали кръв, правели му енергичен масаж на гръдния кош. И малко по малко животът се връщал във възкръсналия организъм. Мускулите губели стъклената си крехкост, кожата се затопляла, с всеки изминал час все повече оживявал човекът. А той бил мъртъв повече от три часа!

Всичко това изглеждало невероятно.

Още няколко месеца Владимир Харин се борил със смъртта. Но оздравял и отново седнал на трактора. Възвърнала се не само паметта му, не само предишната му сила, но и веселата усмивка. Смъртта била победена!

Този необикновен случай ни поразява още и с това, че природата сама е създала условия за възстановяването на живота. Организмът на тракториста бил преохладен на студа. Процесите на разрушаване на клетките на главния мозък, които стават при нормална температура, в преохладеното тяло вероятно били преустановени.

Загубвайки съзнание, младежът изпаднал в състояние на летаргия, на изкуствен сън, което се случва у някои топлокръвни животни. При забавено, почти угаснало дихание в кръвта попада въглероден двуокис — своеобразна приспивателна наркоза. Именно в такова състояние се оказал и трактористът от целините.

В битката за живот трябва да се търсят нови пътища. Най-напред трябва да се стремим да спасим от гибел мозъка на човека.

Представям си смайващите резултати на медицината в най-близко бъдеще. Лекарите са намерили средство за консервация на мозъка, което го предпазва от разрушение. Това може да бъде или изкуствено създадена ниска температура, или химически препарати — при вкарването им в кръвта те бързо проникват в най-тънките кръвоносни съдове на кората на главния мозък. Най-сетне могат да бъдат и нови, още неоткрити методи на облъчване на мозъка с радиовълни или радиоактивни изотопи.

Слагат човека на операционната маса. Трябва да му направят сложна операция. Защо да го тровят продължително време с упойка? По-добре е да умре за час, два, дори за денонощие, ако е нужно. През това време организмът му ще бъде „поправен“ от хирурга, могат да бъдат обновени и дори заменени отделни органи. След известно време, когато вече лекарят не се страхува за живота на човека, консервиран в състояние на смърт, настъпва периодът на съживяването. Болният е върнат към живота, той нищо не помни, той мисли, че е спал само няколко минути… Събудил се е обновен и здрав!

Вярвам, че именно така ще бъде след време! Нима героичният труд на нашите хирурзи и учени експериментатори не са предпоставка за това!