Василий Захарченко
Надбягване с разума (35)

Къде са те, вратите към безсмъртието?

Този поразителен и може би единствен в света случай станал неотдавна. В основата му лежи драматичен епизод, свързан с престъпление. А медицината се сблъскала с една загадка, чието решение може да има много важни последици.

Това се случило в град Гродно. Домакинът на районната снабдителна база Гранаткин се връщал в къщи късно вечерта. Неочаквано видял колегата си от базата, някой си Мечник, който пътувал с мотоциклет, натоварен с най-различни стоки.

— Какво правиш! — попитал Гранаткин спрелия до него познат.

Мотоциклетистът слязъл от мотора и мълчаливо се приближил до Гранаткин… Домакинът така и не дочакал отговора. Тежка тухла го ударила по главата и той загубил съзнание. Какво е станало по-нататък, се разкрило по-късно — едва след три седмици. А станало следното.

Убиецът откарал своята жертва извън града, хвърлил я в една яма встрани от пътя и я засипал със сняг. Сметката била проста. Той току-що бил ограбил склада. След като разтоварил мотора, Мечник се върнал на местопрестъплението и вдигнал тревога:

— Обрали са базата! Гранаткин е изчезнал! Виновникът се е скрил в неизвестна посока!

Започнали да търсят крадеца, но той изчезнал безследно.

А животът си течал. Убиецът продължавал да работи на снабдителната база. Всичко окончателно се успокоило. И едва след три седмици някакви дървари, връщайки се в града, ненадейно се натъкнали на безжизненото тяло на Гранаткин. Закарали го в моргата, в града. Извикали прокурора и започнало следствие.

— Трябва да се направи аутопсия на тялото и да се установят причините за смъртта на човека! — разпоредил се прокурорът.

— Но за това е необходимо трупът да се размрази — казал хирургът. — Нека почакаме до утре.

Сложили покойника в топла стая и го оставили до следващия ден. Но някакво необяснимо чувство накарало хирурга, преди да си отиде в къщи, още веднъж да надникне в стаята, където се намирало тялото на Гранаткин. Обзела го тревога и вълнение. Той се надвесил над мъртвия човек: очите на Гранаткин не били очи на мъртвец, а и ноктите, когато ги натиснел, леко почервенявали.

— Не мога да повярвам… Това е невъзможно… Двадесет и два дни тялото е лежало на студа, без вода и без храна, и въпреки това има някакви далечни признаци на живот.

Не, сърцето не биело. Нямало пулс, нямало дишане. Но очите!…

И тогава заговорило професионалното чувство на лекаря.

— Незабавно затоплете физиологичен разтвор! — разпоредил се той. — И вода за грейките! Глюкоза, кофеин, адреналин, спринцовка! По-бързо!

И закипяла работа. Изкуствено дишане, затопляне на тялото, инжекция с тънка игла в сърцето с възбуждащо лекарство — и станало чудо. Гранаткин оживял.

Минали няколко дни, той се възстановил.

Дълго мислил лекарят по какъв начин е оживял този човек, който лежал 22 дни на студа… Той бил топло облечен, а и престъпникът го затрупал с дебел слой сняг. Вероятно след удара по главата поразената нервна система се самоизключила и Гранаткин изпаднал в дълбок летаргичен сън.

Можете ли да си представите срещата на престъпника с възкръсналата жертва? Но сега това не ни интересува. Вълнува ни случайно възникналата тясна стълбичка към безсмъртието. Макар че се е появила в драматични условия, все пак науката никога не би я пренебрегнала, защото често простият случай е откривал пред нея неочаквани възможности.

Съчетанието на ниска температура и състояние на летаргичен сън — ето условията, при които неизвестно колко време би могъл още да просъществува човек, защото времето за него като че ли спира да тече.

Може ли да се забави ходът на времето посредством охлаждане? Да, може. Още в 1767 година известният английски физиолог Хантер пише: „Ако човек иска да отдаде последните девет години от живота си на някакво редуване между сън и активност, то неговият живот може да бъде продължен до хиляда години. При размразяване на всеки сто години по една година той всеки път би могъл да узнава какво е станало през тия години, когато той е бил бездиханна «шушулка».“

Без да имат някакъв опит или научни данни, физиолозите са фантазирали в тази насока, в която днес се извършват сериозни изследвания.

Идеята подел известният френски учен Реомюр. Той пише:

„Всеки човек, който се надява да доживее 80 години, би се поблазнил от приятната възможност да съществува 10–12 века, в продължение на всеки от който би имал 8–9 години истински активен живот“.

А вече съвсем наскоро професорът от Виенския университет Етингер заяви в печата: „Сега, в наше време, човек може да възкръсне, физически да възкръсне след смъртта си. Човек — това е всеки от нас.“ Какво е предложил Етингер? Той предложил да се създаде спалня хладилник, нещо като суперморга, където моментално да охлаждат хората в течен хелий и да ги оставят там. Това може да бъде и напълно здрав човек, към когото се е приближила смъртта. Няколко десетилетия, а може би дори няколко века, в тази спалня ще се пазят телата в очакване на времето, когато медицината ще се научи да съживява организми, замразени по такъв начин, и да лекува болестите, които са ни довела до преждевременна смърт.

„Ами ако сте умрели и сте подложени на замразяване след смъртта си? — фантазира професорът. — И тогава не е късно. Нали в първите минути вие се намирате в състояние на клинична смърт. И при замразяването течният хелий ще фиксира това ваше състояние на полусмърт.“

Интересно е, че дори днес няколко богати американци са пожелали да бъдат замразени, преди окончателно да настъпи смъртта. Някъде в САЩ вече се пазят в хладилници консервираните тела за „по-добри времена.“

Нашите клетки са потенциално безсмъртни. В тялото на човека няма нито един орган, нито една тъкан, предварително обречена на умиране. Биологът Жан Ростан с присъщото за французите остроумие казал веднъж, че ако съумеят да разчленят човека на клетки и всяка от тях сложат в хранителна среда, то дезинтегрираният човек би станал практически безсмъртен.

Разбира се, това е шега. Но, говорейки обективно, смъртта е само нещастен случай, който е настъпил в определен момент и е заставил механизма на една много високоорганизирана система да спре. А нещастният случай никога не е неизбежен. И тук студът трябва да дойде на помощ на човека.

Студът може да запази клетката от гибел. Опитите са показали, че охлаждането забавя всички биохимични реакции. Така е станало вероятно и в случая с Гранаткин, който разказахме. Забавя се обмяната на веществата, самото време като че ли се затормозява в преохладения организъм. За една година организмът ще се състари не повече, отколкото за една секунда живот при нормална температура. На практика е възможно да се преохлади човешкият организъм до 10° с помощта на изкуствено сърце и бял дроб, съединени с термостат. Но опитите са доказали, че сърцето напълно спира да работи при температура 25°. Животните, които изпадат в летаргичен сън, леко преодоляват тази граница от 25 градуса и температурата на тялото им се понижава до 10°. Но съхраняването на енергетичните ресурси на техния организъм, които го снабдяват с енергия, преобладава над окисляването.

Следователно възниква въпросът за намиране на пътища за преохлаждане на човешкия организъм, безопасни за живота.

Още в 1780 година италианският учен Ладзаро Спаланцани замразил водни микроскопични организми и един вид членестоножки до температура — 12°. Затоплени и потопени във вода, те отново оживявали. Руските учени с огромен интерес следели оживяването на малките организми, извлечени от дълбинния слой на вечните студове. Те, спали стотици години в състояние на преохлаждане, сложени в топла вода, оживявали и се размножавали, сякаш нищо не е било. Нещо повече, в 1950 година френският учен Пол Вакарел охладил членестоножки — най-простия организъм — до температура, близка до абсолютната нула. Освен това той ги изсушил. Но при затопляне и насищане с вода те оживявали.

В такъв случай защо не могат да се преохладят клетките на по-сложен организъм? Оказва се, че цялата работа е във водата. Водата, която съставлява основната маса на живата тъкан, при кристализирането, както е известно, рязко изменя обема си и ледените кристалчета разрушават тънките стенички на клетката.

По доста сложен път учените понякога успяват да запазят водата в течно състояние при температура — 15°. И това свойство било използувано.

В 1956 година успели да преохладят живи мишки до температура –6°. Животните се намирали в състояние на мнима смърт, но по-голямата част от водата, която влизала в състава на техния организъм, не замръзнала. Характерно е, че оживяването не предизвикало у мишките видимо нарушение на жизнените функции, но повишило съпротивителните сили на организма — сърцето им било по-здраво, отколкото при контролните животни.

За да се избегне междинното охлаждане, което предизвиква разширяване на кристалите вода, учените предложили съвсем необикновен път — така нареченото остъкляване.

А какво ще стане, ако моментално се премине от +37° до –196°? Не трябва да се дава време на водата да разрушава клетките. Но как да се постигне моментално преохлаждане на големия, сложен организъм?

Френският учен Луи Рей постигнал поразителни резултати по този път, като замразил сърцето на кокоши ембрион в течен азот. Сърцето станало твърдо като камък, но стоплено до нормална температура, то отново започнало да пулсира.

Още по-удивителен опит направил Лазино Лазински, съветски учен, който се занимавал с експерименти над гъсеници от царевичната пеперуда. От 20 гъсеници, охладени до температура –269°, оживели 18. Нима това не е сигнал за безсмъртие?

Английските учени провели с успех изключително интересен и многообещаващ експеримент.

Зиготи^[1] на теленце били моментално замразени в течен азот до температура –197 градуса.

Шест дни те се намирали в такова състояние. След това били размразени и присадени на живи крави от друга порода. Една от тях на 9 юни 1973 година родила теленце, което се развивало напълно нормално, но било от първата порода. Другите зародиши вероятно загинали.

Какво може да даде сполучливият експеримент с порасналото теленце, ако опитът получи широко разпространение?

— Може неограничено време да се запазва в консервирано състояние желаното потомство.

— Цяло племенно стадо може да бъде пренесено в колба до всяка точка на земното кълбо и отгледано там посредством кравите от местна порода — качеството на получавания добитък съвсем не зависи от майката, която ще роди теленцето. Как ще се развива по-нататък този въпрос, ще покаже времето.

Обаче има още един път, за който бегло вече споменахме. Та нали възкръсналият Гранаткин бил не само преохладен в снежната вана, но също така изпаднал в летаргичен сън поради нарушения в нервната система. Какво представлява летаргичният сън и може ли той за известно време да изключва човека от активния живот, за да го върне след години към живот в нови условия?

Един от най-странните случаи на летаргичен сън е подробно описан от академик И. П. Павлов.

През 1898 година заспал летаргичен сън някой си Качалкин. Събудил се едва след 20 години, скоро след Октомврийската революция. Намирал се в състояние на полусмърт: вместо 70–80 удара в минута сърцето му правело 2–3 почти недоловими удара. Вместо 16–18 вдишвания и издишвания в минута гръдният кош правел 1–2 незабележими повърхностни свивания. Дишането било толкова отслабнало, че дори огледалото не се замъглявало, когато го приближавали към устните на спящия. Тялото на болния било студено, макар че все пак температурата му била малко по-висока от околната среда.

Никакви признаци на живот — рефлексите били угаснали. Но също така нямало и ярко изразени признаци на смърт.

Много е интересен разказът на самия Качалкин, който разговарял с академик Павлов след събуждането си.

„Бях в странно състояние — разказвал болният, — почти всичко чувах, почти всичко разбирах, но не можех да помръдна нито ръка, нито крак, не можех да раздвижа езика си, за да промълвя поне една дума. Не можех дори да повдигна клепачи и да отворя очи. Чувствувах страшна, непреодолима тежест в мускулите. Беше ми невъзможно да дишам.“

Павлов описва и друг случай, не по-малко странен. Втората му пациентка била момиче от гара Уделная. То заспало, когато било на четири години, а се събудило вече девойка. Първото нещо, за което тя попитала, след като се събудила, било за играчките й, сякаш се събуждала сутринта след обикновения си сън през нощта. А тя била вече на 18 години!

Още по-интересен случай станал в Норвегия.

Някоя си Августина Легард от едно рибарско село родила дъщеря. Няколко часа след раждането тя внезапно заспала.

Това бил странен, необичаен сън, който външно напомнял бодърствуване.

Когато се ръкували с нея, тя неохотно протягала ръка. Когато й донасяли храна, тя автоматично отваряла уста. На всичко останало — на инжекции, удари — не реагирала, намирала се в сънно състояние.

Това продължило двадесет и две години. Мъжът на Августина остарял и побелял. Дъщеря й пораснала и гледала майка си. Докато всички наоколо остарявали, спящата не се променяла.

Първите й думи след събуждането били:

— О, Фредерик, сигурно вече е късно. Детето е огладняло, искам да го нахраня!

Тя с учудване гледала остарелия мъж и непознатата жена — собствената й дъщеря, надвесена над постелята.

След събуждането си Августина Легард живяла пет години. Но съдбата й останала все така трагична. Тя започнала необикновено бързо да остарява. Само за една година се състарила колкото за всичките двадесет и се превърнала от външно цъфтяща жена в старица.

И това не е единственият случай. Ето вече 17 години в една от клиниките на Чикаго спи Патриция Магир, заспала на деветнадесет години. След като получила известие за трагичната смърт на годеника си, тя внезапно заспала и още не се е събудила. Около спящата непрекъснато дежурят лекари, очаквайки нейното събуждане.

Летаргичният сън е рядка болест. Тя настъпва при някои нервни и психически заболявания.

Става активен процес на затормозяване на мозъчната дейност и което е много важно, затихване на всички окислителни процеси и на процесите на жизнената дейност изобщо.

Академик Павлов смята, че това е своеобразен процес на затормозяване, който изключва клетките на мозъка от работа, като запазва от по-нататъшно изтощение нервната система на заболелия.

Та нали у много животни подобен сън е съвсем нормално състояние. Мечки, мармоти и много влечуги заспиват зимен сън, претърпявайки почти същите изменения. И при тях рязко се намаляват окислителните процеси, потребността от хранителни вещества и от вода.

Но се оказва, че и в състояние на зимен сън животните имат автоматичен регулатор, който не само поддържа живота, но и сигнализира на животното настъпването на опасно преохлаждане.

У животните, които изпадат в зимен сън, съществува особена мастна тъкан — наричат я „сива мазнина“. Доскоро мислеха, че това е допълнително одеяло — отоплител, който спасява от студа. Обаче американският физиолог Смит чрез изследвания доказа, че сивата мазнина не е обикновена „печка“, а автоматична система — термостат, който регулира температурата.

Студът се усилва — сивата мазнина отделя повече топлина. Но когато температурата на въздуха се понижава до такава степен, че става опасна за живота, сивата мазнина работи като сигнал за бедствие. В този случай тя започва усилено да подхранва кръвоносните съдове на гръбначния мозък, сърцето и белите дробове, повишавайки температурата на кръвта, която постъпва в жизненоважните органи. Затоплената кръв действува като своеобразен сигнал за тревога. Мармотът се събужда, започва усилено да се движи, търси по-защитено място от студа и по такъв начин спасява живота си.

В неголеми количества сива мазнина има и у човека. Ще се използува ли тя като защитен сигнал? Може би при космически полети човек също ще бъде подложен на продължителен сън. В този случай дълбокото затормозяване ще обхване не само кората на главния мозък, но и неговите дълбочинни области. Тук с обикновен будилник не ще събудиш човека — трябват по-силни средства. Може би учените ще успеят да използуват онова неголямо количество сива мазнина, което е открито в тялото на човека. Засега това е още фантазия. Но кой знае какво ще постигнат учените през бъдните дни?

А ще съумее ли човек сам да регулира състоянието си? Да, след продължителна тренировка той може да прави със себе си удивителни неща. Пример за това са йогите.

След специални упражнения в състояние на самохипноза те изпадат в летаргичен сън. Запушват ноздрите на йогата с восък, завързват устата, увиват го в дебело платно, слагат го в сандък и го заравят в земята. Човек може да се намира в такова състояние до 10 часа. После го отварят, свалят платното, махат восъка от ноздрите му и йогата започва бавно да порозовява, появява се пулс, чува се първото вдишване — човекът оживява.

По такъв начин ние се приближаваме в нашите търсения до условията, когато животът на човека може да се регулира по негово собствено желание.

С какво може да бъде предизвикано състояние на анабиоза? Например с химически препарати, които забавят жизнената дейност на човешкия организъм. Или с преохлаждане. Ние не мечтаем за спалнята хладилник на професор Етингер — ние търсим други пътища към безсмъртието на човека. Вярваме, че пътят към безсмъртието е в неговия труд, в предаването на опита от едно поколение на друго, в безсмъртието на културата, науката, творческата мисъл. В това е всепобеждаващата сила на живота.