Василий Захарченко
Надбягване с разума (39)

„С алгебра да проверим хармонията вечна“

… Думи на Пушкин. Били казани от великия поет, когато хората още не се и замисляли за кибернетични машини.

Но всичко тече и се променя. Много вода е изтекла от времето на великия поет. Изкуството съществува, развива се и тържествува.

Днес е модерно да се говори за синтетично изкуство, създадено с помощта на машини. На смутените поклонници на истинското изкуство четат стихотворни редове, написани от машини, демонстрират откъси от машинна лирическа проза, свирят машинна музика и дори показват непонятни рисунки, забелязвайки при това: „Не е ли чудесно наистина? Та това го е рисувала машина!“

А чели ли сте стихове, написани от машина?

От тази котка е нощта по-черна,

луната вече губи сетни сили,

мушица търси светлината верна,

в брега се блъска със крила унили.

… Бродяга скита във нощта плачевна

и снежна пропаст го зове и чака,

непредпазливо, в бурята напевна

лети над пропастта ужасна в мрака.

Забравен страх е плъзнал по стените.

Спи вятърът. Звезди в небето гаснат.

А свещите догарят. И мушици

над огъня кръжат —

във чест на Бастер.

А това е проза, написана от френската машина „Калиопа“. Откъс от лирически разказ:

„Моят хоризонт представлява една червена завеса, откъдето от време на време излиза душна горещина. Едва може да се различи мистичният силует на жена, горда и ужасна; тази знатна дама сигурно е едно от годишните времена. Те сякаш се сливат… Аз не виждам нищо повече и се приближавам към завесата, която моите ръце смутено отварят. А от другата страна странен, трагичен пейзаж…“

— И така нататък. Може до безкрайност да се продължава този несвързан мистичен разказ. Но нали това го е писала машина, а не човек. Към нея и изискванията са по-малки.

Наскоро възторжени поклонници на синтетичното изкуство с възхищение споделиха:

— Знаете ли, нашият стар приятел „Дидатрон“ е написал хубава песничка! Казва се „Красавицата с кибернетично управление“. Искате ли да я чуете?…

— Това е нищо! Да видите каква симфония е създала електронноизчислителната машина „Берта“, нарекли са я „Натиснете копчето на Берта“. Чудесна?…

— А представете ся, английската машина „Мук“ с удоволствие свири националния химн „Боже, пази кралицата!“

Оказва се, че машината умее и да рисува. Но съвсем не реалистични картини — много е далеч от това! Ето как описват работата на една модерна американска машина, която създава рисунки, ползуващи се с успех сред любителите на така нареченото съвременно изкуство: „Щракащата и пухтяща машина бавно втрива боите в платното. От време на време тя потапя четката в една стъкленица, поставена на съседната масичка. Масичката периодично се завъртва и четката всеки път попада в стъкленица с друг цвят боя. Минавайки по платното, тя оставя върху него модерна абстрактна рисунка.“

Тази машина е създадена от някой си инженер Огер. Едва ли той много се е интересувал от изкуство — може би само е искал да покаже нагледно възможностите на механизмите, имитиращи работата на „художника“. Всъщност роботът живописец работи по програма, заложена в машината във вид на перфокарта. Чрез тази програма всеки път се въвежда ново задание. Изпълнявайки ги, машината създава различни, не приличащи една на друга картини.

Та нима това са картини? — ще кажете вие. Трудно е да се съди за характера на рисунките. Но колкото до любителите на синтетичното изкуство, те не се скъпят и плащат по 100 долара за един „шедьовър“.

Във Франция един скулптор създал нещо като синтетичен балет. Електронен танцьор с метално, вибриращо тяло изпълнява най-сложни, с нищо неограничени по движение танцови фигури. Той действува по определена програма, която се въвежда в това доста сложно устройство. То е чувствително не само към трептенето на звуците, цветовете и осветлението, но дори към температурните изменения.

Иска ми се да приведа откъс от описанието на този синтетичен танц:

„Балерината заставаше в грациозни пози пред една абстрактна скулптура, направена от стоманени щитове и медни пластинки. Внезапно светваше червен прожектор, разнасяха се звуци на приглушена музика. Също като статуята на командора скулптурата неочаквано оживяваше. Тя започваше да танцува, да се движи в капризен ритъм назад и напред.“

Какво е това? Шега? Може ли да се нарекат изкуство триковете на ловки шарлатани, които искат да си посгреят ръцете край кибернетичния огън? Може ли да се види нещо сериозно в този вид отстъпление от реалистичното изкуство?

Неволно у нас възникват всички тези въпроси. Твърде шумно се говори днес за изкуство, създадено от машини и механизми.

Но как да се определи какво е изкуство? Къде са неговите граници? По какви лабиринти на съзнанието, по какви канали на човешкия разум то прониква към сърцето, кара го да бие по-често и извиква безкраен поток от образи пред очите?

Нека се опитаме да вникнем в този сложен проблем.

Опознавайки света, човек като че ли „кодира“ явленията на заобикалящия го свят, като че ли създава своеобразен модел на този свят. Моделът прониква в разума ни с помощта на знаци, които съставляват езикът на изкуството. Ние вече говорихме за езика, който е дал на човека възможност за общуване. Но нали изкуството също е своеобразен език, своебразен начин за общуване на хората помежду им. Такъв език са всички видове изкуство, които се възприемат от нас като система от знаци.

Съществуват три вида такива знаци. На първо място са знаците индекси, или както още ги наричат, естествените знаци. Някой е почукал на вратата. Ние още не знаем кой, но за нас почукването е знак, това е информация и дори често по характера на почукването можем точно да кажем кой чука. Такива са знаците индекси.

Вторият вид знаци са знаци образи. Те имат значение, смисъл и външна форма. Например, когато видим следи, ние можем твърдо да кажем на какво животно принадлежат. Снимки, отпечатъци, изображения — всичко това са знаци образи.

Най-сетне съществуват условни знаци. Към тях се отнасят по-голямата част знаци, от които се ползуват хората. Удивителният знак, поставен на остър завой, съвсем не изобразява опасност, но предизвиква у човека чувство на предпазливост и го кара да бъде по-внимателен.

Изкуството главно се изразява във формата на знаци образи. Тия знаци не само ви информират, но и дават оценката на художника, неговото отношение към явлението. Именно те са онова обобщено начало, което съставлява същността на всяко изкуство.

С тези въпроси се занимава неотдавна появилата се наука, наречена семиотика. Тя се опитва да разшифрова кода на съвременното изкуство, търси обобщен израз на чувството за прекрасно в човешките произведения и в природата. Символите, за които разказахме, са оценъчното начало за произведенията на изкуството. А. Кондратов, един от специалистите, разработващи новата наука, пише:

„Изкуството, по-точно знаците образи, които то ползува, могат да бъдат и информационни, и оценъчни, и препоръчващи, и формулиращи.

Живописта, киното, музиката, театърът, балетът могат да съобщават за факта, да го оценяват, да влияят върху поведението на хората и най-сетне да обобщават фактите. Наистина понякога тези знаци могат да станат много общи, например в балета и особено в музиката. Но обобщеността на значението съвсем не означава липса на значение.“

Употребявайки термина „знаци“, ние сякаш с алгебрата проверяваме хармонията на изкуството.

Ще се намерят скептици, които ще кажат:

— А може би изкуството е отживелица, която постепенно ще изчезне, отстъпвайки място на други, по-точни системи от знаци?

— Не — отговаряме ние. — Нито точните науки, нито регулиращите системи от знаци ще заменят някога изкуството. То притежава една изключителна особеност, която го отличава от всички останали средства за връзка между хората, от всички останали начини за моделиране на света. Кардиналната разлика е в художествеността на изкуството. За него е характерна спойката между кода и съобщенията, т.е. формата и съдържанието, неразривно и органично свързани в едно. Благодарение на тази цялостна връзка — кода и съобщенията — изкуството едновременно информира и съобщава за фактите, оценява тези факти и подбужда зрителя към определено действие, обобщавайки, систематизирайки действителността.

В истинското произведение на изкуството присъствуват всички видове употребявани знаци. Това е много важно обстоятелство, подчертано от новата наука, която се опитва със строго научни методи да анализира чувството за прекрасно.

Художникът се е отказал от информационните знаци и се е подхлъзнал към формалистичното изкуство. Скулпторът се е отказал от информационността, от обобщението, от емоционалното начало и е стигнал до абстракционизма. Оценъчното значение пропада… Тогава как може да се моделира светът, напълно отказвайки се от неговото изображение, което, макар и слабо, да напомня реалността?

Ние само бегло се докоснахме до една много интересна наука, която бавно завоюва свои позиции в света на прекрасното.

Нейните успехи в поезията са по-забележими, защото тук езикът е основа на изкуството. Колкото до живописта, музиката и балета, анализът на тези видове изкуство е най-труден. Обаче това не може да бъде причина изобщо да се откажем от опита за анализ. Науката за изкуството ни помага да разберем по какъв начин светът на обществения и личен живот се е „кодирал“ в знаци образи: в картини и скулптури, в сонети и симфонии. Само с помощта на такъв анализ ние можем да проникнем в светоразбирането на нашите далечни прадеди, изсичащи изображения по скалите, и на съвременния човек, създал кинематографа.

Ако се оценява синтетичното изкуство на кибернетичната машина от висотата на издигнатите от нас принципни положения, изкуство ли са демонстрираните стихове, музика, живопис и балет, то отговорът се налага от само себе си — това не е изкуство в приетото от нас разбиране. Тук няма хармонично съчетание на разгледаните от нас основи на истинското изкуство.

Оригиналният руски поет Велемир Хлебников веднъж определил поезията като „пътешествие в незнайното“. Мисля, че това своеобразно определение не е в разрез с известното изказване на такъв виден теоретик на изкуството, какъвто е А. Луначарски. Той казва: „Художественото произведение е толкова по-ценно, колкото повече нови елементи има в него“. Но същевременно Луначарски настойчиво предупреждава: „Обаче при включването им в някаква ограничаваща система“. Последната забележка е много важна.

Да вземем няколко примера за математическо изследване из областта на поезията, за да не се отклоняваме от основната тема на нашия разговор — с алгебра да проверим хармонията вечна.

Къде са границите на поетичните възможности?

Ние имаме 30 букви, от които могат да се съставят думи. По такъв начин можем да имаме 30 еднобуквени думи; 30² двубуквени, т.е. 900; 30³ трибуквени или 27 000; 30⁴ или 810 000 четирибуквени и т.н. А се знае, че езикът има около 50 000 думи. Но нали има и думи, състоящи се от седем букви? Какво се получава тогава? От всички комбинации на тридесетте букви само 0,0002 ще образуват реални думи.

Нека вземем друг пример. Да предположим, че някакъв поет, използувайки 400 букви, трябва да напише стихотворение от 8 стиха. Буквите са напълно достатъчно, за да се създадат оригинални, проникновени, неповторими стихове. Проверявайки математически всички възможни съчетания в стихотворение от 400 букви, математиката е достигнала до цифрата 10¹⁰⁰. Това значи, че в стихотворение от 8 реда броят на възможните варианти е фантастично голям — единица със сто нули!

Математическият анализ на римите, извършен от академик А. Н. Колмогоров, също е много интересен. Ако имаме десет думи, понякога е извънредно трудно да се намери рима сред тях. При 20 думи това също е доста сложно, но имайки 50 думи, вече е относително леко да се намери рима. Сто думи осигуряват възможност за подбор на тройна рима и ние сме в състояние да пишем сонети. При 500 думи дори десетократни рими могат да се подбират относително свободно.

При хиляда думи ние неограничено бихме използували многократни рими.

Тези математически изследвания на езика са извънредно интересни.

За какво водим всъщност целия този разговор? Ние говорим, че математиката, нахлувайки в областта на поезията, ни помага да осмисляме сложния, удивителен и прекрасен свят на изкуството, помага на поетите да обогатяват езиковата си съкровищница, а на критиците — да анализират методите на творчество и техниката на създаване на поетични произведения.

Обаче нека се обърнем към синтетичната музика. Тук, в машинната композиция, съществува, ако мога така да се изразя, метод на съпоставяне. В какво се състои той?

На една машина били предварително обработени 37 религиозни химна с различно звучене. С други думи, в машината заложили информация за музикалното съдържание на произведения с принципно еднакъв характер, в дадения случай — религиозни химни. След това по метода на съпоставянето накарали машината самостоятелно да създаде редица произведения. Машината направила 6000 опита, от тях били подбрани и признати като възможни за прослушване около 600 нови химна. В тия произведения машината компилирала химните и отделните музикални фрази на това или онова произведение. По такъв начин методът за създаване на музика при електронния композитор не е самостоятелен, а чисто компилативен. Но нали такива грешки допускат и някои композитори!…

Има и друг метод.

На магнитна лента записвали различни звуци: звучене на различни инструменти, шумове, пеене на птици и т.н. След това лентата се въвеждала в машината заедно с програмата, според която машината избирала в своята „памет“ звуци със съответен тембър. Така още в 1956 година на Международния конгрес по кибернетика в Белгия австрийският инженер Земенек демонстрирал музика, композирана от подобна машина. За съжаление музиката напомняла настройване на инструменти преди началото на концерт.

Опитът да се машинизира музиката в буржоазното общество довежда в крайна сметка до чисто шарлатанство, до тичане след модата.

Появиха се и привърженици на „конкретната музика“. Тя не се състоеше от звучене на музикални инструменти, а от шумове на машини генератори с цел да поразят слуха с липса на музикалност. Тази музика се монтираше от грохот на улично движение и автомобилни клаксони.

Преди няколко години бях на световното изложение в Брюксел и там имах възможност да посетя специалния павилион, който запознаваше посетителите с така наречената „Електронна поема“.

Дори самото здание поразяваше човешкото въображение. Външно напомняше връхлитащи гребени на бетонни вълни, застинали във въздуха. Това бяха някакви овеществени пространствени математически криви, свързани помежду си с тънки линии от бетонни прегради.

Формата на залата също беше необичайна — многостенна. Вътре светлината неочаквано угасваше и отвсякъде — от тавана и от скосените стени — върху нас връхлиташе водопад от неясни образи. Това бяха ту изблици на светлина, ту картини, създавани с помощта на проекционен фенер, ту пробягващи откъси от кинофилми. И всичко това се съпровождаше от звуците на симфонията на XX век — „Електронна поема.“

Трудно, почти невъзможно е да се опише характерът на тази музика. Звученето на отделни инструменти не може да се долови. Ту стотици високоговорители, монтирани в тавана и стените, съскаха като змии, ту като че ли целият свят звънеше и гръмолеше над главите ни. Шумовете преминаваха във викове, в рев, в удари на ковашки чукове, в звън на вериги и шумолене. Оглушени, потресени, ние разбирахме, че не присъствуваме на раждането на нов вид изкуство, а сме просто подиграни и осмени в присъствието на значителен брой зрители.

Приближихме най-сетне до сърцето на павилиона. Тук бяха подредени в стройни редици магнитофони, електронноизчислителни машини и някакви съвсем непознати за нас апарати. Механиците, които следяха за автоматичното провеждане на кибернетичния сеанс, съвсем сериозно ни разясняваха:

— Зданието за „Електронната поема“ беше построено от знаменития френски архитект Корбюзие. Един модерен поет и един модерен композитор подбираха звуците за „Поемата“.

— По какъв начин се правеше това? Та звуците на „поемата“ съвсем не приличат на някакви естествени звучения…

— Те не могат и да приличат — съгласиха се механиците. — За да се съберат всички тези звуци — поясниха ни те, — по всички краища на Земята потеглиха специални групи хора. Те записваха шумовете на нюйоркската борса, грохота от прибоя на нос Хорн, пръхтенето на камилите при надбягванията в Арабия, рева на съвременната механична ковачница. Когато беше създаден достатъчен фонд от записи, всички тези съкровища бяха донесени в абсолютно тиха стая, тапицирана със синтетичен звуконепроницаем материал. И тук — вдъхновено продължаваше операторът — от хиляди и хиляди звуци бяха отбрани най-необичайните, най-резките.

Но и тяхното записване беше своеобразно. Ако звученето беше с нисък тембър, лентата със записа се пускаше на магнитофона с ускорение и звукът ставаше висок и звънящ. Също така постъпваха и със звученето на високите тонове, като заменяха техния естествен тембър със забавяне. След това от парченца лента, на която синтетично, с обратна скорост, са преписани шумовете, направиха единна лента. И отново пуснаха през апаратурата тази лента, но сега вече отзад напред.

Ние бяхме потресени.

— Значи нищо не е останало не само от музиката, не само от живите шумове, но изобщо нищо не е останало от звученето на богатия и щедър живот. Тук всичко е измислено.

— Та нали създателите на новото изкуство именно към това са се стремили — ни каза операторът.

— Но тогава къде е изкуството?

— За какво изкуство говорите? Кибернетичната поема на двадесетия век няма нищо общо с древната представа за изкуството.

Възмутени, ние напуснахме този свят на модни мистификации, които предприемчивите бизнесмени се опитваха да представят за изкуство на утрешния ден.

Може би за тия хора говореше с възмущение и непримиримост световноизвестният съветски композитор Д. Шостакович:

„Те убиват душата на музиката — мелодията. Разрушават формата и красотата на хармонията, богатството на естествените ритми, като заедно с това унищожават и всеки намек за съдържателност и човечност на музикалното произведение.“

Значи ли това, че трябва напълно да се откажем от приложението на кибернетиката в музиката? Не, разбира се. Новата техника дава нови възможности за музикалното изкуство.

Неведнъж съм слушал чудесни изпълнения на електрически орган. Изпод тънките пръсти на вече починалия музикант и конструктор на електрически органи Илсаров обикновените мелодии звучаха съвсем необикновено. Електрическият орган придаваше сила на звученето като на могъщ хор и неповторима прелест на бързото и бурно стакато. А целият инструмент се събираше в едно малко сандъче.

В музея на композитора Скрябин в Москва можете да видите електронен апарат — резонатор, създаден от кандидата на техническите науки Мурзин. Тази машина умее всичко: тя имитира всевъзможни тембри и създава нови музикални звучения, родени с нови средства. За това устройство дават прекрасни отзиви най-видните съветски композитори, защото резонаторът помага при инструментирането на опери, в търсенето на ново звучене. У нас работят в тази област наистина талантливи учени, отдадени на музиката.

Изследванията на съветските учени са насочени не към разрушаване на музиката, а към разширяване на нейните възможности.

Що се отнася до машините живописци и до електронните танцувачки, то всички тези трикове са твърде далеч от истинското изкуство.

Когато механичният живописец автоматично, без да мисли, размазва различни бои по платното, този процес няма нищо общо с творчеството. Но в някои области кибернетичната машина е способна на творчество. Например тя е в състояние да рисува чисто математическа криви, които имат и художествено значение. Това не е чак толкова ново. Известно е, че при движението на махало, към чийто край е прикрепен обикновен молив, се получават чудни фигури върху листа хартия, поставен под молива.

Спомнете си фигурите на Лисажу, които се образуват при прокарването на лък по пластинка, посипана с леки стърготини. Спомнете си своеобразната фина мозайка на напреженията, която се получава в машините при интерференцията на светлината. И вие ще разберете, че такова изкуство може да има само чисто приложно значение.

Ще дойде време и на сцената на фантастичния театър на утрешния ден ще видим балерина, която с движенията на тялото си ще предизвика не само звучение на електронни музикални инструменти, но и поток от непрестанно сменящи се цветове. Ние знаем, че днес инженерите и художниците работят над проблема за цветомузиката, над проблема за взаимната връзка между движението и звука.

Творческите личности не бива да се отказват от възможностите, които им дава електрониката, от възможностите на светлината и цветовете. В крайна сметка е важен резултатът, който може да се получи в областта на истинското изкуство, а не пътят и трудностите, преодолявани от художника за постигане на този резултат.

Обикновеният орган, който възпроизвежда музиката на Бах, е колосално съоръжение — цяла фабрика от тръби и мехове, през които се подава въздух. Но нали същите звуци могат да се получат не от трептенето на въздуха в гигантската тръба на органа, а от трептенето на дифузорите на репродуктори, големи колкото обикновен куфар.

И така е във всичко: в музиката, в живописта, в играта на светлината и цветовете. Електрониката дава нови възможности, открива нови перспективи.

Но каквото и да бъде изкуството на утрешния ден, ние вярваме, че то ще бъде художествено, емоционално и ще доставя на човека естетическа наслада, без да го дразни с поток от оглушителни звуци, с проблясвания на цветове и светлини, лишени от какъвто и да било смисъл.