Василий Захарченко
Надбягване с разума (33)

21 май. Четвъртък

Вчера в завода погребваха стария пенсионер Иван Лесниченко. Погребваха го тържествено — цял живот беше работил тук. Свиреше музика, звучаха речи, възпоминания. До ковчега, отпуснала ръце, седеше жена му, заобиколена от млади, здрави мъже и жени — деца, снахи, зетьове… Всички работят тук, в комбината.

Обикновено явление: отива си един човек, изживял дълъг, трудов живот. Може би не е много известен, но тук, в химическия завод, всички го познаваха.

Затова днес в залата на Централния пулт за управление всички бяха притихнали, тъжно замислени, дори и младежите. Сдържано говореха за живота, за смъртта, за великото единство на противоположностите в жизнения път.

— Просто не мога да повярвам: живял човекът, живял дълъг живот, и вече го няма — малко провлечено говореше Нина. — А заводът работи. Къщите стоят… Остават вещите, които са принадлежали на стопанина си. Излиза така, че вещите са безсмъртни, а човекът… Не е справедливо човек да живее по-кратко, отколкото онова, което е създадено от неговите ръце, от неговия разум… Аз бих искала да живея дълго, много дълго!

— По дяволите безсмъртието на вещите, по дяволите машините! — горещо протестираше Петя Кузовкин. — Безсмъртен е човекът и само човекът! Той е безсмъртен в своята еволюция, в динамиката на развитието, в стремежа си напред. А какво са машините? Както са ги направили, така и стоят. Никаква еволюция. Ако искам — ще я преправя, ако искам — ще я оставя, както си е била.

— Аз смятам, че не сте съвсем прави — намеси се в разговора Николай Трошин. — Слушайте!

Николай извади от джоба на сакото си малка книжка с мека корица, доста оръфана и измачкана.

— Академик Берг пише — продължаваше той, търсейки нужната страница. — „Принципната разлика между машината, дори «най-умната», и човека е, първо, че създадената от човека машина още от момента на раждането си остарява, не се възстановява. Тя е мъртва в пълния смисъл на думата“ — четеше бавно Николай.

— Ето, виждате ли! — прекъсна го Петя. И се обърна към Нина: — А ти се прекланяш пред машините!

— Коля, чети по-нататък — помоли го Нина.

— „Човекът и неговият мозък в продължение на десетилетия непрестанно се възобновяват — продължаваше да чете Трошин, — в живите клетки непрекъснато става генерация на живота, създаване на жива материя от мъртвата. Едновременно и в същото количество непрекъснато става деградация на отживялата своето време жива материя и връщането й в състояние на мъртва материя.

И двата процеса са в равновесие във всяка клетка, докато тя е жива.

Мъртвата материя не мисли, макар че тя може в съответствие със структурата си и със заложените в нейните елементи функции да изпълнява редица операции по-бързо, а може би и по-добре, отколкото човекът.“

— Аз съм съгласен с академика — каза Николай Иванович. — Съгласен съм! Затова считам, че главната задача, която стои днес пред науката, е да продължи живота на човека. Дори е смешно — хората умират в периода на максималната активизация на мисловните си способности. Придобит е опит, главата е пълна със знания, решенията се приемат безпогрешно, а животът си отива.

Вечерта, когато останах сам и включих Кибера, той беше много обиден.

К. Как може така да се говори? Машината е мъртва. Доколкото разбирам, за нас, машините, главната страна на живота е непрекъснатият процес на възприемане на новото. Процесът на обучение, не е ли така?

А какво говореха днес? Природата е жива, машината е мъртва. Но нали ние се учим! Николай се позовава на академика… Аз също се порових в електронната си памет.

А. И ще цитираш ли?

К. Ще цитирам. Аксел Иванович Берг, академик. Роден в 1893 година. Жив и здрав и досега.

„Следва без всякакви шеги да се говори за реалната и с успех осъществима задача за обучаването на машините. Нещо повече, няма никакво съмнение, че на базата на обучението и самообучението на електронните машини ще бъде преразгледана съществуващата понастоящем система на обучение на хората, по-специално на децата. Това не бива никого да учудва.“

А вие казвате, че в машините няма живот! Ние се учим — значи живеем и даваме нов живот на човешките деца, ние ги обучаваме.

А. Почакай, Кибере, не се вълнувай! Хората също са се научили да подбират цитати и правят това не по-зле от вас, машините.

„Машината може «да се научи» на много неща. Това трябва да се помни. Обаче обучението на мъртвите, постоянно остаряващи и обезценявани от времето машини се отличава коренно от обучението на детето. Мозъкът на детето се състои от живи клетки, а елементите на паметта на машината са мъртви.“

К. Продължавайте, продължавайте… Щом се привежда цитатът, карайте до края? Ето какво говори по-нататък академик Берг:

„Въпреки коренната разлика между човешкия организъм и паметта на мъртвата машина аз не бих съветвал никого да поставя граница за възможностите на електронния мозък“.

Как да се разбира това?

А. Добре си се научил да спориш!

К. Но по-добре е да не спорим, а да се уважаваме взаимно: Човекът — Машината, а Машината — Човека. Що се отнася лично до мен, аз възнамерявам да живея дълго, красиво и още много да работя.

А. Разбира се!… Ти започваш трети живот. Пък и за първите два вероятно няма за какво да се червиш…

Спомням си как преди няколко години вървях по алеите на Всесъюзната изложба за постиженията на народното стопанство. Беше шумно. В градинките играеха деца, по пътечките вървяха студенти и влюбени. Пионери екскурзианти, дошли вероятно от провинцията, възторжено разглеждаха павилиона на радиоелектрониката…

Не бих обърнал внимание на този възрастен човек, който с бодра стъпка вървеше по пътечката, посипана с пясък, ако не бях чул думите му; една жена придружаваше стареца — тя също не беше млада. От време на време той се навеждаше към нея и нещо весело й говореше, радостно ръкомахайки. Неочаквано чух, че нарича спътничката си ласкаво и фамилиарно „мила щерко“.

— Знаеш ли кой е този? — пошепна моят спътник. — Погледни, та това е Махмуд Ейвазов!

— Не може да бъде! Никога не бих повярвал!

Вгледах се внимателно. Да, не можеше да има и съмнение, това беше един от най-известните хора в нашата страна. И как няма да бъде известен! Ейвазов е на 150 години! А дъщеря му, която го придружаваше, „само“ на 120 години!

Трудно е да се повярва, ще кажете. Но всичко това е истина.

Казват, че имало такава поговорка: „През живота си човек трябва да свърши три неща: да построи къща, да посади дърво и да възпита дете.“

А Махмуд Ейвазов е направил значително повече. Не една къща са построили работливите му ръце, не едно дърво е посадил през дългия си живот. А колкото до децата, той има 23 сина и дъщери, 57 внука и внучки, 50 правнука и правнучки, 25 праправнуци и праправнучки и 12 прапраправнуци. Това се казва семейство — 168 души!

С младежки блясък светеха очите на Ейвазов. Той работеше в колхоз „Комсомол“ във високопланинския Лерикски район.

А някога той самият бе организирал този колхоз. Сто години беше чакал идването на Съветската власт. Само като си помисли човек — цял век! И ето сега той помогна на съветския народ да изгради колхоз в планината. И винаги е работил в този колхоз! А когато го попитаха: „Къде е тайната на твоето дълголетие?“, той отвърна:

— Тайната на дълголетието ли? В ежедневния труд. Безделникът не живее дълго на земята.

Прекрасни думи, прекрасен живот!

Неотдавна Ейвазов почина, изживял повече от век и половина.

Сигурно мислите, че той е най-старият човек в страната?

Преди няколко години в Кавказ, в град Гори, почина може би най-старата жена на земното кълбо. Беше на 182 години. Върви им на хората, живеят толкова дълги години…

Наскоро в Азербайджан почина Шерали Баба Муслинов. Тогава беше на 165 години, а съпругата му Хаеве Ханум е на около сто.

До последния си ден Муслинов имал чудесна памет, винаги е бил жизнерадостен и активен.

Муслинов помнел събития от времето на Пушкин и Лермонтов. Четиридесет и двама негови синове, внуци и правнуци защищавали родината по време на Великата отечествена война. Осемнадесет от тях загинали.

И те не са единици, дълголетниците! В Съветския съюз има цяла армия от столетници — повече от 30 хиляди души.

Неволно си задаваме въпроса: до колко години може и трябва да живее човек? Ще ви разкажа кратка, но поучителна история. Може би тя не осветлява същността на въпроса, но дава нагледна представа за някои несъразмерности, които съществуват в света на живите същества.

Представете си, че в един и същ час се появява на бял свят пълничко, здраво момченце — да го наречем Иван — и чудесно рунтаво кученце, нека го наречем Бобик. Минава година и половина, Иван започва да стига масата, вече свободно казва „мамо“ и „дай“. Изобщо той едва сега започва да става „самостоятелен“ човек. Колкото до Бобик, то на година и половина той е вече напълно оформен красив и здрав пес, отдавна минал времето на детството и дори на ранната младост.

Минават петнадесет години. Иван става младеж. А Бобик е вече стар и немощен пес.

На двадесет години завършва юношеството на Ивана дотогава Бобик вече е умрял от старост.

Нека бъдем щедри: да предоставим възможност на Иван Иванович Иванов да живее дълго и красиво. Нека той живее 80 години. Тогава, вземайки в ръце молив, ние ще направим една проста аритметична сметка.

Бобик е расъл и се е формирал до своята зрелост една десета част от изживения си живот. Колкото до Иван, то една четвърт от живота му е отишла, за да се формира, да порасне, да стане голям. Съотношението, уви, не е в полза на човека — 1:10 и 1:4!

А как е при другите животни?

Учените са проверили: почти при всички живи същества това съотношение варира в границите на 1:8, 1:12, но не и по-малко. И само при човека то е сакраментално — 1:4.

Защо природата така го е ощетила? Та ако смятаме по графика 1:10, той би трябвало да живее около 200, години!

Както виждате, някои дълголетници почти са стигнали до тази възраст.

А останалите? Но може би сметките не отговарят съвсем на действителността?

Не претендирам за абсолютна точност, но съм убеден, че след време човек ще живее дълго, красиво и плодотворно. Днес може вече да се говори, че дълголетието на човека зависи, на първо място, от условията за съществуване. Само преходът на нашата страна от капиталистическото общество към социалистическото е повишил средната възраст на жителите на нашата държава от 37 до 67 години.

Спомням си един далечен град. Разположен е на брега на Червено море. Нарича се Аден.

Той лежи в кратера на отдавна затихналия вулкан Джабел Шамшан. Над черните зъбери на окаменелия базалт виси слънцето — малко, пламтящо. То хвърля почти отвесно лъчите си — екваторът е съвсем наблизо. И като че ли цялата горещина, така щедро бликаща от слънцето, се събира в кратера като в рефлектор и лежи там като неподвижна, прозрачна маса.

Но това не е най-страшното в този град.

Аден е английска колония. Преди няколко десетилетия тук дошли английски войници. Покорили местното население и построили върху скалите военна база. Накарали арабите и африканците да работят за тях.

Тук видях хора, които се хранят с печени скакалци, защото за тях няма друга храна. В солниците видях африканци, които стояха до кръста в горещата солна каша. Телата на тези хора бяха покрити с незаздравяващи язви.

Аден е град с млади хора. Безработни младежи лежат в канавките край пътя. Момчетата продават своя труд на пристанището, ръчно товарейки параходите с въглища. Деца тичат подир вас по улиците на града и просят дребни пари. А старци няма. Дори това звучи някак красиво — град на младите! А знаете ли защо там живеят само млади хора? Защото в Аден средината възраст на хората е само 24 години. Трагична цифра!

Човекът, още не успял напълно да стане човек, вече умира, смазан от неумолимата съдба, която идва тук с колонизаторите.

Аз нарочно дадох пример как животът на човека е неразривно свързан с условията, в които съществува.

Обаче нека се върнем към медицинския проблем за дълголетието. От много години с него се занимава специален институт в Съветския съюз. Ако човек трябва да живее до 200 години, без да губи енергията, вкуса и жаждата си за живот, значи трябва да се намерят онези причини, които състаряват човешкия организъм, които убиват жизнените клетки и предизвикват преждевременното им умиране. Та нали освен социално-икономическите условия трябва да съществуват и други причини за дълголетието или за ранното остаряване.

Установено е, че дълголетието е свързано с климатичните и географските условия. Дълголетниците живеят обикновено в планините. По относителния им брой — на хиляда души население — на първо място стои България, следвана от Югославия, също за сметка на планинските райони. На трето място е съветският Кавказ. Планинският въздух, простата, постоянна по състав храна, спокойният живот — всичко това безспорно спомага за дълголетието. Но това все още е недостатъчно.

Доказано е от науката, че замяната на клетки, която непрекъснато се извършва в организма, е източник за запазване на младостта. Значи ранното остаряване на организма вероятно е свързано със задържането на тази непрекъсната обмяна. От друга страна, е известно, че количеството клетки на човешкия мозък е неизменно. Човек се ражда и умира с един и същ брой неврони. В тази област не става постоянно обновяване на клетките. Иначе как бихме запазили паметта си? Практиката говори, че паметта прекрасно се запазва.

Спомням си разговора с една сто и четиридесет годишна московчанка. Тя помни чудесно събития, станали в началото на миналото столетие.

Дълбоко нейде в паметта й като на фотография, са се запечатали картини, затрупани от сетнешните десетилетия. Значи в клетките, дълбоко в мозъка, много дълго не се нарушава онова поразително равновесие, на което човек дължи паметта си.

Преди няколко години бях в Абхазия и разговарях с една възрастна жена, — прабабата на поета Владимир Анкваб. Беше на 127 години. Мъничката, слабичка старица беше пълна със сили. Свиреше чудесно на хармоника, спомняйки си мелодии от своята младост.

Показах й книга със снимки от Африка. Тя се оживи, като видя тъмнокожите лица.

— Аз помня… много добре помня, когато на времето бягахме в Турция — говореше тя. — Бях малко момиченце и ей такъв африканец ме изнасяше от лодката на брега…

— На колко години сте били тогава?

— На седем или осем.

Жената чудесно помнеше събития, отдалечени 120 години от нея. Чудно и прекрасно!

Изниква въпросът: как да се повлияе на оня „златен запас“ от неврони, който веднъж завинаги е отпуснат на човека?

Учените вървели по различни пътища. Много зависи от жлезите с вътрешна секреция, казвали те. Какво ще стане, ако на възрастен човек се присадят полови жлези от млад? В историята на медицината били направени няколко такива операции. И какво се установило?

На първо време като че ли нови сили се вливали в изтощения организъм. Но, уви, това било за съвсем кратко време. Минавали месеци и старостта отново настъпвала още по-активно и ускорявала безвъзвратния процес, срещу който се борела науката.

Но може би тогава ще се възползуваме от друго предложение на учените, за което вече споменахме? Може да се откажем от присаждането и за известно време да включим към отслабналия човек жив генератор на младост, който непрестанно се развива, да предположим, в условията на описаната от нас „банка за резервни органи“.

Били направени предварителни опити в тази насока и те дали насърчителни резултати.

Остаряващият организъм, включен за известно време към кръвоносната система на млад, развиващ се организъм, възприемал от него своеобразен „запас“ от младост, предаван с продуктите на жизнената дейност на жлезите с вътрешна секреция, които постъпвали в кръвта. А ако се използуват за тази цел организмите, които се развиват в „биологичната люлка“ — замислили се учените:

Но има и други пътища. Вече много години целият свят се вълнува от опитите, провеждани широко от румънските учени начело с Пархон и Ана Аслан. За „лекуването“ на старостта учените широко използуват известния химически препарат новокаин, който най-активно влияе върху подмладяването на организма. След няколко вливания на това лекарство повечето пациенти на научноизследователския институт поразително се променят. На много старци потъмняват белите коси, укрепва гласът, ободряват се, възвръщат им се загубените сили. Вероятно в борбата с остаряването могат да бъдат призовани и силите на съвременната химия.

Нима не говори за това един много интересен експеримент, който се провежда в Азербайджан — с химически препарати, получени след специална обработка на нефта, добиван по тези краища?

Професор Д. М. Гусейнов получи от нафтанови киселини необикновено вещество. Нарекъл го „НРВ“ — нефтово ръстово вещество. Това средство се оказало универсално. То не само помага да се увеличи реколтата от селскостопанските култури след известна обработка преди сеитба, но и влияе благотворно върху почвата.

Когато попадне в почвата, това вещество спомага за развитие на полезните микроорганизми, облекчава развитието на растенията, засети на солени почви.

Но което е най-интересно — НРВ оказва чудесно влияние и върху живия организъм. Елементарно обогатяване на кръвта с помощта на НРВ увеличава носливостта на кокошките и прираста на пилетата. Едрият рогат добитък расте значително по-енергично. Действието на НРВ върху човека оказва най-активно подмладяващо влияние. Хората стават не само по-бодри и енергични, но им потъмняват вече побеляващите коси, изглаждат им се бръчките и рязко се повишава общият им жизнен тонус.

Ръстовото вещество на азербайджанския учен активно се изследва не само в клиниките и лечебните заведения, но и на полето и в птицефермите.

В борбата за удължаване на живота и за дълголетие, които по принцип са ни отпуснати от природата, се използуват всички средства: от заветите на стария Махмуд Ейвазов — да живеем с труд — до последните постижения на нашите биологични и химични науки, които действуват в единен фронт срещу несправедливостите на природата — ограничеността на човешкия живот.

Но тук ми се иска още веднъж да напомня на читателите мъдрите думи, казани от древните мислители:

— Безсмъртието на човека не е в изживените години, а в делата, които е успял да извърши.

Никога не бива да забравяме това. Безсмъртни са Пушкин и Бетховен, Циолковски и Толстой, Айнщайн и Гагарин.

А те са живели различен живот.