Василий Захарченко
Надбягване с разума (34)

22 май. Петък

Днес дойдох на работа рано сутринта. В монтажната зала още нямаше никого. Лъчите на утринното слънце нахлуваха косо през стъклата на прозорците, превръщаха зеленикавия пластмасов под в прозрачно езерце и украсяваха с весели слънчеви зайчета моя приятел Кибера. Гледах гладките стени на машината и неволно си мислех:

„Скъпи приятелю и другарю, съставен от електронни чекмеджета! Какви чудесни хора са те създали! Наистина абстрактната ти форма съвсем не отговаря на твоето почти «човешко» съдържание. И какво ще стане с теб след години, когато хората се научат да правят машините по-компактни, от по-удобни детайли, а може би дори ще ги изграждат на съвсем други принципи?“

Изказах моите мисли пред Кибера.

А. Скъпи мой приятелю, ти остаряваш. Гледай да не те уволнят, загдето имаш толкова много чекмеджета, при това така огромни!

К. Но и вие, хората, също не сте безсмъртни. Колкото и да хитрувате, каквото и да измисляте, все някога ще кажат, че сте „хвърлили топа“…

А. Кибере, не бъди груб. Дори и да не е безсмъртие, но много години живот наистина са ни необходими. Все по-често се замислям например как в нашия век на космонавтиката ще се справим със задачата за свръхголемите скорости и свръхдалечните разстояния. Ненапразно учените от целия свят се стремят да разкрият тайната на парадокса на гениалния Айнщайн: „При скорости, приближаващи се до светлинната, ходът на времето рязко се променя“.

Представете си за миг — космонавт, напуснал Земята, две години пътешествува из Вселената и най-сетне благополучно се завръща на родната планета. През време на отсъствието му на Земята е изминало цяло хилядолетие. Светът се е изменил неузнаваемо. Посреща го не жена му, а прапраправнучката му. А пътешественикът е остарял само с няколко години.

Наистина това безсмъртие засега е чисто теоретично. Но в наше време, в епохата на спътниците и на космическите кораби, учените имат все по-реална възможност да проверят на практика предположението на Айнщайн. Иска ни се то да се потвърди! Тогава за нас, жителите на Земята, животът на космонавта ще ни се стори истинско безсмъртие.

К. Всичко това са само някакви си теории. С това не можеш ме убеди!

А. В такъв случай ще остане безспорен пътят към безсмъртието. Да предадем на нашите деца целия си опит, всичките си знания.

Разговорът ни беше прекъснат.

Влязоха монтьорите. Аз едва успях да изключа Кибера.

Най-оживен беше Петя Кузовкин. Той разказваше разпалено някакъв поразителен случай, за който прочел в едно списание.

Усмихвайки се, той се обърна към мен с малко дяволит въпрос:

— Как мислите, може ли един човек да има деца в продължение на три века?

— Не е възможно — спокойно констатира Коля Трошин.

— Шегуваш се — невъзмутимо каза Нина.

— Аз ли? Имате много здраве! — възрази Петя. — Слушайте сега!

В края на по-миналия век във Франция живял някой си Пиер Дефурнел. Първият му син се родил в 1699 година, вторият — в 1788 година, а третият вече в 1801 година. Ето ви цели три века.

— Какви са тези глупости! — рече Коля.

— Съвсем не са глупости! — разпалено възразяваше Петя. — Дефурнел живял 129 години. Всъщност той се оженил трети път, когато бил на 120 години, а жена му на 19.

— Така ли? — искрено се учудихме ние.

Но вероятно разказът на Петя е направил най-силно впечатление на Кибера. Когато вечерта разговарях с него, разбрах, че той е потресен.

К. Нас, машините, ни обвинявате, че остаряваме, а вие самите живеете по 129 години. Хубава работа… А какво ще стане с мен след сто години? Как мислите? Как да се удължи нашият живот, животът на машините?

А. Не се тревожи, стари приятелю. Вашият родоначалник, бащата на кибернетиката Норберт Винер, е помислил за това. Спомни си думите му, казани за живота на хората и за машините:

„Двете качества, които са характерни за живите системи, са способността да се обучават и способността да възпроизвеждат себеподобни. Взети поотделно, тези качества ни се струват различни, макар че в действителност те са тясно свързани едно с друго. Обучаващото се живо същество е такова, доколкото то е способно да се подлага на изменения вследствие на минали въздействия на околната среда и следователно да се приспособява към обкръжението през целия си индивидуален живот.

Размножаващият се жив организъм може да създава друго същество по свое собствено подобие, което не се изменя през целия си живот“.

Е как? Удовлетворен ли си?

К. Обаче тук не се говори нищо конкретно. Аз например също бих искал да си имам малко Киберче. Нека да прилича на мене. Дори бих се заел да го обучавам и бих го направил умна машина.

Аз се засмях, гледайки моя приятел: полираните чекмеджета с електронно оборудване се размечтаха. Мислено си представих малкото Киберче, което не плаче, не цапа пеленките си, а непрекъснато задава умни въпроси и бързо ги записва в електронната си памет.

А. Да, Кибере, наистина нашето безсмъртие е в нашите деца. Но ти не се огорчавай.

„Съвсем не е трудно да си представим напълно автоматизиран завод, който произвежда точно такива машини, които са монтирани в него, и който да ги разполага в реда, който е необходим за производството.“

Знаеш ли кой е казал това? Академик Соболев. А на него може да се вярва.