Василий Захарченко
Надбягване с разума (3)

От автора

… Повярвайте ми, всичко стана съвсем неочаквано, а може би дори случайно. Отдавна исках да отида в Новомосковския химически комбинат. Той се намира недалеч от столицата и се ползува с добро име.

И изведнъж — срочна командировка: напишете за кибернетиката в комбината…

И аз отидох да се запозная с автоматизацията в предприятието.

Заводът ме порази. Огромен и величествен, той устремяваше в небето огромни колони и високи комини. Над комините, които сякаш достигаха облаците, се рееше в небето светъл дим като непокорен, развяван от вятъра перчем на великан. Струваше ми се, че някаква вътрешна, клокочеща в него сила разтърсва гиганта. Съвсем неочаквано един познат образ изплува в паметта ми:

„Колко прилича този гигант на могъщия Лаокоон, обвит от змиите“.

Да, наистина цялата заводска територия беше оплетена от тръбопроводи. Те свързваха просторните цехове, пресичаха заводските пътища и се насочваха към глухо въздишащото здание на компресорната.

Алексей Акимов, млад инженер, прави с мен екскурзия по територията на завода.

— Всичко това е направено само за четири години — говори той и явно се вижда, че се гордее със „своя“ комбинат. — Разбирате ли? За четири години ние направихме повече, отколкото за четвърт век от съществуването на завода. А нашата монтажна бригада — на същия този Прокопенко или на Иван Ковалков… Какви момчета бяха! Издигаха комини на главозамайваща височина. Асовете на монтажа — така им казвахме. А колко такива младежи има в комбината!…

Влизаме в цеха. Помещението, построено като хелинг за самолет, поразява въображението с тишината и с липсата на хора. Двама души седят пред трепкащите стрелки на уредите. И толкова. А някъде там, в недрата на стоманените резервоари, в устремените към небето като ракети колони на реакторите, стават вулканични по размах реакции. Високи температури, огромни налягания…

Като разтопена магма се движат разтвори по тръбопроводите. Те се смесват, влизат в реакции и отново падат като сняг, като памук на дъното на охладените резервоари.

— Чудно ви е може би, че тук има малко хора? — със сдържана усмивка говори Акимов. — Навсякъде при нас е така. Химия… Двама души в цеха, а изработват продукция за хиляда.

— И това се нарича висока производителност на труда, така ли?

— А как иначе? Нали сме химици! Ненапразно нас, химиците, ни наричат хора с професия на бъдещето.

… Ние сме в сградата на компресорната. Беззвучно се въртят маховиците на компресорите, сливайки се в един полуразмит кръг.

— Тук се получава течен въздух — пояснява Акимов. — И как мислите, за какво? От него правят хляб. Не вярвате ли? Мога да ви разкажа как става това.

Наскоро тук гостува някакъв цирк. Много народ се насъбра в Двореца на културата — не можеш да влезеш. Излиза на сцената весел млад човек, фокусник, и започва да показва такива неща, да не вярваш на очите си. Ту някаква топчица пада просто от въздуха право в шепата му, ту тесте карти, ту запалена цигара… След спектакъла младежите го наобиколиха и го питат: „Как правите това? Хоп — и от въздуха ви пада запалена цигара?“ Артистът обяснява… Тогава младежите му казват: „Ние пък се научихме хляб да правим от въздуха, но до запалени цигари още не сме стигнали“.

Сега вече фокусникът се учудва — с увлечение продължава да разказва Акимов. — „Как така хляб от въздуха?“

А те му обясняват.

„Работата е там, че компресорният цех е само част от огромното производство на азотни торове. На времето са наричали азота мъртъв газ, а той, както се оказа, бил най-най-живият. Сгъстяват въздуха, разделят го на кислород и азот. И пускат азота в производството.“

Та нали Прянишников е казал: „Ако не беше водата, азотът щеше да бъде най-могъщият“ — продължава да разказва с увлечение Акимов. — От него правим азотни торове — амониева селитра и амоняк. Ето защо казваме, че правим „хляб от въздуха“. Та нали торовете на полето са най-важното нещо.

— Но ние с вас доста се разприказвахме — започна да се безпокои Акимов. — Вас сигурно най-много ви интересува Централният пулт за управление? Днес кибернетиката влиза в действие по-стремително от химията.

Преминаваме в просторно помещение, осветено от слънчевите лъчи, нахлуващи, през прозорците, и от дълги редици лампи с дневна светлина, монтирани на тавана.

Ето го Централния пулт, заради който бях дошъл тук! Наистина той прави поразително впечатление. Край стените стоят стоманеносиви метални сандъци. Те са запълнени с електроника. От такива блокове в стари времена са издигали крепостни стени, а днес изграждат умни кибернетични машини. Край магнитофоните се суетят монтьори. Хората не са много — пунктовете за магнитен запис са много повече. В това няма нищо чудно. Тук, на тънка кафеникава лента, с едва доловими магнитни трептения, са записани десетки команди. Те се сверяват с показателите на кибернетичната машина, които постъпват от всички краища на комбината, от различните му цехове. Температура, налягане, химичен състав на суровината и продукта, влажност — всичко във вид на електрически показатели пристига по проводниците тук, в сърцето на електронната машина. А тя, сякаш обмислила и претеглила всичко, дава необходимите команди на цеховете, като управлява най-сложното производство на целия комбинат.

Да, аз съм съгласен с онези, които са убедени, че на автоматично управление се поддават най-вече химическите предприятия. Защото тук има малко хора в цеховете. А вероятно може и съвсем да ги няма; ако тънките нерви на проводниците предават от цеховете към Централния пулт ритмичното дихание на живота в целия завод. И обратното — ако пултът поеме върху себе си командуването на цялото предприятие.

— Скоро завършваме монтажа на Централния пулт — пояснява Николай Иванович Авдюшин, вече не много млад инженер, старателно избръснат, с модерен, безукорно изгладен костюм. Тук той е най-старшият, кандидат на науките, инженер-кибернетик.

— Май че още месец ще продължи работата — намесва се в разговора широкоплещест, чернокос младеж с каубойска риза и с червеникавокафяв загар, който приличаше на индиански вожд. Това е Петя Кузовкин — спортист и неспокойна душа.

— А ти нямаш търпение! — прекъсва го Нина Охотникова, тъничко девойче, подстригано като момче. — На теб ти дай само футбол да играеш! — Тя се обръща към нас: — Той като че ли повече мисли за топката, отколкото за работата.

— Как може така да говориш, Нина? — протестира Кузовкин. — Току-виж ти повярвали…

Мълчи само Коля Трошин. Не му е леко: монтажът на изчислителната машина се забавя, а наближават изпитите във вечерния институт. Брадясал, очите му зачервени — сигурно не си доспива.

Това като че ли са всички, които се занимават с монтажа на кибернетичното устройство.

С интерес наблюдавам тези млади хора, които уверено и сръчно боравят с електронните вътрешности на блоковете, пълни с всевъзможни части. Неволно се вслушвам и в техния разговор. Изглежда, той е започнал отдавна. Дочувам само откъслечни фрази от беседата. Иска ми се да ги запиша в бележника си, но професионалният навик на журналист ме спира: никога не записвай пред очите на онзи, който говори.

— Досещам се откъде са изпратили този всезнайко — говори Петя Кузовкин и запоява нещо с поялника. — От Киев. Казват, че там работил в изчислителен център. Значи не е каквато и да е, а машина енциклопедист!

— И аз искам да знам колкото се може повече — казва Нина. — Цял живот човек учи и все му е малко…

— Вярно — малко тъжно се съгласява Коля Трошин. — Само че на мен ми се иска и повече да живея. Иска ми се да доживея до комунизма и все да си оставам млад!

— Нещо друго не ти ли се иска? — измърмори Кузовкин.

— А според мен, братлета, вие се заблуждавате — говори Николай Иванович. — Доколкото знам, машината не идва от Киев, а от някаква станция за насочване на космически кораби.

— Но това е просто фантастика! — Бойко констатира Кузовкин.

— А защо да не е?

— Не може да бъде! — учудват се всички.

— Ах, колко е интересно! И нима тя знае как е летял Гагарин? — вълнува се Нина. — Не мога да повярвам. Нима е чувала как бие сърцето му, как той диша там, в космоса?

Предположението на Николай Иванович предизвиква бурна реакция. Всеки иска да каже нещо. Изведнъж стоманеносивите блокове на електронната машина придобиват за всички нас необикновено значение.

— Е, нека пък сега поработи за Голямата химия — казва Коля Трошин. — Щом машината е толкова умна, все някак ще я обучим и на нашата работа.

— Да, но на нея ще й бъде скучно при нас. Космически кораби — и изведнъж — химически завод. Няма никаква романтика — въздиша Нина.

— Защо да няма романтика? — прекъсва я Николай Иванович. — Струва ми се, че при нас машината си е съвсем на място.

Но с това разговорът не свърши. Коля Трошин е любознателен младеж и аз съм му благодарен, че засегна тази тема, която отдавна и настойчиво ме вълнуваше.

— А пък мен, Николай Иванович, един въпрос много ме вълнува — иска да изкаже заветната си мисъл Коля, за миг се откъсва от работата си и размахва поялника като регулировчик на кръстопът. — Още преди неандерталеца, разправят, живеел на света маймуночовекът. Енгелс точно така пише: „Когато маймуночовекът за първи път взел в ръцете си оръдието на труда…“ Аз не знам какво е било това — пръчка или камък, — но още като взел в ръце оръдието на труда, и започнал да се очовечава. Трудът го накарал да се развива по новому. После човекът започнал да използува огъня, парата, изобретил електричеството и стигнал до електрониката, до атомната енергия, до космоса. И ето че и с химия като нас се захванал. Всичко това е вярно. Но винаги човекът се е стремил да облекчи своя физически труд. А ние с вас с какво се занимаваме? — И Коля посочи с поялника към стоманеносивите блокове на машината. — Какво правим ние с вас, дали само облекчаваме физическия труд? Май че не е само това. Нашата машина е умна. Тя стана оръдие не само на нашите ръце, но и на нашия разум.

Николай Трошин обгърна със сериозен и разтревожен поглед своите приятели монтьори.

— Кой знае, може би днес започваме нова еволюция? Как мислите, Николай Иванович? Пръчката е лост за мускулите. А кибернетичната машина е лост за нашия мозък…

Николай Иванович Авдюшин слушаше с интерес Коля Трошин. След това се усмихна на своите мисли и малко нехайно отвърна:

— Знае ли човек? След време — живи и здрави да сме — ще видим.

— А какво ще стане с нас след една такава еволюция? — попита с недоумение Кузовкин.

Всички се засмяха.

Беше вече десет часът вечерта, когато си тръгнахме. Монтажът на машината се забавяше — всички нервничеха и се заседяваха до късно. Приемните блокове бяха вече монтирани, но с програмата не всичко беше наред. Най-трудното е създаването на програма за управление на завода.

Аз се задържах на Централния пулт за управление. Тъмнината надничаше в широките прозорци. Още по-рязко разсичаха тавана ярките линии на луминофорите. Не знам какво ме накара да се приближа до машината. Едва ли това беше само любопитство. Натиснах бутона за управление, макар да разбирах много добре, че не бива да правя това. Почти инстинктивно пръстът ми се отпусна върху него.

… И изведнъж замрях. Машината заговори. Кибернетичната машина говореше спокойно, почти безстрастно, с някакъв чужд, метален глас.

Не съм сигурен дали точно съм предал този неочакван разговор. Твърде много се изненадах, за да го запиша дори когато се върнах в хотела. Едва на следващата сутрин се опитах да си го припомня.

А той имаше решаващо значение за написването на книгата.

От тази вечер аз всеки ден беседвах, тъй да се каже, на четири очи с машината. С всеки изминат ден нашите разговори все повече и повече ме вълнуваха. Моят електронен познайник беше умен и опитен събеседник. И аз с часове седях в библиотеката, бързо прелиствах страниците на списания и книги, търсейки отговори на въпросите, които поставяше пред мен машината. Добре й е на нея. Има си електрическа памет и една чудесна програма, заложена от цял институт. А мене пита ли ме какво ми е? Сами разбирате, че за такъв разговор трябва да бъда изключително добре подготвен. Та нали аз говорех с машината не само от мое име, а и от името на Човека, който спори с Машината. Ето защо от десетки книги и статии, прегледани от мен през деня, се натрупваха страници със записки — своеобразни конспекти на една или друга тема.

Днес аз възстановявам в паметта си нашите спорове с машината през тия вечери. Записките си предоставям на вас, драги читатели. Искам да се запознаете с конспектите, които ми бяха така необходими в часовете на тези нощни разговори.