Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
fantastyt (2012 г.)
Корекция
Дими Пенчев (2012 г.)

Издание:

Христо Калчев. Студен огън

Второ издание

 

Редактор: Георги Димитров

Коректор: Катя Петрова

Предпечатна подготовка: „Камея“ ООД

© Христо Калчев, 1999

© Издателство „Световит“, 1999

„КАМЕЯ“ ООД, предпечатна подготовка

История

  1. — Добавяне

Двадесета глава

АЗ

Втори месец Лия не излиза от къщи. Виждам как се бори с глада за наркоза. Кой знае защо, вместо тази борба с видима победа да ме радва, всъщност ме дразни до смърт. Отново пия, не мога да работя, не мога да спя. Лия чувства настроенията ми.

— Иди се разходи — казва тя. — Аз ще почета и ще си легна.

Отивам в Руския клуб. В красивата млада жена, която ми маха с ръка, трудно познавам Мима Борисова. Сядам на свободния стол, целувам ръка на Мима, стискам ръката на Антон Салабашев. Сега Антон изглежда друг, усмивката му е широко разтегната, очите ласкави.

— Четох „Хроника за Дарделеви“. Поздравявам те! Възхитително чувство за исторически комизъм, гражданска смелост, нека не ти звучи нахакано, но според мен ти стана писател едва с тази книга!

Мълча. Поръчвам водка, чакам ги да доядат бифтеците си, да им сервират коняк с кафе.

— Как е Лия? — пита Мима.

— Уморена е. Легна да спи.

— Бих искала да я видя. Какво ще правите в събота? Защо не дойдете на вечеря? Имаме ли нещо уговорено?

— Не — казва Антон. — Ще ви чакаме.

Пием мълчаливо. На масата сяда млада художничка, говорят за Париж, за общи познати, допивам водката, плащам, обещавам да се явим на вечерята и си отивам. Не се прибирам вкъщи. Хлътвам в „Славия“, пия още три водки, дочаквам да затворят заведението и тръгвам, залитайки.

Лия не спи. Очите й шарят неспокойно и търсят настроение по лицето ми.

— Пих със Салабашеви — казвам. — В събота сме канени на вечеря.

— Прие ли?

— Да. Ще ни чакат след осем.

Лия мълчи, но аз знам, че това съобщение е всяло смут в душата й.

ЛИЯ

От година и половина за първи път се опитвам да заприличам на жена. Правя маникюр, слагам грим, изкуствени мигли, отварям гардероба. Обувките, които имам, отдавна са демоде. Става ми лошо, не бях помислила за гардероба. Иван го няма от сутринта, а наближава шест часът. Нещо става с него. Възвърна онова диво изражение, с което влезе първата вечер в бара. Мисля, че знам на какво се дължи промяната. Иван обичаше недостъпната, неуловимата, неразгадаемата Лия, а тази, която ляга и става с него, е прекършено цвете. Кой поглежда смачкани цветя? Ще си отида. В понеделник вечерта Иван няма да ме завари тук… а започвам да го обичам.

Избирам черна копринена блуза, черна плисирана пола, черни чорапи… но с обувките не мога да направя нищо. Обувам старите и заставам пред огледалото. Преди две години бих казала, че изглеждам добре, но сега?… Имаше нещо смешно и тъжно в желанието на бедната жена да следва модата. Чувам ключ, появява се Иван, застава зад мен, оглежда ме в огледалото.

— Изглеждаш чудесно! — казва той.

Мълча. Умният мъж бързо разбира, когато нещо не е в ред. Иван Троев е умен мъж.

— Какво има, не се ли харесваш?

— Обувките са демоде.

— Продават ли модни?

— Разбира се.

— Тръгвай! Бързо… Все още имаме време.

— Не! — гласът ми трепери. — Хубавите обувки са много скъпи…

— Тръгвай, Лия! Не ме интересува колко струват.

Иван ме повлича за ръка, излизаме. Страшни усилия ми струва потискането на сълзите… и въпреки всичко в понеделник няма да ме намери вкъщи.

АЗ

— Когато баща ми ме заведе в Рим преди двадесет години, останах поразен от разликата в стандарта — каза Антон Салабашев. — Трябваше ми време, за да изляза от кризата. За разлика от нашата сива тълпа, из улиците на Италия се движеше елегантна и шарена публика. Сега тази пропаст не се чувства. Връщам се от Брюксел, все пак един от първите градове на Европа. Мога да те уверя, че елегантните жени там не са облечени по-различно от Лия. Какво ще кажеш, Мария?

Мима поклати глава.

— Не съди по Лия, тя винаги е била изрядно облечена. Нашата улица все още не може да се състезава с европейската.

— Говориш, сякаш живеем в Африка! — сърди се Антон, но аз гледам реакцията на Лия и вътрешностите ми ликуват.

Салабашеви изпадат в спор, стигат до грубости. Лия и аз се споглеждаме. Лия кима, ставам и прекъсвам спора.

— Мими, благодарим за вечерята.

— Тръгвате ли? Толкова рано? — пита Антон.

— Утре сутрин имам работа. — Мима и Лия ще се уговорят по телефона кога да ни върнат визитата.

— Аз ще те потърся — предлага Мима.

Излизаме на улицата. Топло е, мирише на пролет. Взимам Лия под ръка, интересно, но тази вечер не изпитвам неприязън към нея.

— Как прекара? — питам аз.

— Добре…

Лия се притиска до мен. Целувам я, отвръща страстно, дори хищно.

— Какво да правим? Единадесет е… Искаш ли да идем на бар?

— Да.

Тръгваме по „Руски“, вървим прегърнати, разминаваме се с тълпата. Знам, че мъжете се обръщат да я огледат. Виждам още нещо ново. Лия не се интересува от впечатлението, което произвежда.

— Да си идем вкъщи? — казва пред бара.

— Не! Искам да танцувам с тебе… като тогава, на новогодишната нощ!

Лицето й посивява. Лия е намразила спомените. Точно заради това трябва да се върнем ден по ден назад във времето, за да разчистим пътя към утре! Ако оставим неизживяна горчилката в миналото, утре горчилката ще стане отрова. Настаняват ни, тихо е. Оркестърът все още не е започнал работа.

— Защо ме намрази? — пита глухо Лия.

— Никога не съм те мразил! Как ти хрумна такава глупост?

— Не ме лъжи! Когато тичаше да ме вадиш, ме обичаше повече, отколкото сега, когато не си подавам носа вън от къщи!

— Тогава имах грижи около теб… — казвам със съзнанието, че лъжа. — Сега имам грижи с работата… Не ми върви, виждаш, един ред не мога да напиша!

— Това е част от истината!

— Как си го обясняваш ти?

— Прочетох „Война и мир“ — казва Лия. — За пръв път. Срещнах такава мисъл: „Ние обичаме хората не заради доброто, което те са ни направили, а заради доброто, което ние им правим!“

— Не се позовавай на този циник.

— Мисълта е на Стърн, Толстой я цитира.

Нямах какво да отговоря. Лия отиде да поправи тоалета си, оркестърът започна работа. Заведох я на дансинга, прегърнах я. Лия се сгуши на гърдите ми. Чувствах, че ще се опита да поднови разговора, но в никой случай в посоката, в която го поведе.

— Иване, имам една молба, последната… Кълна ти се!

— Какво става с тебе, Лия?

— Моля те, използвай връзките си в Съюза… Нека ми възложат някакъв английски разказ за превод. Безделието ме убива!

Оркестърът смени темата.

— В понеделник това ще бъде първата ми работа! — казах аз.

Лия вдигна глава за целувка.

— Знаеш ли какво мислех да направя в понеделник? Готвех се да те напусна!

ЛИЯ

Превеждам „Случай в Палермо“ от Ърскин Колдуел. Най-накрая ми възложиха самостоятелна книга. Петър прави сверката на английския и българския текст, Иван редактира окончателния вариант. Имам чувството, че работата върви. Дано това чувство не се окаже измамно. Иван пише в спалнята с памук в ушите. Моята машина го разсейва.

Днес, най-късно утре, ще ударя последната точка и най-малко седмица няма да погледна книга. Ще помоля Иван да ме заведе в Петрич. Черешите са узрели вече…

АЗ

Лия работи с увлечение. С първите няколко разказа очупи българския си език и започна да „пипа“ почти професионално. Не е честолюбива, не се дразни, когато я поправям, опитва да схване основанията на корекциите, а това ме кара да мисля, че ако не й омръзне, от нея ще излезе приличен преводач.

Петър Вълков идва всеки ден. Влюбен е повече от всякога, но Лия или е забравила, или не забелязва. Прави му кафе, говорят само по работа, после доста грубо казва: „Изчезвай! Сядам да работя!“, и Петър, симулирайки, че острият й език го забавлява, наистина бърза да изчезне.

Баща й се опитва да я хване по телефона, моли ме да му ходатайствам за среща. Лия отговаря: „Прати го по дяволите! Работя… и въобще кажи му, че не искам да го виждам!“

Новата й страст е готвенето. Купих й готварска книга и оттогава не се е случвало два пъти да сготви едно и също меню. Чрез Мима купи долари и се снабди с цялата гама на подправките. Кухнята мирише ту на къри, ту на базиликум, ту на кайенски пипер. Предлагат я за член на кабинета на преводачите, но докато не я приемат, няма да й кажа нищо. Лия все още не е в състояние да понесе и най-малкото разочарование.

ЛИЯ

Днес предадох „Случай в Палермо“ и взех за превод „Ловецът на микроби“, книга, посветена на дейността на Пастьор. Истински ад! Ще ми трябват медицински и биологически речници. Къде, по дяволите, ще ги намеря? Освен да пиша на Мима в Брюксел? Иван е на съвет в Киноцентъра. Ще отида да го взема и ще обядваме някъде на открито…

АЗ

— Харесват ли ти карначетата? — питам.

— Не особено. Направи ми едно удоволствие!

— Кажи?

— На връщане ще караш ти, а аз ще пия малка сливова ракия!

— Дадено — съгласявам се аз. Лия сияе като дете. Ракията веднага променя цвета на бузите й. — Трябва да разпределим времето си! Това ще бъде напрегнато лято.

— И за мен! Пастьор ще ми разгони фамилията! Ако успея да преведа тази книга, ще поискам да ме приемат за член на академията, отдел микробиология.

— Ти ще бъдеш най-красивата академичка! — казвам аз.

— Харесваш ли ме?

— Прелестна си.

— Целуни ме! — Целувам я. — Кога започват снимките?

— В края на юни.

— Още един месец… Трябва ли да правиш нов вариант?

— Сигурно. Във всеки случай юни ще бъда зает.

— А после?

— После ще идем във Варна!

— Варна?

— Не искаш ли?

— Предпочитам да идем някъде само двамата!

— Ще върнем картите и ще идем другаде… да речем, в Балчик?

— Чудесно! — Лия плеска с ръце. Още един детски жест, който някога обичах. — И аз ще използвам юни. Ще опитам да вникна в стила и да намеря в речниците медицинските понятия. Искам да отида на курорт с чувството, че съм го заслужила.

— Заслужи го — казвам, — а ако наистина бъдеш добро момиче, ще ти направя един подарък!

— Няма да отворя Пастьор, докато не ми кажеш какъв ще бъде подаръкът!

— Бебе! — Чувствам пълно крушение, с труд потискам паниката си.

Очите й се промениха, станаха сериозни, руменината слезе от лицето й, дишането й се учести.

— Наистина ли искаш дете?

— Разбира се! — Господи, аз съм подъл лъжец!

— Тогава защо не искаш да се оженим?

— Кой ти е казвал, че не искам?

— Не си отворил дума досега!

— Имахме работа, забравях… Още на Каваците ти казах, че искам да се оженим!

— Не ми напомняй за Каваците! Ще направим така. Аз ще се обадя на д-р Анадолийски, ще го помоля да изготви документите и ще взема дата за брак. Някой делник, съвсем скромно! Само ние и свидетелите! Искаш ли?

— Да.

— Кои ще вземем за кумове? Петър…

— Петър е влюбен в тебе.

— Глупости, още ли?

— Ти си сляпа!

— Добре, кой тогава?

— Какво ще кажеш за Васил и жена му?

— Васил Каров?

— Да.

— Ще се съгласи ли?

— Остави на мен!

Лия отново плесна с ръце.

— Значи… Документите, датата, Карови… Ще им дадем обяд някъде!

— Ти ще сготвиш нещо вкъщи! — казвам, сигурен, че това ще я зарадва. Но аз самият не изпитвам никаква радост.

Отново става сериозна.

— Трябва да помисля за менюто! Не сега, вкъщи… Искаш ли да извикаме майка ти?

— След това ще идем при нея.

— Моите не искам да ги видя! Ще ти се разсърдя, ако ги поканиш зад гърба ми.

— Няма да ги каня.

— Това е всичко… като че ли, а после целия юни усилена работа и в Балчик… Много обичам, когато знам какво имам да правя месеци напред!

— И после бебе! — казвам аз.

Лия се прави, че не чува, но руменината се връща на лицето й, ръцете й треперят, свежда поглед и се преструва, че търси нещо в чантата си. Премествам се до нея. Лия е притихнала, очакваща прегръдката. Ръката ми обгръща раменете й. Мълчим. В двора на ресторанта тичат деца, чувам: „Реката тече обратно!“ и, кой знае защо, това ми се струва смислено.

Край

П. П. За сведение Лия роди момче, три килограма и седемстотин грама, дълго петдесет и четири сантиметра, на девети февруари, под знака на водолея. Сина си нарекохме Васил в чест и от признателност към нашия приятел и кум Васил Каров.

Иван Троев

Край
Читателите на „Студен огън“ са прочели и: