Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
fantastyt (2012 г.)
Корекция
Дими Пенчев (2012 г.)

Издание:

Христо Калчев. Студен огън

Второ издание

 

Редактор: Георги Димитров

Коректор: Катя Петрова

Предпечатна подготовка: „Камея“ ООД

© Христо Калчев, 1999

© Издателство „Световит“, 1999

„КАМЕЯ“ ООД, предпечатна подготовка

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

ЛИЯ

Получих писмо от Петър Вълков. Иска си парите! Хиляда лева! Ужас! В книжката са останали двадесет, колкото да я опазя от унищожение…

 

 

Баща ми отказа да ми заеме пари.

— Продай колата! Аз съм притеснен до смърт… Нов дом, ново семейство…

— Никога, по никакъв повод, под никакъв претекст не ме търси — казах аз. — Забрави, че си имал дъщеря!

Този мръсник отговори:

— Никога не съм бил сигурен, че си моя дъщеря!

 

 

Карам курс за стюардеси. В барокамерата едва издържам, изглежда, че не съм в ред с вестибуларния апарат, но на английски и френски няма по-добра от мен, а момичетата, които ме конкурират, са доста грознички.

 

 

Мама ми показа спестовната си книжка. Има сто и десет лева. Положението изглежда безизходно! Нямам право на заем от държавата, не съм на щат… има една-единствена възможност, любовникът на мама…

 

 

Отидох в кантората на д-р Соколов. Стана, посрещна ме, настани ме в стол. Трябваше да изчакам някакъв клиент. Заслушах се. Въпреки вида си на стар сатир, Златко Соколов мислеше бързо и дръзко. Започнах да се отпускам… когато застанахме очи в очи, казах:

— Имам дълг. Трябват ми хиляда лева. Ако ме вземат в авиацията, ще ви ги върна на части от заплатата, ако до три месеца не започна работа, ще продам колата и ще се издължа изцяло.

Соколов не мигна.

— С удоволствие ще ви услужа, ако майка ви не е против. Сама разбирате, че няма да предприема нищо зад гърба й. В шест часа ще бъда у вас. Ако не се появят пречки, утре сутринта ще имате сумата.

Върнах се на летището. С момичетата пихме кафе, говорихме за мода и, разбира се, за мъже. В шест и половина се обадих вкъщи. Мама вдигна телефона.

— Ти ли си, Лия? Бий телеграма на вуйчо си Алек и не ме занимавай с проблемите си!

Ами сега? По корем ще се влача, но ще намеря парите! Дори ако трябва да се разделя с фиатчето, макар че нямам пари за бензин и почти не го карам… Ако поискам от Иван? И той няма, горкият…

 

 

Позвъних на леля Дарина. Покани ме на вечеря. Умишлено отидох по-рано. Отвори ми Николай. Едва не припадна. Помислих, че трудно потиска вълнението си, но като влязох, разбрах истината. В хола се беше разположила малокръвна дама с очила и безформени крака, които опитваше да издължи с крайно неудобната поза „кръстосани успоредни прави“. Първата й работа беше да се осведоми коя зодия съм.

— Скорпион — казах аз. — Не разбирам нищо от зодии.

— Николай е рак. Вие сте в тежка дисхармония!

Направих се, че не разбирам намека. Седнах, пих кафе и дочаках леля Дарина. Отидохме в спалнята.

— Хареса ли ти приятелката на Ники? — попита тя.

— Мила е…

— Мечтаех да се сближите?

— Аз не мога да бъда това, което наричат „вярна жена“…

Леля Дарина мълча известно време.

— Мислиш ли, че от Ники ще излезе интересен мъж?

— Да — казах, но разбра, че я лъжа.

И тук ударих на камък. Затрупа ме с документи. Показа ми молба за заем на името на мъжа й, фактури за покупки на фаянс, дървена ламперия и т.н. Нито чувах, нито виждах. По-важно беше, че и оттук щях да изляза с празна чанта. Извиних се, че до вечерта трябва да уредя този проблем. Когато се сбогувах с Николай и любовницата му, не се въздържах и казах:

— Аз съм в хармония само с лъвове. И като зодия, и като мъже!

Не знам какви характери се развиват под астрологичния знак на скорпиона, но ако животът продължава да ме пресира, ще се превърна в истинска змия. Когато на една жена й се плаче, трябва да има някой до нея…

 

 

Събудих се от кошмарни сънища. А сега накъде? Потърсих Иван.

— Няма го, Лиле — каза майка му. — Втори ден не се е прибирал.

Отидох в „Писателите“. Нямаше го. От няколко дни не бяха го виждали.

И на летището нищо ново. Милицията проучва документите. Правя се, че това не ме тревожи. Лъжа себе си. Някакви летци ме черпят кафе, коняк, канят ме на обяд… Аз ли не знам какво означават такива покани? Отказвам, макар че умирам от глад!

Изтеглих последните пари от книжката, купих македонска наденица, горчица, прибрах се, ядох и легнах да спя. Спала съм като мъртва от два до седем и половина. Събудих се смазана. Всичко ме болеше, и главата, и тялото. Мама не беше вкъщи. Гардеробът й беше празен. Беше се пренесла у д-р Соколов. Взех душ и излязох. По стълбите доядох последното парче наденица, купих цигари и седнах в градината на „Св. Георги“. Денят се скъсяваше. Двама млади простаци седнаха до мен, започнаха да сипят плоски комплименти. Хукнах без посока. Доста по-късно си дадох сметка, че вървя към „Славия“…

От вратата видях Иван. Беше пиян, но се държеше. Двудневната брада правеше острото му лице още по-остро, от спирт и неспане и без това дивите му очи сега изглеждаха жестоки. Петър Антов кимна „разсеяно“ и побърза да се скрие в офиса. Седнах.

— Ще ме почерпиш ли нещо?

Пих водка. Мълчахме. Всъщност ние винаги сме разменяли празни фрази. Изпих две водки, напих се, разказах му всичко. Не издържах, разплаках се. Иван извърна глава.

— Утре до обяд ще ти донеса парите — каза той. — А сега си върви. Започвам да се напивам… Не търпя свидетели на пиянството си!

— Нека остана! — Алкохолът ме беше размекнал, гласът ми трепереше.

— Махай се! — каза Иван Троев.

В гласа му имаше нещо, което ме застави да стана…

От десет часа започнах да го чакам. Мина дванадесет, мина два… не издържах, обадих се у тях. Нямаше никой. В пет часа нервите ми не издържаха, хвърлих се на леглото, ревах истерично. Звънецът се обади в най-тежката криза. Беше Иван. Донесе хиляда и петстотин лева. Нямах сили нито да се зарадвам, нито да му благодаря.

— С остатъка опитай да изкараш до първата заплата — каза той.

След един час дойдох на себе си и тръгнах да го търся. Нямаше го нито у тях, нито в „Славия“, нито в артистичните клубове. Купих едно пиле, направих бульон, ядох и легнах. Не можах да заспя. Към десет и половина иззвъня телефонът. Скочих. Бях сигурна, че е Иван… оказа се Петър Вълков.

— Получих записа… Ти си луда… Това беше шега… Исках да те накарам да се стреснеш… Аз те обичам, Лия!

— Върви по дяволите! — Изключих телефона и легнах да спя.

АЗ

Репертоарният съвет на комитета спря пиесата. Отидох им на крака да чуя възраженията. „Дребнотемие, несъзвучие с живота, сексуални намеци, фройдова трактовка“ и прочие глупости. Написах писмо до един от заместник-председателите (често започнах да пиша официални писма), нарекох една от театроведките „курва“, чух заплахи и със съд, и с висши държавници, тръшнах вратата и излязох.

Не ми върви. Втората ми книга остана почти незабелязана. Писаха малко, повърхностно… Един писател не трябва да се притеснява от реакциите на критиката… Изглежда, все още не съм станал писател.

Лия е закъсала. Трябват й пари. Не бях теглил аванс за романа, но се оказа, че все още нямам право. Цял ден тичах от директора на издателството до главния счетоводител на Съюза. Накрая все пак взех пари. Предишния ден бях препил до смърт. Не исках да се показвам пред Лия в най-жалкия си вид. Прибрах се с хиляда и шестстотин лева в джоба, избръснах се, взех душ, отделих сто лева, другите й ги занесох. Заварих я мрачна като облак. С типичната си арогантност дори „благодаря“ не каза. Отидох у Йордан, изпихме бутилка гроздова ракия, отвори ни се глътка, слязохме две улици под тях и в „Шанхай“ се напихме до преливане. В единадесет часа бях вкъщи. В осем на другия ден нахалната настойчивост на звънеца все пак успя да ме вдигне. Беше Петър Вълков.

— Трябва да ти говоря!

Пуснах го, но го заставих да чака, докато мина през баня, клозет и поне малко „да дойда на себе си“.

Когато с кана кафе в ръце седнах срещу него, бързо си дадох сметка колко зле изглежда, колко трудно потиска нервите си. Налях кафето. Петър пи, скочи, изтича в банята и повърна. Върна се блед като смъртник с ръка на пулса и с очи, едва задържащи се в ябълките.

— Не мога повече! — изплака той. — Кажи ми честно ти ли даде пари на Лия?

Кимнах.

— Защо я глезиш, идиот с идиот? Не си ли даваш сметка, че те прави смешен!

— Дръж се прилично!

— Не ме плаши! И да ме убиеш, ще ти кажа всичко. Аз обичам Лия!

— Кажи й го!

— Казах й го! — изкрещя Петър. — Снощи по телефона й го казах за последен път! А тя ме прати по дяволите!

— Върви там, където те е пратила! Нямам нито време, нито нерви за любовните ти мъки!

— За нея имаш време, нали? Колко пъти ще я вадиш от затвора?

Сега и аз креснах:

— Колкото се наложи!

Петър реши, че е по-добре да снижи тона. Рядко налитам на бой, от години не съм го правил, но нещо във вида ми респектира, очите ми имат свойството бързо и лесно да имитират гняв и аз често съзнателно спекулирам с привидната им войнственост.

Петър извади пачка, хвърли я пред мен.

— Ето! — сега изглеждаше уморен, готов да плаче. — Нека вземе парите… или ти ги вземи… Опитай се да я убедиш. Не мога да понеса да ме мисли за хаиз!

Опитах да се свържа с Лия, но у тях нямаше никой.

— Разбира се — Петър прибра парите и вдигна с усилие натежалото си тяло. — Щом веднъж е уредила проблемите си, никой не може да предвиди къде ще я завее безгрижието!

Мислено му дадох право.

 

 

В момента, когато издателството придвижи хонорара ми, като че ли и на книгата й потръгна. Няколко дена по-късно главният редактор ме повика и ми показа проекта за корицата. Повикаха ме и на разговор в комитета.

Заместник-председателят беше взел компромисното решение постановката да бъде осъществена в края на пролетта или по-точно след края на текущия театрален преглед. Това решение не ме задоволяваше, но не бях в състояние да го променя.

 

 

Продължих да пия в „Славия“. Ходех вечер след седем и се прибирах след затварянето му. В края на септември в заведението влезе писателска компания и аз се запознах със София. Когато се понапихме, поетите, като всички поети, започнаха да декламират стихотворения. И София не направи изключение. С равен, плътен глас каза две слаби, повлияни от Багряна, стихчета, но ги каза като мъж и когато накрая ми предложи да отида при нея, у дома си имала спирт, аз не казах „Не!“ Спах при София. На сутринта я съблякох и постъпих с нея така, както постъпва мъжът с жената… За обяд имаше кавърма, в четири часа черешов пудинг, за вечеря сирене по шопски и огромна салата с майонеза. Разбира се, и водка. Три дни не излязох от този дом. Не мога да кажа, че София ми е харесала кой знае колко или че съм я ценил било като поетеса, било като жена. Инерцията ме задържаше, прекършваше волята ми и аз ядях, пиех и правех любов в един ритъм, който ми беше наложен и срещу който апатията ми нямаше средства за съпротива.

На четвъртия ден симулирах „работа“ и се прибрах вкъщи. Майка ми ме посрещна с думите:

— Лилето те търси… онзи ден, вчера, през нощта… Обади й се! Не искам да мисли, че те крия!

Както очаквах, така излезе. Заварих Лия в тежка депресия. Отвори с подути очи и рева на гърдите ми повече от минута, преди да обясни какво се е случило. Резултатът от изпита за стюардеси бил обявен, но нейното име не фигурирало между приетите. Оценките й по езиците били най-високите, медицински била годна. Поискала обяснение. Оказало се, че милицията отстранила кандидатурата й.

Призля ми. За трети път се налагаше да влизам в контакт с Министерството на вътрешните работи и за трети път Лия беше поводът. Обадих се на Кристиян, срещнахме се. Въртя се на стола, чеса се по главата, нарече ме „луд човек“, „рогоносец“, „самарянка“, но в края на краищата обеща да уреди среща с шефа си.

— Имай предвид, че ако твоята благоверна съпруга ни поднесе някакъв нов гаф, и ти, и аз ще идем по дяволите!

Кристиян си отиде без „довиждане“, но удържа на думата си. В петък сутринта позвъниха от канцеларията на шефа му. Същия ден в десет часа щеше да ме приеме за разговор.

— Седнете! — Бяла ръка посочи кожено канапе. — Искам да ме разберете правилно. Гражданската авиация е една от входните врати към държавата. Знаете колко важно нещо е първото впечатление. Затова се интересуваме и от поведението, и от битието на личния състав на авиацията. Сам разбирате, че нито поведението, нито битието на вашата жена отговарят на условията… Повиках ви да ви го кажа лично. Ние дължим това обяснение.

Прибрах се, седнах да мисля. Не познавах лично нито един големец, нямах никакви връзки. „С тежка задача ме натовари, Лия!“ Въртях се до обяд вкъщи, пих кафе след кафе и въпреки това нищо не измислих. Излязох на улицата и тръгнах машинално, без посока. Тогава се сетих за Петър Вълков. Разбира се! Сега Петър имаше реален шанс да се бори за любовта си. Казах му го с най-циничните думи, които попаднаха в устата ми. Отново се върнах вкъщи, но този път сигурен, че Лия е стюардеса. Зачетох се и не усетих кога се мръкна. В седем часа с педантичната точност на човек, който отива на работа, аз се запътих към „Славия“. В девет часа дойде Петър, седна и изплака с паникьорския си тенор:

— Нищо не става, нищо, нищо не свърших! Старият отказа!

— Защо? — попитах, колкото да потисна тревогата.

— Трябваше да му разкажа всичко. Така и така щеше да научи… Викам си: „Истината е най-добрата политика!“ Старият каза: „За курви и престъпници не влизам в конфликт с меверето!“ Буквално цитирам… Какво ще правим сега?

— Имаш ли някаква идея?

— Абсолютно никаква!

— Ще пиеш ли нещо?

— Бързам… Паркирал съм отпред.

— Върви — казах аз. — Ще гледам да измисля нещо…

Сутринта потърсих секретарите на Съюза. Заварих единствено секретаря на външния отдел. Присвих го в един от ъглите на кафенето и с увъртания и недомлъвки горе-долу му дадох да разбере от какво имам нужда. Секретарят опита да се измъкне. „Нямало практика за оспорване на решенията на други ведомства…“ но в един миг лицето му се проясни и той произнесе спасителната фраза.

— Професор Латин беше при председателя. Чух го да говори ласкаво за теб… Братът на жена му е голям шеф. Ако някой може да ти помогне, това наистина е само той!

Три дни по-късно професорът се обади вкъщи.

— Добри новини, моето момче! — каза старецът. — Лия може да иде на летището… още сега…

Онемях, взех да заеквам.

— Не знам как… да ти… да ви… се отблагодаря, професоре… От името на Лия, от мое име…

— Моля ти се, Иване! Колкото моята намеса свърши работа, толкова и твоят авторитет на писател… Крайно време е да се научим да ценим интелигенцията си!

Горкият професор, той по-добре от мен знаеше колко нулев е писателският ми авторитет!

Лия я нямаше. Вдигнах се до тях и й оставих бележка. Очаквах, че ще се обади, но до обяд нямаше и вест от нея. Отидох в „Писателите“. Към седем се появи София. Поиска да слезем в ресторанта. Обадих се у Лия. Отново никой. Минахме в ресторанта. Ядох безвкусна пържола, по настояване на София пихме бяло вино. Разливах по чашите втората бутилка, когато Лия се появи на входа. Лицето й цъфтеше, бурна радост се четеше в очите й, но когато ме видя, мълния изкриви изражението й, дойде на масата, огледа София, каза: „Благодаря!“, грабна бутилката, разби я върху плота на масата, врътна се и преди да успея да реагирам, напусна заведението.