Христо Калчев
Студен огън (19)

Деветнадесета глава

ЛИЯ

Изгаря ме студен огън. Треперя. Имам нужда от „стъф“. Жълти котки разкъсват стомаха ми. Боли ме душата! I had an accident! (Катастрофирах! — англ.) Лежа в затвора… и те лежат! Курви, крадли, изметът на света. Утре е делото… Изгаря ме студеният огън на страха!

АЗ

Любов? Защо ме е срам от тази дума? Започвам да си давам сметка, че инерцията, лошото настроение, треперещите ръце не са нищо друго, освен обич и болка. Пия трето кафе и гледам фасадата на Съдебната палата. В този момент там съдят Лия. Делото се води десети ден. Разпитват стотици свидетели. Зад гърба си чувам разговора на двама от тях. Предричат десет години затвор за Борис Латев. А на Лия? Мина дванадесет. Всеки момент ще се появи адвокатът и аз ще получа съобщение. Лия не иска да присъствам на делото, но аз съм тук и с нищо не мога да й помогна!

ЛИЯ

Не виждам лица, не чувам гласове… страх ме е от затвора. Тази вечер ще преспя в Централния, а утре сутрин по етапен ред ще ме закарат в Сливенския за цяла година. Накрая успяха да ме осъдят! Една година летаргия… а после? Още на първия полет трябваше да „забравя“ да се върна! Сега, вместо да се чудя как да заспя на този вонящ нар, щях да гледам телевизия в някоя лондонска квартира… Ако успея да избягам, ще отида в Лондон…

АЗ

Вместо за Прага заминавам за Сливен. Подготвям вариант за „Разминаване“ за местната сцена и досаждам на директора на затвора с молби за свиждане. Родителите на Лия не се появиха нито на делото, нито в приемните дни. Лия мълчи, изглежда добре, приема храната и парите, които й нося…

Изтича деветият месец, след няколко дни е Девети септември. В затвора чакат амнистия. Ще се опитам да се намеся в живота й. Ще й направя деца и тогава… Кой може да предвиди какво ще стане тогава?

ЛИЯ

„Пенитенциарий“ — тази невинна дума на латински означава затвор! Работя в шивалнята. Тук няма нужда от филолози, стюардеси, манекени, пласьори… Тук няма нужда от нищо! Вчера освободиха голяма група жени. Предимно нарушения от общ характер. Ние със стопанските престъпления оставаме да чакаме. От някакъв високоговорител чувам Бийтълсите:

Има места, които ще запомня за

цял живот,

въпреки че нещо се е променило,

нещо завинаги, но не към по-добро,

нещо си е отишло, но и нещо е

останало…

Нещо не е в ред с мен, щом от отличничка във филологията можах да се превърна в невзрачна затворничка на сливенския пенитенциарий!

АЗ

Утре сутрин Лия ще бъде свободна. Въртя се в леглото, ставам, чета. Хотелският бар е затворен отдавна. Качвам се на пежото и бавно пътувам към „Сините камъни“, чакам разсъмването. Лошо ми е от нерви. Изпил съм цяла опаковка сода бикарбонат, а стомахът ми продължава да ври. Завивам и тръгвам обратно. Прибирам се, сядам да пиша. Върнал съм се на зарязания роман за крадеца. Разгръщам „Наказателно право“ на професор Ненов и търся определение на вината. „Вината се проявява или като умисъл, или като непредпазливост…“ Отново хуквам из хотелската стая. Като субект Лия е абсолютно лишена от чувството за самозащита, а това я поставя в някаква по-специална категория хора. Такива не бива да бъдат съдени, а може би лекувани? Отново лягам. Имам чувството (най-накрая), че знам от какво се нуждае Лия и може би заради това съзнание аз, Иван Троев, обичам жена си още повече… Обичам я лудо!

ЛИЯ

Не мога да се преборя с омразата си към този човек! Иван Троев! Дори името ми звучи противно! Живеем в къмпинг „Каваците“, разхождаме се по брега, времето захладява, морето е бурно, не е за плаж. Иван пише някаква глупост за крадци и затворници. В негово отсъствие хвърлям по едно око и виждам колко непознат и чужд е на таза страна от живота. Как може този физически силен човек да има толкова книжно отношение към света! Чувствам усилията му да ме оневини. Не се заемам да го „отварям“, но едва потискам смеха си. Начетът в бара бил по вина на Петър Антов, провалът с Йохан идвал от укритието на самоличността му, в авиацията ме провалила алчността на Владимир Панев, в модата — престъпната безотговорност на Жак… а за да се хвана с пласьорство, бил виновен не друг, а той самият! Изоставил ме в мига, когато ми бил най-нужен! Горкият наивник! Търся Роберта по телефона, не намирам никого, но Борис Попов ме успокоява. Роберта е свободна.

Иван се бръсне. След малко ще слезем в ресторанта. Пия и мълча… Този нещастник си мисли, че ме измъчва чувството за вина!

АЗ

— Лия, тази вечер е важна за мен… Искам да ти призная, че през всичките тези години съм мислил за тебе! Обичам те! Можеш ли да ми повярваш?

— Да — каза Лия.

— Знаеш какво мисля за… премеждията, които изкара! Аз не те виня за нищо!

— Знам, Иване.

— Това, което не знаеш, е, че искам да се оженим!

— Грешиш, и това знам!

— Казвал съм ти го?

— Не, но знам, че мислиш по този въпрос.

— Знаеш ли отговора си?

— Да, и той е „не“!

— Защо ми отказваш, Лия?

— Утре или вдругиден това, което наричаш „премеждия“, ще бъде приспано в съзнанието ти, но при първия скандал ще изплува… Ще хвърлиш в лицето ми упреци, които не мога да понеса!

— Знаеш, че това не е вярно!

Лия стана.

— Ако ме обичаш, трябва да ме разбереш!

Мълчах. Какво значение имаше щях ли да разбера или не. В онзи миг аз мислех единствено за собствения си провал. За годините, които прекарах в сянката на тази жена, и с нарастващ яд откривах вината. Вина можеше да бъде непредпазливостта, но вина беше и глад за престъпно деяние, любов към вината!

— Ти или си луда, или роден престъпник!

— Едно от двете! — кимна Лия. — Нека не се караме… Ела да пием нещо… Утре се връщам в София. Не искам да се разделим като врагове!

— Аз те обичам, Лия!

— Но това не е достатъчно! Повярвай ми, по-добре е да оставим за утре този разговор! До София предстоят четири часа шофиране!

ЛИЯ

Къщата ми е пълна с хора. Роберта прави любов в спалнята. Трети ден съм в София. Някакви ръце ме опипват. Не виждам лицето, удрям, ръката ми попада в някакво ухо и отново оставам сама. Очите лютят, клепачите падат, студеният огън бавно ме залива. Жълтите тонове отново се размиват, става наситено розово, красиво. Леко ми е, изпитвам метален вкус, но скоро и той ще се разсее… Летим над Кипър. Морето е синьо, мастилено, бялата коса на Божидар ме гъделичка по бузата, силната ръка ме поддържа през кръста… Мама, татко и аз влизаме в стаята на баба Елена, целувам я, играя си с големия й златен кръст. Татко пуши облегнат на маминото рамо. Оловният вкус изчезва, въздухът без усилие прониква в гърдите, пред очите ми се движат призрачни тела… Вървим с баба Елена, под краката ни е меко, вървим върху килим от листа. Баба ме води за ръка… Отначало е красиво, но после казва:

— Лия, ти си голямо момиче, мама и татко се разделиха, ще трябва да свикнеш с тази мисъл!

Жълто, металният вкус се връща. Роберта спи, навсякъде се търкалят тела, уморена съм, лошо ми е.

Излизам. Въздухът ме освежава. Отивам в „Славия“, сядам до Иван, оставям ключа пред него.

— Иди вкъщи, изгони всички, които завариш! Всички! Ела да ме вземеш, ще те чакам тук.

Иван става, отива и се връща. Минало е повече от час.

— Ще пиеш ли нещо? — пита той.

— Не ме оставяй сама! Ако остана сама, ще загина!

Иван ме прегръща, чувствам топлината му, миризмата на тютюн, отпускам се, затварям очи.

— Искаш ли да отидем вкъщи? — пита Иван.

Мълча. Ако отворя уста, сълзите ми ще рукнат. Излизаме на въздух, вървим.

Успях ли да премина „моста“? Страхът изчезва, студеният огън гасне, вървим, свечерява се, огладнявам, Иван е до мен, отиваме вкъщи. Изпитвам доверие, а доверието ме изпълва с вдъхновение.