Христо Калчев
Студен огън (16)

Шестнадесета глава

АЗ

Край с Лия. Направих каквото можах, сега да се оправя сама.

Взимам от машинописката екземплярите на „Хроника за Дарделеви“ и отивам при Латин. Заварвам го болен. Отново е получил сърдечна атака, но лицето му се разведрява и приема да рецензира ръкописа. След три дни ме кани да го посетя отново. Този път е облечен, дори връзка е сложил. На масата дими кана с кафе, в средата е поставен ръкописът.

— Четохте ли, професоре?

— За съжаление, да, моето момче!

Вече знаех всичко. Латин и неговото поколение щяха да бъдат против моята книга. Причините бяха няколко. Дългогодишната шаблонизация в трактовката на събитията ги бяха приучили да мислят с канонни понятия и всеки опит да се наруши схемата им звучеше кощунствено, и втората, може би по-важна причина беше липсата на умиление било по персонажа, било по преследваните цели. Отсъстваше онзи полунекрофилски, полуквиетичен патос пред паметта на жертвите, смъртта се коментираше като част от живота, насилието — като част от борбата за хуманизация на едно младо общество, склонно да обърква повода с причината.

Латин не произнесе тези думи, напротив, беше мек и любезен.

— Тази книга е неудачна — каза той. — Получила се е възхвала на жестокостта, а това отнема голяма част от намеренията й. Остави я за няколко месеца, когато я препрочетеш, ще се убедиш сам.

Разбира се, не се вслушах в думите му. Половин час по-късно депозирах романа в издателството, стегнах багажа си и заминах за Созопол. Това щеше да бъде първият ми курорт за десет години. Време беше да се отдам на пълна почивка.

ЛИЯ

Продадох две чанти и един пуловер, покрих сметките и останах с тридесет лева. Подала съм молба за работа в пет външнотърговски фирми. За по-малко от седмица получавам пет официални писма. „В този момент не можем да използваме услугите ви, но в бъдеще… и т.н.“ Един-единствен смисъл — учтив отказ!

Продадох касетофона с тридесет и две касети, със слушалки и две колони по десет вата. Поисках хиляда и петстотин лева, Валентин ми донесе деветстотин. Уморена съм, не ми се разправя… Взех парите и го изгоних. Не мога да се отърва от чувството, че именно той ме провали в модната къща, макар с разсъдъка си да знам, че се провалих сама.

Намирам баща ми по телефона. Каня го на обяд в Руския клуб. Мънка нещо средно между „да“ и „не“.

— Ако не дойдеш точно в дванадесет, никога, по никакъв повод не ме търси! Дори и на погребението ти няма да дойда!

Срещаме се. Едва го понасям, а трябва да го моля за помощ.

— Не можеш ли да ми намериш едно място в твоята бензиностанция? Все пак говоря езици… Във всеки случай по-добре от тебе!

Баща ми мълчи, после пита:

— Защо не се обърнеш към държавата?

— Ще ме пратят в производството.

— С висшето ти образование?

— Но с твоята биография!

— Дааа! — мънка баща ми. — Ще говоря с шефа. — Но още същата вечер чувам гласа му: — Съжалявам, моето момиче, ще трябва да потърсиш работа другаде!

Търся работа! Отивам в Информационния център на Комитета по култура, но място за работа не намирам. В издателство „Народна култура“ заявяват, че преди да ми възложат роман за превод, трябва да опитам в по-къси форми в периодичния печат, в Комитета по туризма кадровичката ми показва предълъг списък с гидове на английски.

— Бихме могли да ви назначим само с много високи преференции!

Откъде, по дяволите, да ги намеря! Слагам „пердето“ и търся Петър Вълков. Срещаме се в кафе „София“. Разказвам му сизифовите си усилия.

— Защо не опиташ като частна учителка? — казва с чувството, че изплаща индулгенции.

— А ученици?

— В началото ще бъде трудно, вярно е, но като се прочуеш, ще се появи и клиентелата.

— Какво ще ям дотогава? — питам аз. Петър свива рамене, за него такъв проблем никога не е съществувал. Разделяме се, Петър обещава да помисли.

— Чувал ли си нещо за Мима?

— В Брюксел е — отговаря той и бърза към колата си.

Един час по-късно вися в халето на телевизията и по телефона се опитвам да се свържа с някой от отдел „Международна политика“. Успявам да открия Христо Иванчев.

— Шефът е на море, Лия — казва той. — В МОЖ. Преди дванадесети септември няма кой да разгледа кандидатурата ти. Обади се през есента.

Прибирам се вкъщи и се хвърлям на леглото.

„Животът е мост. Мини по него, но не строй къщата си отгоре!!!“ — англ.

Къде беше написано това? Някакъв дворцов надпис или султански… Цял живот се мъча да изградя къщата си върху висящ мост над бурна река. Всеки момент мостът ще се разкъса и аз ще пропадна в бясната мътилка на небитието…

АЗ

Вече втора седмица не съм пил спирт. Ставам в шест часа и тръгвам да тичам от града до края на Харманите, връщам се бавно по бреговата ивица, вземам душ в двора на хазяйката, ям плодове, пия кафе и сядам да чета. Донесъл съм „Психоанализа и култура“ от Фройд, „Светът като воля и представа“ на Шопенхауер и „Взаимопомощта“ на Кропоткин. Тежка програма!

Пречиствам тялото си от дългогодишно трупани отрови. Опитвам се да не пуша, вечер след седем не излизам от квартирата. Пуснал съм временна брада, чувствам възход на духа, сърцето ми работи по-добре, дишам по-леко, пречиствам се от секреции. Следобед отивам на Курията, плувам до отсрещните скали, почивам половин час и се връщам обратно. След час, час и половина повтарям дистанцията. После чета философия, водя бележки, препрочитам собствените си книги и се опитвам да схвана грешките си. Някъде откривам робство на инстинкти, другаде — излишна риторика, дори откровена диалектика. Отделям заглавията, които не страдат от тези пороци, подлепям ги на бели листове и изпращам „избрана“ книга на пловдивското издателство.

Завършва трета созополска седмица. Черен съм като дявол, пращя от сили, по-здрав съм от всякога, но вече нямам нищо за четене и започвам да скучая. Това е сигурен белег, че трябва да се връщам.

Неделя. Излизам. Търся място в ресторантите, време е за обяд. В стария град няма нито един свободен стол. Тръгвам към Харманите. Нито в „Черно море“, нито във винарната има къде да се подвие крак. Продължавам. В „Хоризонт“ се разминавам с някаква компания и отдалече виждам масата, която са освободили. Провирам се между столовете, сядам. Сервирането е бавно, въоръжавам се с търпение, чакам. Разглеждам тълпата, виждам красива млада жена, но когато кавалерът й се обръща в профил, познавам Владимир Панев. Срещаме погледите си, но брадата ме прави неузнаваем и очите му ме изоставят като непознат. „Днес ще ти върна борча!“ — мисля и чакам. Поръчвам обяд, но го плащам предварително. Ям безвкусен таратор, изстинали кюфтета и следя с очи русата глава на Панев. Пие бира. От опит знам, че скоро ще му се наложи да ходи в клозета. Тогава ще го придружа и аз. Не чакам дълго. Панев става и помъква белия си джинс към тоалетната. Тръгвам след него. Чакам в преддверието, броя до двадесет, натискам бравата, влизам.

— Добър ден! — казвам аз. — Ще ме познаеш ли?

Панев се бори с ципа си и ме поглежда с досада.

— Като че ли сме се виждали някъде?

„Забивам му“ серия от пестници, смъквам го в локвата на собствената му урина, казвам:

— Аз съм бившият съпруг на Лия! — И напускам заведението. Един час по-късно пътувам за Бургас, а оттам за София.