Христо Калчев
Студен огън (14)

Четиринадесета глава

АЗ

Продължавам да работя фамилната сага на Дарделеви. Прекарвам много часове в библиотеката, ровя се в документацията на „Македонското дружество“ и малко по малко започвам да добивам представа за събитията. Чета. Искам друг тип литература. Етнографско-романтичният стил нито ме задоволява, нито ми се вижда достоверен. За разлика от Априлското въстание, в Македония се е водила истинска партизанска война с всичките атрибути на съвременното понятие. Тероризмът, политическите убийства, фракционерството са били неделима част от жестоката битка на върховисти и централисти помежду им и заедно срещу робството. Темата беше деликатна, във фокуса на няколко правителства и „осветлението й“ трябваше да бъде извършено с много такт.

Вечер понякога ходя в дома на Богдан Латин, пием чай с препечен хляб и сирене и аз му чета отделни глави от романа. Професорът намира стила ми „необичаен“ за историческа книга, но ако трябва да е искрен, би сменил понятието с „каубойски“. Чувствам тази слабост. Книгата мирише на барут повече от необходимото, убийствата са повече и по-жестоки, отколкото читателят е свикнал да приема. При следващата редакция ще се опитам да туширам екзотиката. С огорчение откривам, че кървавите събития са предизвикани повече от безсмислена жестокост, отколкото по идейни съображения. Ако се заровя в тази черта на балканеца, кой знае до какво бунище ще стигна.

Годината се търкаля с фантастична бързина. Утре е Първи май. Остарявам. В дома на Латин се запознах с Ева Радонова. Хубаво и кротко същество, четиринадесет години по-младо от мен. Ева чете книгите ми и трети път ме търси под „претекста на литературата“. Говори с преднамерена строгост на човек, „защищаващ мнение“, но ако я хвана за ръката, маската й ще се разпадне. Слушах я и мислех как ще реагира, ако я провокирам директно.

Пиехме кафе в „Кристал“, беше тихо, като изключим магнетофона и тихите стъпки на сервитьорите, в този ранен следобед нищо не смущаваше спокойствието ни. Ева говореше за стил, за „гордост и смирение“ — най-трудно подчинимите врагове на литературната материя.

— Писателят е конквистадор! — каза Ева.

Тогава аз подметнах:

— Ние имаме четиринадесет години разлика!

Чу думите ми с периферния си слух и отговори с подсъзнанието:

— За мен това е без значение!

Тогава съзнанието й се „отвори“ и обилна руменина заля лицето й.

— А за вашите?

— Ти си невъзможен! — каза Ева със сълзи на очи.

Изпих тези сълзи, прегърнах я и престанахме да говорим за литература. Още тогава, на бара на „Кристал“, помислих, че това момиче би ми родило красиви деца и би знаело как да ги подготви за живота.

ЛИЯ

„Сериозно нещо ли е животът?“ — пита Вонегът в „Закуска за шампиони“. Наема ли се някой да отговори? Тази сутрин мама се появи с молба да я придружа до Мототехника. Купила автомобил на любовника си и иска да го паркирам пред тях.

— Да иде да си го докара сам! — казвам, мама отговаря:

— Искам да го изненадам!

Отивам, чакам да освободят една отровнозелена лада, паркирам я и си отивам с въпроса: „Сериозно нещо ли е животът?“ Очевидно не, щом такъв въпрос все пак може да възникне!

— You look like a thousand dollars. (Изглеждаш като хиляда долара — англ.) — казва Жак, когато се появявам на снимките. Говори добър, умишлено американизиран английски, с идиоми, взети от криминалните „джобни“.

Преобличам се, забравям да заключа вратата и Жак връхлита с някакъв плик в ръка точно, когато имам единствено бикини на себе си.

— Това са снимките от Пампорово! — казва той. Изпраща въздушна целувка и излиза. Нямам време да се смутя. Още по-малко Жак. Той просто е знаел какво ще види.

От половин час Валентин се навърта около мен. Чакам! Знам, че ще ме кани някъде… при високопоставени лица и т.н. Ще отида. Вечерите ме мъчат до смърт. Трябва да си намеря гадже!… Интересно, но от вчера отново мисля за Иван. Не съм го виждала пет месеца. Сигурно още пие в „Славия“!

 

 

Валентин ме замъква в някакъв дом. Имаше доста гости и когато в десет часа се измъкнах, мисля, че никой не почувства липсата ми.

Иван беше в „Славия“. Изглежда трезв, усмихва се, кани ме до себе си.

— Сериозно нещо ли е животът? — питам аз.

— Не — отговаря Иван.

— Как си? — целувам го. — Домъчня ми за теб!

— Държа се сериозно — казва Иван. — Около Лия как е?

— Мода, ателиета, шивачки, смъртна скука! Познаваш ли Ада Биджерано?

— Познавах Асен Москов, покойния й мъж. Беше приятел на Каров.

— Виждал ли си Васил?

— Не.

— Ада каза, че той уредил моето назначение?

— Идеята беше на Стив. Васил се обади на Адриана.

— Някога бяхте близки с Каров?

— Той не пие вече.

— Болен ли е?

— Синът му порасна. Не иска да го травматизира с пиянство!

— Не е ли време и ти да престанеш?

— Време е, разбира се — казва Иван. — И в момента съм си скучен, камо ли ако остана без пороци!

— Искаш ли да отидем другаде?… Тук не ми е приятно!

— Свикнал съм със „Славия“ — отговори той, — обичам в кръчмите да се чувствам у дома.

— Гладна съм.

— Влез, хапни. Ще те изчакам.

— Ще ям вкъщи. Пишеш ли нещо ново?

— Винаги пиша. Не мога да върша друго.

— Майка ти е в Петрич, нали?

— Да.

— Виждал ли си Петър?

— Скоро не.

— Скучно ти е с мен, Иване?

— Напротив, приятно ми е, когато си наоколо.

— Някога ме обичаше?

— И сега те обичам — отговори толкова сериозно и с такова безразличие, все едно че казваше: „Обичам котките!“

— Аз те мразя! Доскоро не можех да мисля за теб без омраза!

— Мразиш себе си! — каза Иван. — Сега, когато отново си в „джаза“, търпимостта се връща сама.

— Какво наричаш „в джаза“?

— Нормалното съществуване… Нормално от гледна точка на официалното мислене.

— Не искам да чувам упреци! Поне от теб не!

— Никога не съм те упреквал…

— И никога не си приемал начина ми на живот?

— Разбирал съм го, това е по-важно.

— Извърших много глупости?

— Няма значение, стига да си престанала да ги вършиш!

— Отде да знам дали съм престанала? Моят живот се обърква в миг, като че ли някакъв гигантски миксер се включва над главата ми. Докато земята не пропадне, нямам представа за опасностите, които ме заплашват! Можеш ли да го разбереш?

— Да.

— Проглеждам миг след фаталния ход. Като че ли някой ме е проклел да губя чувство за риск! Това е патология?

— Красива си, оттам произлизат всичките ти проблеми.

— Мислиш ли?

— Сигурен съм.

— Баба ми казваше, че животът на красивата жена е ад! Случи се да го проверя на гърба си?

Иван ме хвана за ръка.

— Набесней се, когато ти писне, ела! Ако родиш едно дете, ще отвориш око за дребните радости. За съжаление те съставляват живота.

— Аз съм родена за голяма радост! — казах аз.

Иван сви рамене и потъна в онова мълчание, което в началото мислех за тежест на характера, а по-късно — за презрение.

АЗ

Ева ме представи на родителите си след дълга и отегчителна подготовка. Баща й се беше постарал да прочете книгите ми и да си „състави мнение“. Изразът е негов. Имах глупавото чувство, че ме тласкат в трап. Вечерта мина сковано. Нито помня какво ядох, нито ядох ли въобще. По молба на Ева пих умерено и в десет часа побързах да си отида. Ева тръгна да ме изпрати. Седнахме на пейките в Заимовата градина, запалихме цигари.

— Ти знаеш, че бях женен?

— Да, за Лия… Сега е манекен…

— Трябва да ти кажа повече… Лия е моя жена и в момента.

— Как твоя жена, нали сте разведени?

— Разводът е юридическа мярка, която нищо не променя! Казвам ти го, за да знаеш, че няма да се оженя за теб…

Ева притихна.

— Не бива да ми се сърдиш… Казвам ти истината.

— Защо прие да се запознаеш с родителите ми?

— Мъча се да си го обясня!

— Постъпваш аморално! Знаеш ли какво се говори за така наречената ти съпруга?

— Не ме интересува!

— Твоята Лия е най-обикновена мръсница! Дори мога да ти кажа на кого е любовница… на мъжа на шефката си, на Жак Биджерано!

Почувствах този удар! Станах, зарязах Ева и тръгнах през градината. Влязох в телефонната будка пред кино „Левски“, Лия не беше вкъщи. В десет и половина се вмъкнах в двора срещу входа й, издърпах една от боклукчийските кофи в сянката на оградата, седнах на капака и зачаках. В дванадесет без десет Лия и Жак слязоха от едно такси и се качиха у нея. В един и половина тръгнах за дома. Жак все още беше горе.

Не ревност ме накара да прекарам два часа в шпиониране. Някаква тревога се зараждаше в мен, не можех да се отърся от чувството, че над главата й надвисват нови заплахи и че този път последствията ще бъдат страшни.

На сутринта взех телефона.

— Сама ли си, Лия?

— Да.

— Чух, че правиш любов с Жак Биджерано? Вярно ли е?

— И да е вярно, теб какво те засяга?

— Искам да ти кажа някои неща за Жак… Чувала ли си как загина Асен Москов?

— В „Диана“ говорят за катастрофа.

— Има и друг слух! Според Стив Дяков Москов се е самоубил… не без намесата на Биджерано…

— Аз няма да се самоубия!

— Лия, Жак е мъж на Адриана… Васил Каров ходатайстваше…

— О, я върви по дяволите! Не си ти този, който ще направлява живота ми!

Миг по-късно отекна сигналът на свободната линия.