Христо Калчев
Студен огън (18)

Осемнадесета глава

АЗ

Валят отрицателни и хулни рецензии. Обвиняват ме във всички смъртни грехове. Има критици, които предизвикват държавата да ме санкционира за обида на националното достойнство. В статията „Хроника на един литературноисторически блъф“ пише дословно: „Дворецът и правителството приличат на оперетъчен бардак. Фердинанд и Стамболов преследват по коридорите Мара Белчева едва ли не със свалени панталони. Ляпчев, Протогеров и Ванче Михайлов са банални престъпници гангстери, които водят борба за подялба на рулетки, монопол по тютюна, публични домове и сеят трупове по улиците на София за мафиотски цели, а не поради идейни и социални причини!“

Мълча. Публично не реагирам. Намират се историци, които водят полемика в пресата и се опитват да докажат правотата ми. „Литературен фронт“ втори път ми предлага терен за отговор. Продължавам да мълча. Ще използвам вестника, след рецензията на професор Латин. Не мога да си обясня апатията му. Може би се е отказал да пише?

ЛИЯ

Роберта е наркоманка, но при постоянния страх, в който живеем, няма по-добро спасение. Опитвам рядко и само малки дози. Няма да стана „фен“ на този порок.

Преследва ме ужасен страх. Сърцето ми се обръща колкото пъти се звънне на вратата. Въпреки това пътувам непрекъснато. Купих на старо „Пежо–404“, доста запазено, но тапицерията плаче за смяна. Разучих всеки метър от шосетата на страната, включително „черните“ и така наречените „пожарни“ пътища, по които често се налага да се измъквам. Познават ме твърде много производители, непрекъснато има процеси, примката се затяга все по-здраво. Отново опитвам да търся работа. В телевизията и в някои от външнотърговските фирми направо ми отказват. За втори път кандидатствам за барман, но се налага да чакам за резултат.

 

 

Роберта се обади:

— Ще остана да спя у вас, няма да бъда сама и кой знае дали ще спя!

Вечерта започна кротко, но мило. Любовникът на Роберта ме предпочита и понеже е простак, не го крие. Става все по-настойчив. Роберта излиза, а като се връща, по очите й познавам, че е взела „стъф“. Лицето й изразява върховно безразличие. Сяда, пие, мълчи… След малко ще добие „лъвската маска“ и ще изпадне в нирвана… След малко ще е късно.

— Ела! — помъквам я в банята, отварям чантата и инжектирам един милиграм. Предпочитам миражите на опиата пред комплиментите на онзи простак… не помня лицето му.

Събуждам се от студ. Гола съм. Роберта спи в стола, онзи тип е правил любов с мен. Господи боже мой! Къпя се дълго, идва ми да се дезинфекцирам. Слагам Роберта в леглото, лягам до нея. Ние сме две птички, които нито могат да летят, нито да пеят, нито стават за ядене… Искам нормална къща, мъж и дете! Искам да не ме е страх! Страх ме е! Ако не свърши тази нощ, ще пукна от напрежение. Ставам, пуша… обаждам се на Иван.

— Ти си луда! — казва той. — Знаеш ли колко е часът?

— Искам да дойда при тебе!

— Но аз не искам! — отговаря бившият ми съпруг.

Лягам до Роберта, прегръщам я и заспивам.

АЗ

Най-накрая се появи и статията на Латин. Тонът е мек, но затова пък е снизходителен и действа много по-силно. Нарича романа „упражнение по история“, героите — „самотните призраци на болната авторова фантазия“.

Сядам да пиша отговор. Предупреждавам „Литературен фронт“ да ми запази място и в продължение на две нощи и един ден подготвям репликите. Излиза ту злобно, ту високопарно, не успявам да налучкам тона, късам седми вариант. Най-мъчителният процес е подреждането на опорните факти… Работих до три през нощта. Току-що бях заспал, когато се обади Лия. Гласът й звучеше пиянски. Поиска да дойде. Отказах й. Потърсих я на сутринта. Нямаше никой.

Отново седнах на бюрото. Написах: „Отворено писмо до моите критици: Историята е сбор от факти, но тълкуването й я прави класова или дворцова, елитарна или плебейска, лакейска или революционна. Ако съм погледнал на някои събития като на низ от безсмислена жестокост и съм ги описал с прийомите на гангстерската литература, значи аз, Иван Троев, така чувствам тези събития и изразявам своето отношение към тях. Това е мое право, право на историята да търпи нюанси, право на литературата да създава и оформя историята. Всичко останало е пушилка и лай на кучета след керван! Ваш Иван Троев!“

Занесох писмото в редакцията. Настана смут, събраха се на редколегия, преседяха в мъдруване цели четири часа, все пак решиха да поместят бележката.

В сряда вечер отидох в Съюза, за да взема брой от вестника. Заведението коментираше отговора. Имаше недоволни. Без да го казват, знаех, че считат бележката за памфлет, че смятат тона й за грандомански или поне нескромен, но се намираха и такива, които дойдоха да изразят подкрепата си. Други злорадо подхвърлиха:

— Едва сега ще се чуе лай!

Към девет часа влязоха Стив и Зоя. Бяха поканили Карови на вечеря. Седнах при тях.

— Ти си кадърен мъж — каза Дяков. — Но рядко съм срещал по-нетактичен и по-наивен човек от тебе… може би само Васил Каров!

— Защо не? — каза Васил. — Ако нашата порода изчезне, светът ще загуби от разнообразието си.

По-късно Елена Карова каза:

— В тоалетната чух разговора на две жени. Едната казваше: „С Троев е свършено!“ Сериозно ли те заплашва чак такава опасност?

— Не! — отговори Васил. — Докато вижда и чува и ръцете му са на мястото си, нищо не го заплашва!

— Вие сте безнадеждни наивници! — каза Стив.

Лицето му изразяваше огорчение.

ЛИЯ

Получила се е тежка пробойна. „Стопаните“ са прибрали голяма част от производителите. С някои от тях съм свързана лично. Борис Латев е следствен. Отивам да търся Борис Попов. Отваря ми жена му, появяват се и две деца. Къщата изглежда весела, цари добро настроение.

— Търся вашия съпруг?

Попова ме кани любезно, влизам в елегантен хол, виждам скъпи картини, включително от приятеля на Иван… Васил Каров.

— Седнете — казва Попова. — Борис е в банята. Ще пиете ли кафе?

Кимам и чакам. Дъщеря им ми показва играчките си, но аз нямам нерви за деца и едва се въздържам да не я изгоня. Попова се връща с кафетата, наднича през една от страничните врати, вика:

— Побързай, Борисе, имаш гости! — Сервира усмихната. — Днес мъжете прекарват пред огледалото повече време от нас. Колко захар?

— Една лъжичка.

Влиза Борис по халат, свеж, отдалече ухае на парфюм, още мократа му коса е прибрана зад ушите. Прилича по-скоро на проспериращ интелектуалец, отколкото на мошеник от непманския бранш.

— О, Лия, добре дошла! — Целува ми ръка. — Какво те води у нас?

Децата го връхлитат „из засада“, висят по ръцете му, малтретират го, но това сякаш му доставя удоволствие.

— Бих искала да поговоря с теб… по работа?

— Слушам те! — Борис освобождава едната си ръка от децата и разбърква кафето.

— Работата е деликатна… Бих предпочела да говоря насаме!

— Аз нямам тайни от Мария — казва го машинално, умът му е другаде. — Говори спокойно!

— Ще изляза — казва Попова, но Борис я задържа за ръката. — Провалихте ли се?

Нервите ми не издържат.

— Провалихме се! И ти включително!

Борис прихва, смехът му е весел, думите ми не предизвикват страх у него.

— И аз? Защо, по дяволите, ако си любезна да ми кажеш!

— Защото утре „стопаните“ ще почукат и на твоята врата!

— Така ли? И какво ще искат от мен?

— Отчет за фактурите, на наличността, на връзките…

— Във всеки момент съм готов да задоволя любопитството им. — Видът му показва пълна увереност в казаното.

— Целият бранш е в затвора, а ти симулираш спокойствие! Пред кого разиграваш този номер?

Борис остави сина си на килима, стана, запали цигара, усмихна се окуражително на жена си.

— Има си хора за затвора, моето момиче. Но Борис Попов не е от тях. Аз имам семейство, свикнал съм на удобства, пия скъп алкохол, ползвам вносна козметика и т.н. Ако един човек реши да запази навиците си, трябва да се пази от алчност и да не допуска да падне в трапа. Аз не съм допускал и няма да допусна! Запомни го добре!

Борис допи кафето, седна. Лицето му за миг не промени настроението си, гласът — мекотата.

— Искам да ти кажа нещо, ама наистина частно. Доколкото виждам, ти си човек от нашата порода. Браншът е пълен с простаци, а кой трябва да лежи в затвора, ако не простакът? Не оставяй никъде писмени доказателства, говори колкото може по-малко и се пази от алчност! Тогава угрозата от затвор няма да съществува и за теб! — Борис отново взе сина си на ръце и предостави коляното си на малката. — Сега, ако нямаш кой знае какви планове, Мария и аз те каним да останеш за обяд!

Спокойствието и куражът му ми късаха нервите. Благодарих, извиних се с несъществуващи ангажименти и си отидох. В „Бразилия“ заварих Роберта. Изглеждаше спокойна, но ръцете й трепереха. При наркоманите е трудно да се определи къде свършва страхът и къде започва „гладът за стъф“. Предадох й разговора с Попов. Роберта каза:

— Той по традиция остава чист. В средите е известен като Екзарха. Свободата може би предпочита Караджата, но за да останеш на свобода, което е съвсем друго, иска се да бъдеш Екзарх!

АЗ

Моята бележка е предизвикала масово възмущение. Показаха ми оплакванията. За чест на Латин той не беше реагирал на репликата. Посъветваха ме да се скрия, докато се усмирят духовете. Един от най-добрите начини да изчезна беше да приема службата в културния център в Прага.

Беше вторник сутринта, обещах до четвъртък да дам отговор.

Вдигнах се и отидох у Латин. Отвори ми жена му, въведе ме в спалнята. Професорът беше на легло.

— Държиш се като копелдак! — каза, като ме видя, но нито в гласа му, нито в очите имаше злоба. — Не ти увря главата, а?

— Не.

— Ела, седни! Ако ти беше увряла, нямаше да те уважавам! Човек, който не устоява позициите си, е мухльо, а аз мразя мухльовците! Предпочитам копелдаците като теб! Навремето и аз бях във вашата банда!

Седнах до леглото му. Латина донесе водка, лед и тоник, пих…

— И какво, разлаяха ли се кучетата?

— Разбира се!

— Но на тебе… как се изразяваха сега… Не ти пука, нали?

— Не особено. Получих предложение да замина за Прага, в Центъра.

— Прие ли?

— Не още, но ще приема. Такова отсъствие не може да не действа освежително.

Латин се замисли и дълго не чух гласа му.

— Ще трябва да отложиш това пътуване!

— Защо?

След нова пауза професорът каза:

— Щях да те търся…

— Във връзка с романа?

— Във връзка с Лия.

Изтръпнах.

— Лия?

— Обади се зет ми. Предупредили го, че отново ще трябва да я пораздрусат. Дано не се окаже сериозно!

Допих водката и хукнах да я търся. Късно. Лия отново беше прибрана за следствие.