Христо Калчев
Студен огън (17)

Седемнадесета глава

ЛИЯ

„Този, който не различава породистото куче от помияра, не би се изненадал, ако го залае котка!“

Пътувам с колата на Борис от Мездра за Враца. Багажникът е пълен с мостри на гердани, гребени, дръжки за чанти, няколко вида обеци. Част от стоката трябва да договорирам, но друг, много по-голям процент да продам на черно.

Във Враца търся бай Кеворк, но внимавам да не ме „залае“ стопанската милиция. Изпитвам страх. Заставам срещу брадат старец.

— Поздрави от Борис Латев.

— Кой Борис? — пита старият арменец с дъжд от слюнки.

— Производител на локуми! — Това прилича на парола, става ми смешно.

— Какво носиш?

— Хиляда гердана.

— Къде са?

— В колата.

— Занеси ги в златарския… Знаеш ли къде е?

— Да.

— Върви тогава!

— Цената скочи! — казвам аз. — Хиляда и двеста!

— Ще разорите стария арменец! — хленчи бай Кеворк. — Издържам двама внуци в София!

— Това е цената — повтарям аз. — Или парите, или тръгвам за Михайловград!

Арменецът мисли, после казва:

— Иди в „Балкантурист“. Ще пратя човек да донесе парите.

Пътувам за Михайловград с двеста лева лична печалба. Ако Борис мисли, че ще се излагам на опасности за стотинки, не различава помияр от породистата кучка!

В Михайловградския театър спазарявам полистиролови плаки за прожектори, карам се с финансовия директор, но успявам да „изклянкам“ цената на Борис. Късно вечерта пристигам във Видин, преспивам в хотела и рано сутринта отново тръгвам по бизнес. На будкаджийки продавам на черно няколкостотин чифта гривни и пръстени, в „Търговия на едро“ — хиляда и петстотин гребена, разбира се, това е личен договор между мен и продавачките. Рано следобед вече съм в Ловеч. Във Вароша търся Роберта, известна дама в бранша.

Роберта е по-млада от мен, казва се Радка и е натрапчиво елегантна, дори фрапиращо.

— Какво очакваш да взема от теб? — пита тя.

— Две хиляди клипса!

— Цената?

— Лев и десет броят.

— Доскоро бяха по деветдесет стотинки?

— Останалото е цената на риска! — казвам аз.

Роберта се смее.

— Ще ги взема, ако ми направиш една услуга, фактурирала съм хиляда контакта на червено! Искам да ги пренесеш до Русе. Ще намериш едно от моите момчета… нека ги разтовари на гарата. Ще ти дам телефона му.

Отново ме връхлита страхът.

— Защо не го направиш сама?

— Стопаните следят нашите коли. Трябва ми софийски номер и красива дама като теб!

— Какъв е рискът?

— Колеж! — отговаря Роберта. — И за мен, и за тебе!

— А компенсацията?

— Двеста лева!

Правя се, че разсъждавам, вдигам глава, поглеждам я в очите:

— Триста!

Роберта се смее:

— Ще напреднеш, момиче! — казва тя.

Операцията минава тихо и като че ли чисто. Във всеки случай не забелязвам нищо подозрително. Отново съм на път. В Разград продавам последната стока, преспивам и на сутринта тръгвам за София. Още няколко рейса и ще се науча да познавам стопанската милиция!

АЗ

Тази сутрин изпратих телеграма по случай двадесет и пет годишнината на Лия…

Върнах първите коректури, видях корицата на „Хроника за Дарделеви“ и отидох в кафенето. Между посетителите беше и Латин. Седнах на друга маса, поръчах водка, но преди да я допия, келнерката ми донесе втора и бележка: „Ела да се видим!“ Взех чашата и се преместих при професора.

— Защо ме избягваш? — попита той.

— Бях на курорт, после в Петрич при майка ми. От три дни съм тук.

— Работиш ли върху романа?

— Всеки момент чакам да излезе. Най-късно до първите дни на декември.

— Във вида, в който го четох?

Кимнах. Лицето на Латин изрази огорчение.

— Грешиш! Твоя работа, дано критиките ти подействат благотворно… Познавам писатели, които след провал за дълго губят почва под краката си.

— Очаквате литературен вой?

— Да — каза Латин. — Самият аз ще пиша против този роман! Твоята литература е твое частно дело, но националната история принадлежи на всички и никой няма право да я изкълчва според собствения си критерий!

— Време е да се появи и по-свободно тълкуване на някои събития!

— Не! — Латин кресна, лицето му се покри с петна. Сигурен бях, че в този момент сърцето му декомпенсира. — История се твори в услуга на устоите на един народ! Нихилизацията не се нарича история, а клевета и предателство!

— Пресилвате! — опитах да успокоя възбудата му, но професорът беше стигнал до неподозиран гневен градус.

ЛИЯ

Минимум два пъти в месеца пътувам из страната. Познавам почти всички пласьори, шефове на АПК и какви ли не производители или инвеститори на производства. Няколко пъти ходя на договарянията в Пловдив ту като представител на Ширпотреба, ту на частни лица, предимно за Борис Латев. Доскоро често чувах името Борис Попов, но в края на краищата ми се наложи да се срещна и с него.

— Вие сте легендарната Лия, нали? — попита „отлежал“, нахакан мъж. — Толкова приказки чух за вас?

— Откъде, моля? — едва се въздържах да не ударя шамар на това самодоволно лице.

— Аз съм близък с Адриана Биджерано… — Попов се ухили мръсно, но, изглежда, изразът ми не му хареса и продължи: — Готова ли сте да пласирате част от моята стока?

— Колко, къде и срещу какъв процент?

— Не се насилвайте! Петдесет хиляди картички и три хиляди копчета за блейзър.

— Къде!

— Картичките в павилионите по морето, в Пловдивски окръг, можете да отскочите до Хасково или Кърджали, а копчетата само в големите градове Варна, Бургас, Русе, Пловдив, евентуално Плевен… Там, където са чували, че съществува такава дреха като блейзъра!

— Добре, процентът?

— Процент няма да има. Ще получите твърд хонорар!

— Не!

— Какво искате да кажете с това „не“?

— За твърд хонорар се работи в телевизията, от мошеници като вас се взема процент! Така че колко?

— Слушай, фльорцо…

Попов не можа да продължи. Желязната тока на чантата изкара кървава пяна от устата му.

— Внимавайте, господин Попов! Вие сте регистриран мошеник, а аз все още фльорца аматьор!

— Имате късмет, че не удрям жени!

— Процента! — креснах аз.

— Пет?

— Десет!

— Вие сте луда!

— Ако не ви отърва, търсете си друг пласьор!

— Не ме правете на идиот, Лия! Вие така и така ще направите договор!

— Това не ви засяга. Или десет процента по фактурите, или сбогом!

Борис Попов триеше кръвта от устата си и даваше вид, че се колебае. Аз обаче знаех, че е приел.

— Добре, кога можете да заминете?

— Когато приготвите стоката!

Попов се усмихна.

— Товарим след един час! — каза той.

АЗ

Купих сто бройки от романа и тръгнах да ги раздавам. Изпратих една книга на майка ми, пуснах в пощенската кутия екземпляр за Лия и седнах да пиша автографи. Разпратих част от книгите по пощата, някои раздадох лично, трети оставих на пропуска в Съюза на писателите. В ресторанта заварих Стив. Зоя лежеше в гинекологията за задържане.

— Днес имаш повод! — каза Стив. — Да идем в по-свястна кръчма?

Отидохме в ресторанта на новотел „Европа“. Разглеждах менюто, когато над главите ни застана Лия.

— Ще ни приемете ли на вашата маса? — Лия не беше сама, красиво, младо момиче се подаваше зад рамото й. Преди да успея да кажа дума, Стив скочи и ги настани в столовете.

— Това е Роберта. А това са двама писатели, по-мрачният е бившият ми съпруг…

— Но не и бивш мъж! — каза Стив.

Обади се и Роберта:

— С моя собствен бивш съпруг се любим, където се срещнем… по гости, по градини… Без значение!

— Благодаря за книгата! — Лия побърза да прекъсне този разговор. Прехвърли ръка върху раменете ми, жест на мъж, който й беше присъщ и който някога обичах. — Какво ще пием?

— Аз уиски! — каза Роберта.

Не ми харесваше тази красива жена. Виждах, че и Стив остава безразличен към прелестите й. Свикнала да реагира бързо и да улавя и най-малките пукнатини в настроението, Лия каза:

— За първи път от цяла година опитвам да си създам празник… Опитай се да бъдеш весел!

— С какво се занимаваш? — попитах.

— Залива пазара с боклуци! Във вашите среди ги наричат кич!

— Какво прави с пазара? — попита Стив.

— Разнася стока — продължи да отговаря Роберта.

Направи ми впечатление, че произнася стока̀!

ЛИЯ

Във Варна попаднах на мюре. Възрастна жена с протеза, така наречената Стършел, трябваше да купи на черно хиляда гердана.

— Ела след час! — каза тя. — Трябва да тегля пари.

Оставих пакета в будката, изчаках я да се загуби по улицата с кривата си походка и влязох да закуся в насрещната сладкарница. Пет минути по-късно дойде милицията. Измъкнах се, отидох на гарата, обадих се на Борис да прибере колата, качих се на първия влак и с усилващ се страх тръгнах за София.