Христо Калчев
Студен огън (3)

Трета глава

АЗ

Оженихме се. Кумуваха ни Петър Вълков и Мима Борисова. Обядвахме в дома на Мима, а вечерта отидохме у Манови.

— Госпожа Манова — казах, докато й подавах букет цветя и насилвах лошите си предчувствия зад привидно весела гримаса. — Вашата дъщеря и аз направихме семейство.

Манова ме изгледа косо, не прие цветята, пропусна ни в антрето, подхвърли: „Имаш чек от вуйчо Алек!“, и се прибра в стаята си.

Лия погледна писмото, пусна чека в чантата, подреди цветята в дълбока ваза, наля им вода и излязохме.

Навлякла овехтелия си пеньоар, майка ми гледаше телевизия.

— Това е Лия, мамо — казах аз.

— Оженихте ли се?

— Да.

Майка ми стана, целуна снаха си, взе я за ръце, сложи я до себе си.

— Мъжете са луди, моето момиче — каза старата. — От адреналина е! Имат отрови за изхвърляне!… Остави го да се набеснее! Ако му внушиш, че си благодарна, било в леглото, било за живота, който ти е създал, той ще ти благодари за благодарността. Настъпиш ли гордостта му, ще освободиш адреналина!

— Аз съм много виновна пред Иван! — каза Лия.

ЛИЯ

Попаднах в невъобразима къща. Вехтошарница! Свекърва! Господи, помогни ми, това понятие било реално!

— Лиле, ако ме слушаш, ще те направя първокласна готвачка! Лиле, спиш до късно! Млада булка си, трябва да ставаш с изгрева! Добре е за кожата! Не пуши, не пий, много време прекарваш в банята, много се рисуваш, много предизвикателни рокли носиш…

Вчера се връща и носи някакъв пакет. Купила ми сутиени. Бархетни!

— Ако тресеш гърди като кучка, ще събереш кучетата на бесовица. Когато Иван не е вкъщи, мъж до прага не допускай! Ще излезе лоша дума! Лошата дума вади очи!

От ракли и сандъци измъкна някакви парцали, кой от кой по-грозен.

— Това тка баба ми, това преде на Ванчо пралеля му Сийка, това е мильо от Троевия род, скопска дантела, брюкселски тип.

Пафти, гергеф, поясоци — къщата заприлича на етнографски музей. В кухнята е още по-страшно. Ако мразя нещо, мразя яхниите. Това не е аргумент за свекърва ми:

— Ванчо ги обича. Ще свикнеш!

Тонове лук минават през тази кухня. Направих агнешко фрикасе. Старата демонстративно напусна масата:

— Месо във вар не ям!

Иван мълчи. „Ще свикнете!“ — казва, и това е единствената помощ, на която е способен. А аз знам — няма да свикна!

Дойде Петър, седнахме в „нашата“ стая, пихме кафе, говорихме. Влезе старата, сложи ръце на кръста, клати глава, цъка с език… Петър стана и си отиде. Ревах и от срам, и от яд. Когато Иван се върна, не издържах. Казах му всичко, ругах майка му, нарекох я простачка, не помня още каква. Иван стисна зъби, на лицето му се изписа престъпникът, „непреклонният воин на собственото си спокойствие“, както го нарече Петър, тръшна вратата и излезе. Беше осем часа вечерта. През стената чувах, че старата гледа телевизия. Промъкнах се в антрето, поръчах такси, събрах багажа и си отидох.

Все още не е разрешен въпросът ми. Барманка ли съм или не? Ако съм, ще бъда умна, усмихната, скромна, честна и т.н. Ако не, господ да ми е на помощ!

АЗ

Трети месец не знам какво става с Лия. Чух, че работи в някакъв бар на Слънчев бряг, имала договор за целия сезон… умишлено не питам. Йордан и аз подготвяме сценичен вариант на пиесата. Нарекох я „Разминаване“. Вкарах няколко полусантиментални, полуиронични епизода от моя брачен живот с Лия и финалът сам дойде. Йордан е доволен. Излезе първата рецензия за новата ми книга. Обвиняват ме, че съм „унижил престижа и достойнството на съвременната жена“. Майка ми ходи из къщи като облак.

— Убих щастието ти, сине! Прогоних жена ти! Залудо тъпча тази земя! За добро й говорех, нещастие излезе! Майка, прогонила жената на сина си — вечно проклятие, никаква утеха!

Опитах да я успокоявам ден-два, а после престанах да й обръщам внимание. Разчистих дълговете, поне тези, които имах към частни лица, взех машината и заминах за Боровец. Натисна ме страшна скука. Започнах да ходя. Вървях по чукарите, докато плуввах в пот, докато капвах от умора, връщах се, хапвах набързо, спях няколко часа и започвах работа. Бях взел няколко английски книги, речници и редувайки работа, четене и запаметяване на думи, откарвах до два-три през нощта. Сутрин отново тръгвах по баирите. След десетина дена почувствах резултата на здравия живот. Не пиех, ако не се смята бирата на обяд, стараех се да не пуша или да пуша само докато работя.

Една сутрин заварих в столовата професор Богдан Латин. Пихме кафе и тръгнахме по пътя за Гюешица. Професорът подготвяше някакви елински преводи. Беше дошъл в Боровец за последна редакция. Вървяхме бавно, старецът беше преживял инфаркт и се пазеше от преумора. Попита ме защо съм сам и какво значи венчалната халка на ръката ми. Докато се връщахме, аз му разказах всичко, което знаех за Лия. Наближихме хотела, посрещна ни жена му, обядвахме заедно и се качихме по стаите. На другата сутрин, когато тръгвах на път, отново го срещнах в преддверието. Седеше, загледан в западния дял на Мальовица и изглеждаше отвлечен в мисли. Готвех се да го отмина.

— Тебе чакам, Иване. — Латин вдигна стройното си, все още изправено тяло. — Да вървим?

Предпочитах да бъда сам. Исках да се уморя, да се изпотя до порой, да спя и да работя. Разходката със стария професор щеше да ме умори без полза, да ме натовари с чужди мисли, да убие работния ми ден. Вървяхме около час, излязохме от боровата гора и спряхме на една квадратна, като строена от архитекти, поляна. Седнахме, свалихме ризите, затворихме очи срещу благонравните лъчи на ранното слънце.

— Мислех за Лия — започна професор Латин. — Мъчих се да си представя що за човек е тази млада жена. Седнах да работя, легнах да спя, а мисълта за нея нито за миг не ме напусна. Чувах гласа ти, дадох си сметка, че заедно с толкова факти ти не направи нито една оценка. Добре, викам си, ти я направѝ, старец! Няма да се занимаваш с морализъм. Изхвърлѝ празната фразеология и се опитай да разгадаеш този млад характер. И знаеш ли, моето момче, доникъде не стигнах!

— Лия трябва да се коментира на фона на физическия облик — казах. — В нея се чуват подземни тонове, има нещо от зловещия чар на порока… Не мисля, че може да се вмести в нормалните мерки.

— Нещо подобно се въртеше в главата ми, но го отхвърлих като белетристика. Аз съм на седемдесет години! На тази възраст човек отдавна е открил, че и животът, и хората са банални до повръщане. Това, за което искам да ти говоря, не е Лия, а Лия на Иван Троев. Опитай да ме разбереш? Проститутка или светица, тя с нищо не променя силата на чара си, ако ти самият знаеш, че не заради това, а въпреки това тя е Лия на Иван Троев.

— Да — казах аз.

— Ако едно куче е зло и чуждо, то е зло куче. Ако е зло и твое, то е твое куче. Ясно ли се изразявам?

— Да.

— Ако чуждият алкохолизъм ти е противен, твоят е в състояние, в което си изпаднал временно!

— Така е… като че ли…

— Ако една жена обича децата и пороците, ако е ленива като котка (това е твой израз) и заедно с това енергична като вулкан, ако е неблагодарна като велика нация и смирена като източна робиня, значи е интересен човек, а интересният човек не бива да се схваща просто. Разбираш ли?

— Да — казах аз, но всъщност мислех за други неща и тогава разбрах малко.

ЛИЯ

Държа третостепенен бар и слава богу. Работя от седем до единадесет, а животът тук започва в полунощ. Слънчев бряг е претъпкан като концентрационен лагер. Работя в „Свежест“ и имам стая в хотела. Помага ми едно пъпчиво момче от Айтос. Започвам да свиквам с него. В началото влизаха предимно гостите на хотела, но по-късно забелязах и хомосексуалисти. Забавлявам се от сърце, предавам им бележки, служа за душеприказчик. Плачат, карат се така, както никога ревниви жени не биха го направили. Заплашват се с убийства, със самоубийства.

Използувайки връзките на баща си, Петър успя да си намери стая в хотел „Бургас“. В единайсет часа идва да ме вземе и отиваме във „Вариетето“. Най-накрая изплю камъчето. И той е влюбен в мен.

— Упълномощи ме да те разведа с Иван Троев! — каза една нощ. — Този брак не ти носи нищо! Като моя жена поне страховете ще отпаднат. Много хора ще се съобразяват със снахата на Васил Вълков!

Опитах да се измъкна. Казах му, че не искам да обиждам Иван, все пак той направи за мен повече от баща ми…

— Ти не обичаш Иван!

— Не е вярно, обичам го!

— Това се нарича признателност! — продължава да настоява Петър. — Ще признаеш ли, че не си влюбена в него?

— Признавам.

— Стига! Набесня се! — Петър се напиваше за първи път, откакто го познавах. — Знам, че всеки трябва да опита живота, но твоето е прекалено! Роди ми едно дете и ще те направя дама. Дама, разбираш ли? Вместо по вмирисани барове, ще ходиш по дипломатически приеми, ще летуваш на световни курорти… Знаеш ли защо съм тук, а не например в… Амалфи? Досещаш се, нали? Тук съм, за да те спася от теб самата!

Казах му, че ще помисля, но още докато говореше, знаех отговора. „Не!“ — беше единственият отговор, който можех да дам на моя бивш приятел Петър.

В хотела се настани един интересен мъж. Отначало мислех, че е англичанин, после се оказа швейцарец. Рус, елегантен, идва ми да плача, като го гледам. Все още не е влизал в бара. Помолих Петър да се запознае с него и да ме представи. Като реакция Петър освободи стаята и замина. Накарах Ангелчо келнерът да се обади на Иван. Майка му каза, че работи в Боровец. Не бих се изненадала, ако е някъде наблизо. Жената на директора замина и сега не мога да се отърва от този навлек. Цяла вечер виси в бара за ужас на педерастчетата.

Ще запомня тази нощ. Швейцарецът се казва Йохан Хал. Влезе в бара, поиска пакет „Кент“ и се готвеше да излезе.

— Направете ми честта да изпиете едно питие в моя бар, господине?

Хал се усмихна с едрите си зъби.

— Чакам телефонен разговор, но след това ще се възползувам от поканата.

Беше едва седем часът. Появи се в десет и половина. От нерви и напрежение бях изпила три чаши кампари. Изглеждаше уморен, като че ли разстроен.

— Закъснях ли?

— Затварям!

— Имах неотложен разговор, но утре вечер аз ви каня… Не знам къде, където изберете?

Кой, по дяволите, ще те чака цял ден!

— А защо не изпием по чаша в моята стая? Живея на петия етаж в този хотел.

— И аз съм отседнал тук — каза Хал.

„Знам, глупако!“ Подадох му бутилка уиски, Хал остави двадесет долара.

— Първи етаж. Сто и девет! — каза, преди да напусне бара.

Йохан беше непохватен, банален мъж, но аз така бях полудяла по него, че не обръщах внимание на подробностите. Плувахме, любехме се, спяхме, тъпчехме се в едно легло, после аз слизах на работа, а Йохан оставаше в стаята си, водеше телефонни разговори, пишеше писма, ту ожесточени, ту като че ли участваше в дискусия. В единадесет часа аз се качвах при него, връхлитах в банята и още под душа започваше любовната игра. Сутрин наемахме велосипеди, търсехме усамотени места или след хотел „Бургас“, преди завоя за Несебър, или в обратната посока, срещу Свети Влас. На дванадесети юни бяхме слезли на плажа, плувахме, сменихме банските и отидохме да пием кока-кола в сладкарница „Русалка“. Седнахме, запалихме цигари и изведнъж Йохан скочи. Опита да побегне. Тогава видях, че терасата е обградена. Настигнаха го, сложиха му белезници, поведоха го към една волга. До масата се изправи мъж на средна възраст. Попита ме за името, поиска документи. Нямах, бяха в администрацията на хотела. Задържаха ме. Швейцарецът Йохан Хал се оказа Ян Вагнер, осъден на дванадесет години затвор от властите на федерална република Германия. Повече не видях Йохан или Ян… Под охрана тръгнах за София. Пътувах по така наречения „етапен ред“. Няколко пъти ме повикаха на разпит. Казах цялата истина… Един ден в кабинета на следователя въведоха Иван…

АЗ

Милицията дойде да ме вземе от Боровец. В колата ми казаха в какво се състои престъплението на Лия. Отговорих, че не вярвам да е знаела що за човек е Вагнер. Да, и те споделяха това мнение. Щели да я освободят срещу моя подпис и с уговорката да се опитам да й влияя. Не можех да й влияя и го знаех. Не казах нищо. Стигнахме до столичното управление на МВР. Предадоха ми вещите й, минали след нея етапния път, тогава ме въведоха при следователя. Лия беше там. Изглеждаше отслабнала, мълчалива, може би уморена, но в никой случай гузна.

— Втори път минавате метър! — каза следователят. — Третия, сърдете се на себе си!

— Хайде, Лия — казах. — Хайде да вървим…

Взех я за ръка. Тръгнахме. В джоба ми имаше шестстотин лева Лиини пари и по-малко от петдесет мои. Спряхме на Лъвов мост, дадох й парите, взех такси и отидохме у тях. Посрещна ни майка й.

— Що за мъж сте вие? Нямате ли достойнство? Докога ще се занимавате с нея? Мислех, че сериозно сте решили да станете писател?

Не отговорих. Влязохме в стаята на Лия. Седнахме.

— Не очаквай обяснения! — каза Лия.

— Не задавам въпроси!

— Обичам те… Особено… Лия толкова може да обича!

— Аз се задоволявам с малко… Работя в Боровец… Време е да тръгвам.

— Вземи ме… ако е възможно?

— Шегуваш ли се?

— Имам нужда от малко почивка…

Лия спа непробудно двадесет и четири часа. Влизах, излизах, работех, ползвах банята… тя спеше, мушнала юмруци под брадата си. На третата сутрин закусвах с Латин и жена му, когато Лия се появи свежа, възвърнала и сили, и цвят, и самочувствие. Представих я на Латинини, закусихме заедно, после аз се качих да работя. Лия дойде на обяд, взе душ и влезе в стаята.

— Прекрасен старец е твоят професор. Цени те, пишел си по-различно от другите, с кръв, със страсти… Не запомних точно как…

— Вдига ми цената!

— В моите очи твоята цена е висока… във всеки случай няма нужда от повдигане!

Оставих машината, обърнах се.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да ме целунеш! — беше отговорът.

Този ден аз и Лия се държахме като съпрузи. Прекарахме още една седмица в Боровец. Лия започна да се отегчава. Професорът работеше. Единствената й компания беше жена му.

— Добра жена е професоршата — беше всичко, което каза за нея.

Умишлено не наруших ритъма, не й отделих повече време, отколкото преди нейното идване отделях за разходки. Имах основания, поне сега мисля, че имах. Не исках да остане с впечатлението, че се отнасям с нея като с болна, нито че се готвя да проявя прекомерни съпружески претенции. Може би сгреших, кой знае, във всеки случай десетте дена, прекарани в Боровец, бяха между най-щастливите, а и между най-продуктивните в живота ми.