Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
fantastyt (2012 г.)
Корекция
Дими Пенчев (2012 г.)

Издание:

Христо Калчев. Студен огън

Второ издание

 

Редактор: Георги Димитров

Коректор: Катя Петрова

Предпечатна подготовка: „Камея“ ООД

© Христо Калчев, 1999

© Издателство „Световит“, 1999

„КАМЕЯ“ ООД, предпечатна подготовка

История

  1. — Добавяне

Втора глава

АЗ

Към края на април се оказах с близо две хиляди лева дълг и с напълно разхалтена нервна система. Губех тонус, спях лошо. Виждах малко начини да се измъкна от кризата. За цялата зима бях продал три разказа, но наближаваше време да излиза втората ми книга и малко преди първи май заминах да взема аванс. Получих хиляда лева, разпратих петстотин по адреси в София, взех стая в къщата на Ламартин и започнах да пиша пиеса. Завъртях се около театъра, прекарвах вечерите с артистите, не пиех, във всеки случай избягвах концентратите, започнах да чувствам отпускане на нервите, спях по-добре, между отделните „картини“ написах няколко материала за вестниците, получих шпалти, първи и втори коректури, изчаках появата на сигналните бройки, взех влака и се прибрах в София.

Сутринта минах да събера хонорарите, купих няколко книги и се прибрах да доработвам пиесата. Вечерта се срещнах с Йордан Спасов, дадох му първото действие и отидох в бара. Заварих Лия в разговор с двама мъже. Стараеше се да изглежда учтива, насилваше се да излъчва добро настроение, а всъщност изглеждаше възбудена, дори уплашена. Видя ме, кимна разсеяно, остана с тях още известно време, а когато тръгна към мен и очите ни се срещнаха, опъна лицевите си мускули и успя да ми внуши, че нещо не е в ред.

— Седни на трета маса! — каза тихо, с полуотворена уста. — Водка, нали?

Подчиних се машинално, но когато отмествах стола и се готвех да сядам, видях кожен куфар, подпрян до ламперията. Вдигнах глава, но отново срещнах разширените очи на Лия. Разбрах всичко или почти всичко. Влезе Петър Антов с възрастна жена. Започваше ревизия.

— Помолете клиента да напусне! — заповяда жената, но когато платих и тръгнах към изхода, отново чух гласа й:

— Почакайте, моля! Какво има в този куфар?

— Лични вещи — отговорих.

— Къде живеете? — Двамата мъже станаха от столовете и минаха зад гърба ми.

— Тук — казах аз. — Наблизо.

— Защо сте с куфар? — продължи да ме разпитва жената.

— С какво право се интересувате? — Опитвах да давам вид, че не знам какво става.

— Милиция! — жената показа картата си. — Моля, отговаряйте!

— Връщам се от Пловдив. — Извадих книгата от джоба си. — Това е сборник разкази… мои! Книгата все още не е излязла от печат.

— Писател ли сте?

— Да!

Лицето на жената се отпусна, чертите й се смекчиха.

— Извинете, моля! — каза тя. — Тук започва проверка на наличността… Ние сме от стопанската милиция.

— Приятна работа! — казах.

Жената се усмихна.

— Благодаря! На вас приятна почивка.

На другата сутрин позвъни млад мъж. Отворих с насапунисано лице и бръснач в ръка.

— Добро утро. Петър Вълков. Лия ме изпрати да взема куфара.

— Какъв куфар?

Вълков се усмихна.

— Имате ли телефон?

— Да.

— Моля, обадете й се.

Набрах номера. Лия се обади веднага. Знаех, че седи и чака повикване.

— Иван Троев на телефона!

— При теб ли е Петър?

— Да.

— Дай му куфара!

Когато Вълков си отиде, влязох в банята, взех душ и с мокра глава излязох на улицата. Беше средата на май, но температурата спадаше рязко. Обиколих няколко редакции, пих кафе в „Писателите“ и се прибрах. Втресе ме. Към обяд вдигнах температура, а вечерта пропаднах в пропасти, изкачвах се по наклони и отново се сривах в бездните. Майка ми се върна, предизвика изпотяване, смъкна температурата и започна да ме лекува. Два дена прекарах в леглото, но цяла седмица не излязох от къщи. Започнах да пиша второто действие на пиесата. Йордан идваше вкъщи, пиехме кафе, обсъждахме драматургичните ходове, следобед спях час-два и сядах да работя. „Направих“ първата картина, четохме я, после написах окончателната редакция. В петък, отново преди девет сутринта, Петър Вълков позвъни на вратата.

— Извинете, че ви безпокоя толкова рано! Къде изчезнахте?

— Болен бях.

Поканих го, предложих му кафе, седнах срещу него.

— Имате ли влияние над Лия? — попита Вълков.

— Аз съм клиент на бара… Стар клиент.

— Знаехте ли какво имаше в куфара?

— Предполагах.

— Ако го бяха заловили, и тя, и вие влизахте в затвора!

— Аз едва ли! — Тонът му не ми харесваше.

— Съучастник!… Във всеки случай щяхте да имате неприятности!

— Да.

— Защо взехте куфара?

— Помоли ме, взех го!

Петър Вълков отпи от кафето, извади пакет „Бенсън енд Хейджес“, запали, без да ми предложи цигара.

— Лия каза, че никога не сте я ухажвали? Влюбен ли сте в нея?

— А вие?

— Аз съм неин колега от университета.

— Аз — клиент на бара.

Вълков се усмихна.

— Не искате да отговорите?

— Лия ви е казала. Пия при нея. Когато я нямаше, пиех при Валентин, предишния барман. Когато тя си отиде, ще пия при следващия.

— Не искате да отговорите!

— Не! — казах. — Аз говоря малко!

— Да, знам от Лия! — Вълков стана, прибра цигарите, закопча сакото. — Бихте ли ми дали телефона си! Лия го иска.

Продиктувах числата, изпратих го и седнах да работя. Целия ден прекарах над втора картина от второ действие, вечерта скъсах страниците, взех единствените десет лева, които имах, и отидох в бара. Лия ме посрещна непроницаема, кимна, довърши обслугата на клиентите, барът беше пълен, застана срещу мен, остави водката, облакъти се на бара:

— Наистина ли беше болен?

— Наистина — казах, — нищо сериозно.

— Ще останеш ли?

— Не дълго.

— Ако ме дочакаш, ще идем някъде… Канят те!

— Друг път.

— Искаш да кажеш „никога“!

— Казах „друг път“.

Лия ме погледна кротко.

— Тази вечер аз плащам!

Кимнах.

— Препрочетох книгата ти… Не чета българска литература! Никаква! Започнах да вниквам в разказите…

— И? — попитах с надежда да чуя именно това, което последва.

— Започнах да ги разбирам… Нека не ти звучи фалшиво или благодарствено, но започнах да ги харесвам.

Лия отиде да налива напитки, извикаха я на една от масите. В огледалата виждах Петър Антов да се лигави с двама мъже с напрегнати вратове и костюми, които чудесно биха седели на други тела.

— Напрегнато е — каза Лия, когато ми донесе втората водка. — Искаш ли да знаеш какво имаше в куфара?

— Не.

— Би предпочел да не те забърквам в моите работи?

— Да.

— Аз съм ревнива! — каза Лия с внезапно вдъхновение. — Ако си мой… приятел, ще бъдеш мой приятел и в опасности, и в радости, и… и в леглото, ако щеш!

— Аз съм твой клиент!

Лия сви рамене и отиде да обслужва посетителите.

ЛИЯ

Чета Стайнбек. Никога не съм обичала плебейска литература, но този писател е истинска наслада. Цялата неделя не станах от леглото, но вечерта затворих „Краткото царуване на Пипин Четвърти Къси“. Барът започна да ме уморява. Утре сутрин ще идем с мама да купим плат за тапицерия. Къщата ще се разпадне пред очите ми. Според мама Николай се готви да ми направи официално предложение. Не бих се омъжила… най-малко за него. Не познавам мъж, за когото бих желала да се омъжа… Може би Иван Троев, ако не беше толкова мрачен и такъв пияч. Представям си Николай в каква дрипа ще се превърне, ако милицията го попита какво има в куфара. Събрах хиляда и шестстотин долара. Още двеста и ще си купя фиат. Изгоних Валентин. Казах му, че ако ми се мерне, ще го пребия… Наистина ще го направя. Гладна съм. Яде ми се сочно, голямо парче месо. Мама я няма. Ще поканя Иван Троев на вечеря… някъде… в ресторанта на хотел „София“.

Иван мълча повече от минута, но в края на краищата прие. Ще се направя красива и ще се държа като дама. Какво си мисли това писателче? Че барманката Лия е жена за подценяване? Нищо добро не го чака, ако мисли така.

АЗ

Лия ме покани на вечеря. Гладна била, сама била, скучно й било… „Моля те, не искам да каня разни лигльовци и ухажори!“ Изгладих единствения си костюм, лъснах обувките, взех тридесет лева от майка ми, последните пари на къщата, и тръгнах. Лия дойде, точна до секундата. Нищо особено нямаше върху себе си, пола и пуловер, но такива, че да подчертават великолепното й тяло. Макар и най-малко претенциозно облечена, Лия беше най-елегантната жена в заведението.

— Какво ще вземем? Поискай листа.

— Аз ще пия водка.

— И тук ли? Хапни нещо…

— По-късно. Засега водката ме задоволява.

— Извинявай, но прекаляваш с пиенето. Ще се съсипеш за няколко години!

— Аз мисля, че прекаляваш с бизнеса!

Срещнах тъмните, по особен начин мътни очи на тази дива котка. Говорихме за незначителни неща, сменихме няколко теми, преди Лия отново да се върне на „болния въпрос“.

— Какво искаш да кажеш с „бизнес“? Не разбрах намека.

— Бързаш със забогатяването!

Лия посърна, отпи от виното. Останах с впечатлението, че съм я обидил, че разговорът ни е замрял окончателно.

— Нямаш представа колко бедно живях! — каза Лия. — Случвало се е мама и аз да имаме само един чифт обувки. Когато тя е навън, аз съм принудена да остана вкъщи!…

По очите й разбрах, че в заведението е влязъл някой… Овладях изкушението да се обърна. Лия мълча миг-два…

— Извинявай, сега ще се върна. — Взе чантата си и стана от масата. Продължих да пия. Някакво вътрешно вълнение ми подсказваше, че с вечерта е свършено. Не се излъгах. Лия се върна, лицето й изразяваше престорено огорчение, гласът й — насилена досада.

— Шефът е довел двама англичани… Трябва да им превеждам… Не ми се сърди… Знаеш Антов каква свиня може да бъде, ако поиска?

Кимнах.

— Платих сметката… Трябва да ида веднага… Антов не знае бъкел английски. Говорят си с ръце, като немите.

— Иди, разбира се — кимнах аз.

Лия стана, мина зад гърба ми и се премести някъде из вътрешността на заведението. Почаках няколко минути, допих чашата и си отидох.

На другата сутрин имах работа в радиото. Прекарах до обяд в монтажната зала, навързах през куп за грош някакво екологическо предаване и с главоболие и досада тръгнах да се прибирам през парка. Вървях бавно, с ръце в джобовете, запалих цигара, почувствах се по-добре, миришеше на зелено, пролетта се налагаше, натрапваше ведрото си настроение. Когато минавах между задния вход на стадиона и корта на „Левски Спартак“, шумът на тенисманите привлече вниманието ми. Видях няколко популярни мъже в белите екипи на „Адидас“ да пият „Стела Артуа“ на консерви, сложени в кофа с лед до самия корт, и Лия, с гръб към мен, да прехвърля несръчно през филето тенис топки, подавани й от един от известните политически коментатори. Отстъпих няколко крачки, заобиколих стадиона и по обиколните пътища се прибрах вкъщи.

„Когато човек спи, отсъства външно усещане, отсъства всичко сетивно!“ Тогава какво присъства?

Около мен става страшно. Чувствам дъха на милицията. Всеки момент ще направят обиск. Пакетирах доларите и ги изпратих на адреса на Иван Троев. Не съм го виждала десет дена… от вечерта, когато го оставих в ресторант „София“. Англичаните казват: You can’t eat your cake and keep it. (Не можеш да изядеш кейка си и да го имаш). Правя грешка след грешка. Интересно дали моите приятели ще се разтичат да ме вадят от затвора? И в бара, и по улиците чувствам вледеняващия дъх на преследването. Страхът ме разяжда. Единствено в съня намирам спокойствие.

АЗ

Получих колет, отворих го и зелен дъжд от долари се посипа на пода. Потърсих Лия… няколко дена не бях ходил в бар „Славия“. Беше задържана. Отидох у тях. Майка й затръшна вратата под носа ми. Обадих се на Кристиян. До вечерта чаках вест от него. Обади се след полунощ. Лия се оказа в следствения отдел. Заловили я с внос на напитки, с намален грамаж, с водна разредка…

Цял ден ходех замаян. Трябваше да направя нещо… Потърсих доктор Анадолийски, разказах му надве-натри историята на Лия, поисках да ми подготви документи за брак с по-ранна дата. С разтреперани ръце Ачо фалшифицира васермановите проби, мина по кабинетите, взе подписите на колегите си и в късните часове на следобеда аз излязох от болницата с напълно редовни медицински свидетелства. Рано на другия ден отидох в Съюза и продиктувах писмо до Секретариата: „Жената, която обичам, в момента дава показания в следствения отдел на МВР. Вината й е по-скоро младост, липса на опит, отколкото престъпен ламтеж за печалби. Ако цените моя труд и в мое лице уважавате един колега, доказал лоялността си към националната култура, застъпете се за нея. Моля нека се прекрати това следствие! Ако моята годеница влезе в затвора, аз ще се превърна в духовен труп, в емоционална пустиня, способен единствено на алкохолна вегетация…“

Приложих медицинските свидетелства, подписах се и си отидох. Беше деветнадесети май, събота. Във вторник сутринта, след тежко препиване, едва-едва чух звънеца. Беше Лия. Влезе. Седна и затвори очи. Заведох я в банята, оставих я да се изкъпе, дадох й пижама и легнахме да спим. Наистина спахме. Потъвах в дрямка, алкохолът още вреше в мен, но чувствах нервните й спазми и знаех, че иска да говори…

— Спи, Лия!

— Защо… — Гласът й беше сух, без сълзи, като че ли и без болка. — Единствен ти…

— Не се разкисвай — казах аз. — Спи ми се… Снощи препих до смърт.

— Обичам те, Иване!

— Не ме обичаш, страх те е! Спи, ще говорим следобед!

— Благодаря!

— Един здрав сън и ще забравиш всичко!

Лия се сгуши на гърдите ми. Прегърнах я през раменете и заспах. Предполагам, че и тя е заспала. „Когато човек спи, отсъства всичко сетивно…“