Христо Калчев
Студен огън (8)

Осма глава

АЗ

Работя над романа. Изпипвам изречение след изречение, глава след глава. Изпитвам увереност, че книгата става, но не са редки кризите, когато се чувствам бездарник и ми идва да хвърля ръкописа през прозореца. Всички писатели са изпитвали такива настроения. Пия малко, чувствам болки в черния дроб, напивам се много по-лесно и много повече време ми трябва да се върна в нормалния си вид. Заграден с речници на „Оксфорд“ и „Уебстър“, чета дванадесеттомника „Втората световна война“ от Уинстън Чърчил. Опитвам по-дълго да прекарам вкъщи. Майка ми е в Петрич. За пет месеца сме се виждали два пъти. В петък вечерта ще замина при нея и ще остана до понеделник сутринта. Боли ме глава. Гладен съм. Хладилникът е празен. Вечерям на крак в закусвалнята на „Кристал“, тръгвам за вкъщи, но нервите ми не издържат и отивам в „Писателите“. Кафенето е затворено, но ресторантът започва работа. Банкетната маса е заредена. Едвам съм седнал и гостите започват да идват. Не познавам никого от тях до появяването на Божидар Стоев. Да остана, ми се струва непоносимо, да тръгна веднага, би било демонстрация на страхливец.

Опитвам да се „абстрахирам“ от банкетната маса и чакам като месия първия познат, който ще се смъкне по стълбите. За съжаление не идва никой. Носят ми шкембе соте и бутилка вино. Ям, отпивам… на масата на Божидар мъкнат раци, яхния от глиган, пъдпъдъци, все деликатеси, които не присъстват в менюто. Започвам да си давам сметка, що за компания имам зад гърба си. Питам управителя, не отговаря!

Продължавам да пия сам. Ям кюфтета, пия втора бутилка вино. С периферното зрение виждам, че Божидар се вдига. В едната си ръка носи чаша, в другата — чиния с раци.

— Мога ли да седна? — пита той.

— Заповядайте.

Нито за миг не виждам било смут, било неудобство на лицето му.

— Раците станаха деликатес. Ще ги опитате ли с виното?

— Щом сте ги донесли.

В чашата му дрънка лед, пие уиски.

— Глупаво се получи тогава в театъра. Бога ми, нямам никаква вина!

— Не ми издържаха нервите — казвам аз.

Ям рак, отпивам от виното.

— Като ви гледа човек, последната професия, която би ви приписал, е писателската. Ние сме свикнали да гледаме на литераторите като на нещо крехко. — Божидар се усмихна. — Четох книгите ви. Лия ми ги даде… Да ви кажа ли мнението си?

— Разбира се…

— Прекалено много се ровите в себе си. Това ви лишава от възможността да се срещнете с интересни хора. Има ги във всички дейности, включително и между нас.

Не ми хареса този разговор.

— Не ме интересува как действа човекът — казвам. — Аз съм търсач на вътрешни колизии.

— Да, това се чувства. — Божидар трудно губи равновесие. — Невинаги дръзките типове са интересен обект за наблюдение… Ако сте сам, заповядайте на нашата маса!

— Дойдох да вечерям. След малко тръгвам.

— И аз не бих дошъл на ваше място! Жалко! При други обстоятелства бихме могли да станем приятели?

Мой ред е да се държа нагло.

— Не Лия е причината да не приема поканата! — казвам усмихнат, гледам го в очите. — Нито вашите момчета могат да се отпуснат пред мен, нито мен ме интересува вашият разговор.

Божидар Стоев се засмива гърлено, бих казал весело.

— Имате право! — Вдига се от стола, взима чашата си. — Приятно прекарване!

— И на вас.

Дояждам раците, плащам и тръгвам. Минавам покрай масата на Божидар и кимам.

— Довиждане, Троев — казва той.

ЛИЯ

— Върни се при мъжа си, изкушение! — казва Божидар. Седим в кафенето на летището. След един час отлитам за Лондон, Божидар се връща отнякъде. — Престани да блуждаеш с тези летящи ковчези. Остани вкъщи, сготви му нещо, изглади му ризите, дай му да разбере, че ти е нужен, и ще видиш на какво е способен човек с неговия поглед. Тъпча земята твърде дълго. Познавам мъжете по миризмата… Иван Троев е мъж, казва ти го старият Божидар Стоев!

Лондон ни държа два часа във въздуха. Пътниците хленчат, повръщат, превърнала съм се в слугиня, страх ме е. Пилотира един дебелак с маникюр на малките пръсти и с по-високи токове от моите. В главата му няма капка кръв. Взираме се в мъглата и тайно се молим на бога. Горивото ни свършва. Пилотът навива ръкави и се гмурка в мъглата. Появяват се светлини, кацаме. Сега това смешно мъжле изглежда герой!

Нямам нерви да изляза из града. Скитам из магазините на летището и се прибирам в хотела. Уморена съм…

 

 

С две колежки прекосяваме площад „Народно събрание“ и се качваме във вътрешния бар на хотел „София“. Първите лица, с които се сблъскваме, са Мима Борисова и Антон Салабашев. Държат се за ръце, говорят тихо. Виждат ме, правят се, че не са ме забелязали. Пием кафе, нервно ми е. Бързам да си отида. Измъквам се през резервния вход. Изпитвам болка за моя бивш приятел Петър.

 

 

На летището намирам писмо от Божидар: „Върни се при Иван, Зайо!“ Отново е заминал. Търся Хулигана. Няма го. Излишно е да питам, знам, че са заедно, но ме побиват тръпки.

 

 

Имам рожден ден. Сама съм. Иван е някъде из провинцията. Може би при майка си в Петрич. Божидар… никой не може да знае къде е Божидар Стоев! Гледам телевизия, пия вино. В единадесет часа лягам да спя, но започвам да рева… Събуждам се, подпухнала като китайка. Свободна съм цяла седмица. Имам полет на двадесет и трети май.

АЗ

Повече от месец не съм виждал Лия. Взех кола на заем и доведох мама на театър. Умишлено я оставих да гледа сама и й дадох време да дойде на себе си. Независимо добра или лоша пиеса, една майка не може да не се разстрои, ако пиесата е на сина й.

Завеждам я в клуба на театъра, представям я на директора, на артистите. Мама е сдържана, но аз я познавам и знам, че е щастлива. Прибираме се вкъщи. Пием чай.

— Остани тук! — казвам аз. — Имам нужда от теб. Едно копче няма кой да ми зашие. Виж ми ръцете, това са белези от изгаряния… След гладене на риза заприличвам на огняр!

Мама се смее, но клати глава и отказва.

— Събери се с Лилето. Ако не иска да дойде сама, иди, хвани я за косата и я домъкни насила. Мъж си! Жената обича да я пораздрусат! Свикнах с Петрич, с леля ти гледаме цветя, зеленчук… Тук не ми стига въздухът.

Сутринта отидохме на гробищата, подредихме гроба на баща ми, оплевихме го, посадихме цветя… Докато чаках светофара на площад „Възраждане“, фиатът на Лия застана до мен. Мама не видя снаха си, но ние си махнахме и всеки продължи по пътя си.

„Профиздат“ ме покани да напиша повест по пиесата. Работата не върви. Трябва да изхвърля ремарките и да запълня с текст интервалите в диалога. Пиша природни сцени, описвам изгреви и залези. Имам идиотското чувство, че се занимавам с креватна живопис.

Лия вдигна телефонен скандал. Моля за кола чужди хора, а не собствената си жена. Завари ме в лошо настроение, както обикновено работата ми не вървеше. Тръшнах слушалката и излязох.

В „Писателите“ заварих тумбата в двудневен „запой“, включих се и бързо ги настигнах. Отидохме в „Парк-хотел“, смесихме се с тълпата. Когато се събудих, открих жена в леглото си. Жената се оказа Елена, съпруга на лекар, работещ в Куба. Беше се върнала преди няколко дена и бързаше да компенсира скуката на хаванската колония. Рядко се среща по-развратна и безсрамна жена от Елена, но в този момент аз имах нужда от дразнител на фантазията. Никога не съм чувал повече цинизми, дори от мъжка уста, и никога не съм виждал „по-гола“ жена от Елена.

Тази връзка продължи целия май и завърши от само себе си с пристигането на лекаря. На втори юни, по ирония на съдбата, минавайки покрай ъгъла на „Славейков“ и „Раковски“, видях некролога на Божидар Стоев. Разбутах хората и зачетох текста. При изпълнение на служебния дълг, далеч от родината и т.н. Хвалебствия, но нито една дума как и защо… Почувствах слабост в краката, зави ми се свят. Аз харесвах този мъж!

ЛИЯ

Божидар е мъртъв! Слуховете са най-различни. Пуснаха траурно знаме, всички мълчат, никой нищо не казва… Жълто.

Докараха тялото. Хулигана мълчи. Два пъти го питам как загина Божидар. Гледа през мен като през стъкло.

— Загина! — беше всичко, което каза.

Не отивам на погребението. Седя вкъщи. Чета „Синове и любовници“ от Лоуренс. Нищо не разбирам. Обаждам се на Иван.

— Зает ли си?

— Страх те е да останеш сама?

— Да.

— Ела.

— Нека излезем някъде?

Отиваме в „Славия“. Аз избирам заведението.

— Не изпитвам мъка… Страх ме е!

— Знам това чувство — казва Иван.

— Как мислиш, бях ли влюбена в този човек?

Иван пие мълчаливо.

— Може би! — продължавам да говоря глупости. — Мисълта, че никога няма да го видя, ме влудява! Виж! — показвам му бележката: „Върни се при Иван, Зайо!“

Иван я прочита и ми я връща.

— Ние се срещнахме! — казва той. — В него имаше нещо трагично… Личеше в насилената му арогантност!

— Беше добър!

— Беше нещастник! — продължава Иван. — Не мога да се отърва от чувството, че си приличахте!

— Какво искаш да кажеш с това „приличахте си!“. Как така си приличахме?

— Не знам — отговаря Иван.