Серия
Белия дявол (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 24 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Дими Пенчев (2012 г.)

Издание:

Христо Калчев. Белия дявол

Първо издание

Рецензент: Венко Христов

Редактор: Красимир Дамянов

Художник: Божидар Икономов

Художествен редактор: Петър Тончев

Технически редактор: Емилия Дончева

Коректор: Стефка Бръчкова

Издателство „Български писател“

ДП „Димитър Найденов“ — Велико Търново

 

Формат: 84/108/32

Тираж: 30 112 екз.

Подвързия: 2112 екз.

Брошура: 28 000 екз.

Печатни коли: 19

Издателски коли: 15,96

УИК 16,95

Дадена за набор на 21.XI.1986 г.

Излиза от печат на 20.IV.1987 г.

Цена подвързия: 2,02 лв.

Цена брошура: 1,77 лв.


На Марцела

1

Вангел, или Белия дявол, както го наричаха османлиите от Леванта, вече трети ден дебнеше край извора. Долу в краката му пътят се виеше от Битоля към вътрешността на Империята, за да се срещне със стратегическото шосе север-юг, по което пълзяха разбойническите кервани на Зарар Орхан бег. По този път се изнасяше стоката от Солун за Видин и София и слизаха кожените ремъци и седла, без които всяка конна армия беше немислима.

Вангел беше гол като охлюв, гладен като карпатски вълк и зъл като разгонена белка. Единственото му оръжие беше дълъг, клепан клин (с такива ковяха градските порти) и объл камък с ръкохватка и връх като острие на копие.

Белия дявол беше успял да се измъкне от зандана на Янина и вече втори месец бродеше из горите, избягващ населените места. Пътят му беше осеян с трупове, жертвите падаха под вълчия му удар, но това не му донесе нито сигурност, нито средства, нито намали угрозата от преследване. Русата му глава и сините очи бяха такава рядкост по бреговете на Леванта, че шансът да се смеси с тълпата и да потъне в нея беше химеричен.

При свада беше заклал Тефик-Хюсеин Арнаутина, мъж с престиж на бабаит, жесток, коварен, който се беше окопал в албанските планини и с венецианската си артилерия държеше спахиите в подножието им.

Вангел закла Арнаутина, но си осигури фанатичното преследване и на спахиите, и на арнаутските шайки, които не се свеняха да върлуват дотук, в подножието на Пелистера планина, на един ден път от битолския гарнизон.

Беше пролет и най-добрите години за Леванта и Средно море. Интересите на християнските държави се бяха насочили в океаните и европейските морета останаха в ръцете на турци и сарацини. Белия дявол знаеше това по-добре от всеки жител на континента, но русите коси щяха да го държат винаги „бяла врана“ в мургавата сган на пиратството, затова, бягайки от Янина, той се насочи към вътрешността с надежда да прехвърли Дунава и да се смеси с морето на славяните на север от Империята.

Капанът над извора щеше да го снабди с дрехи, злато и кон или щеше да бъде гробът му сред смърдящата на гнило дъбовина, проядена от шарена сянка и земни червеи.

Белия дявол лежеше по корем във високия кавак и халюцинираше кервани. Устата му възпроизвеждаше вкуса на сиренова отвара, вятърът носеше мирис на хляб, на онази особена албанска питка, заквасена с боза и козе мляко.

Вечерта на третия ден от Битоля излязоха няколко конници, охрана на дебел велможа със зелена чалма, но Вангел прецени шансовете си и се отказа от нападение. Чувствуваше се слаб, недоспал, негоден за най-простото единоборство, камо ли за продължително бягство от спахийска потеря.

Четвъртият ден мина в изравяне на корени и в спомени от Янинското кале. Нервно време, нервни спомени. На петия се зададоха двама конници. По-младнят изпитваше страх от това „благословено от бога място“. Вангел го чуваше да моли, да увърта в прикритие на страха си, чуваше и стария да се гаври с момчето и паниката му. Когато се надигна от кавака гол, рус и синеок като ангел — отмъстител, религиозен ужас парализира турците. Без да бърза и без да изпуска първобитните си оръжия, Вангел се спусна леко и гъвкаво, колкото позволяваше смазаното му от глад тяло, измъкна от пояса на момчето двуостра кама, закла го бързо и сръчно, но и безболезнено и внимателно положи кървавия гейзер на прегорилата трева на просека. Едва тогава старият излезе от вцепенението си. „Аллах!“… — от гърлото му се изтръгна глух рев, ръката му стисна ятагана, но преди лезвието да блесне на слънцето, Вангел заби камъка в мекия връх на чалмата. Миг по-късно разкъсваше печено пиле, преглъщаше люти чушки, всяка една годна да изтрови британския флот, хляб и ядки, лоести овнешки плешки, смърдящи на татарско седло… Тялото му се бореше за живот.

Когато засити първия глад, съблече телата, хвърли кървавите дрехи в извора, замъкна труповете в кавака и го покри с шума. Мъртвите бяха значително по-дребни от него, в Леванта малко мъже стигаха неговия ръст, но все пак успя да стъкми един кат облекло, удължи стремената на тъмнокафяв жребец, яхна го мокър и препусна по обратния път. Когато излезе от гората и обедното слънце започна да го суши, Вангел отвори торбата, яде невъздържано, преброи парите — тридесет и осем златни лири, — заби пищовите в пояса, опаса крив спахийски ятаган и се огледа. Идваше зима, затова Белия дявол тръгна на юг.

* * *

Не помнеше баща си. Когато проходи и се почувствува човек, в двора на къщата се разминаваха три семейства — на чичовците му Антон и Васил и тяхното: двете му сестри, не помнеше имената им, и майка му, русата ангелска мама Тео, която въртеше къщата, стопанския двор, посрещаше и изпращаше керваните с шаяк, водеше търговските тефтери, а вечер до грош предаваше печалбата на чичовците му. За да стоят далеч от отровните си жени, господарите дембели от сутрин яхваха конете и се запиляваха по циганските катуни, растящи като гъби след дъжд по течението на реката. Може би този род имаше фамилно име. Вангел не го знаеше. Когато майка му умря от „червен вятър“, той облече кожената й шуба, препаса бащината сабя, оседла черната кобила на чичо си Васил и използвайки мъртвите часове преди вечеря, успя да се отдалечи от Битоля достатъчно, за да не го догони тридневното преследване. Пред градските порти на Солун Вангел продаде коня и след кратко скитане се качи на един кочерм, наречен „Дендемгеми“, като юнга, или „уна“ на лингва франка, както го нарече капитан Пѐро паша, един от най-наглите пирати на Додеканезите. Корабът беше екипиран с левантинци, но плуваше под „полумесеца“, моряците носеха чалми, някои се обрязваха за парлама и нападаха търговци, дори турски, из безбройните острови на Егейско море. Испанците все още владееха Средиземно море и капитан Перо паша не смееше да си топи задника в християнското езеро, но когато Филип Испански и султан Селим се хванаха гуша за гуша, а в океаните изгря звездата на Френснс Дрейк, капитан Пѐро паша насочи носа към Галиполи. На борда гъмжеше от свирепи типове, царе на пищова и камата, хора без уважение ни към своя, ни към чуждия живот, но бяха сухоземни, боси във ветроходството, едва боравеха с такелажа и щяха да бъдат лесна плячка за морските вълци.

На третата година сарацините превзеха „Дендемгеми“ и издавиха екипажа. Живи оставиха един слаб като връв грък готвач и него. „Пират деца не дави!“ Готвачът продължи да плува на „Джема“. Капитанът беше французин от Сен Мало, наричаха го Жан Марс бег и не близваше мазните пилафи на мюсюлманите. Години по-късно Вангел щеше да го срещне отново и да се отплати за живота си, но тогава…

Екзекуцията беше на привършване, когато французинът излезе на палубата. Вангел седеше на края на редицата с вързани ръце и топуз на шията. Беше толкова уморен, че беше започнал да гледа на бъдещия си край с облекчение. Марс отряза връзките и Вангел рухна в ръцете му. Събуди се на другия ден с чувството, че екзекуцията е само отложена.

— Откъде си? — попита на гръцки французинът. Вангел отговори. — Защо крадеш кораби?

— Случайно. Търсех храна и легло.

— Ако те оставя жив, какво ще правиш?

— Ще търся храна и легло — спокойно отговори Вангел.

— Остани при мен.

— Не искам да плувам с негри.

— Не всички сарацини са негри.

— Не всички.

— Добре. — Марс се усмихваше, но Вангел прие това като присмех. — Ще те смъкна на някой от островите. Твоя работа е да се добереш до континента!

— Моя — кимна Вангел.

Французинът му обърна гръб, но когато го пускаха да преджапа плитчините на югозапад от Кандия, Марс отново излезе на палубата.

— Грък ли си?

— Лерантинец.

— Рус?

— Майка ми беше руса.

— Имаш ли родители?

— Не.

— Колко си годишен?

— Повече от петнадесет.

— Шестнадесет си — каза Марс. — Отсега нататък брой годините!

Пиратът даде знак, но когато един либийски негър го грабна да го хвърли зад борда, попита:

— Имаш ли фамилия?

— Не.

Марс се замисли.

— От днес се казваш Аваля! — „Аваля“ на гръцки значеше безстрашен. — Ако решиш да се храниш от сабята, потърси ме! — извика французинът, преди да заповяда да опънат ветрилата.

* * *

До деветнадесетгодишната си възраст Вангел прекара на остров Крит. Започна да слугува у един млекар, грък от континента. Турците го взеха за селянин от вътрешността и му издадоха тескере на името Вангел Аваля. Белия се снабди и с възраст, и с фамилно име. Да бъде проклет този ден, дето даде възможност на властите да затягат примката около врата му…

Кир Спиро имаше козари и овчари, имаше и наемници за квасене на млякото, а Вангел го разнасяше в гюмове с магарешката си количка. Крит беше венециански, но Османия вече имаше своите пристанища в Кандия и властта на Републиката ставаше все по-формална. Вангел нищо не разбираше от политика и все още не се интересуваше от истинската власт. Айран пиеха и сеньор-рицарите с кадифените шапки, и аскерите от крепостния гарнизон, и светите отци чернокапци от православните манастири, накацали по непристъпните чукари на белокаменната островна столица.

Вангел по цял ден бродеше с магарето, но едното му око беше все в морето. Чакаше да минат година-две, да спечели някоя пара и да се прехвърли на континента. Работеше безропотно, вечер се свиваше в единия ъгъл на хамбара, между гюмовете, под наниз с чесън, и спеше мъртвешки, без сънища и без надежда, без вяра в бога, без идеи за бъдещето. Всичко, което знаеше за утрешния ден, се заключваше в две магически думи: „Ще видим!“ — кога, какво, за това Белия дявол не мислеше. Турците го наричаха „Алтън гяур“ (златния гяур), подхвърляха му мръсни намеци, но те нито го засягаха, нито ги разбираше. Живееше кротко, ядеше малко, но животът в него беше крайно агресивен. Беше юноша, а надхвърли шестте стъпки и стърчеше с една глава над населението на острова, а и над болшинството от турския аскер. Мълчеше. Според кир Спирос това беше упорито, тягостно и тъпо мълчание. „Сега няма какво да кажа!“ — мислеше Вангел и мълчеше. Говореше турски с куртоазния табиетлък на битолския валия, гръцки като грък, критски — гръцки като критянин, а в Кандия научи и един нов език, смесица от всички средиземноморски, който някои наричаха левантински, други — лингва франка, или свободен език, но Вангел знаеше истинското му наименование. Този език говореха пиратите от всички флоти, затова трябваше да се нарича пиратски.

В неделя, след провлечената литургия, Белия дявол се качваше над пристанището и клякаше като скален орел на „своя камък“. Повтаряше на глас морски заповеди на лингва франка, подражавайки ту на Марс бег, ту на едноръкия англичанин кир Олдън, който ръководеше инженерните работи по венецианските фортификации.

Един следобед Белия дявол бродеше безцелно. Беше през зимата, в началото на сезона на бурите и морският живот беше замрял. Озова се в турската махала. Табиетлиите спяха, конете пръхтяха над пълните ясли, кадъните клюкарстваха по дворовете, но под навеса на кафенето върху плюшения миндер пиеха ракия двама от най-мръсните бабаити в Кандия — Хасан Гьотли и Епек Муса. Извикаха го. Вангел опита да подмине, но Гьотли препречи пътя му и насила го застави да седне. Години по-късно Вангел пропи, но тогава му се гадеше и отказа смокиновата смрад, която се опитваха да му налеят в гърлото.

— Стори ми хаир, аркадаш! — Гьотли намигна на Мусата. Епек, който беше дошъл до гуша и на своите, нямаше нужда от втора молба. Бабаитинът се пресегна, наведе главата на Вангел и заби носа му в кадифените възглавници. Белия дявол все още не знаеше какво го чака, но когато Гьотли застъпи прасците му и развърза пояса си, всичко му стана ясно. Скова го леден гняв, кръвта изтече от лицето му, ръцете изтръпнаха. „Гаврят се! С мъж така — не!“

Вангел измъкна камата от пояса на Муса и яростно замахна към слабините на Гьотли. Миг по-късно лезвието мина между ребрата и се заби в бабаитското сърце на Епек Муса. Гьотли ревеше, хвърляше се като заклан петел, обливаше в кръв изуменото лице на мъртвия Муса. Вангел нямаше работа тук. Върза пояса, взе пищовите, изпразни ги в главата на онемелия кафеджия, заби камата в гърба на Гьотли Хасан, мина през задната врата-комшулук и наведен зад зидовете, полетя надолу по стръмните улици към пристанището.

Турците полудяха. Изклаха сума свят, разплакаха не една къща, разчекнаха де що видяха жена, но на никой и през ум не му мина, че зловещият убиец е мълчаливото дете със сините очи.

Вангел скри пищовите в хамбара. Тук никой нямаше да търси. Старият грък беше болен от мъчителна болест на очите, която всеки момент заплашваше да го ослепи, и като че ли бе последният човек в Кандия, който би дръзнал да се опълчи с оръжие на султанските арслани. Вангел беше спокоен, все така мълчалив и изпълнителен, но очите му започнаха да правят впечатление. Доскоро детският му поглед сега беше станал тежък и неподвижен като у соколите.

— Не ме гледай така, бог да те убие! — кръстейки се, кълнеше кир Спирос. — Пронизваш ме, дяволе!

— Напускам те. — Вангел сведе очи, обзет от досада. — Мине ли сезонът на бурите, ще се кача на първия кораб.

— Лошо ли ти е тук, Вангели?

— Ще търся майка си! — каза той и потегли по неравните калдъръми на Кандия, следван от вечния си спътник магарето.

„Къде да търся Марс бег?“ — трескаво мислеше Вангел. — „В кое от африканските пристанища хвърля котва? Измъкна ли се от този капан, непременно ще го намеря. Ако е жив… Смъртта избягва мъже като Марс бег!“

* * *

Още цяла година Вангел Белия дявол не напусна острова. Въртеше се из пристанището, чакаше кораби, но те бяха или турски военни фелуци, или венециански галери. Католиците бяха надменни свини, правеха се, че не разбират лингва франка и изпращаха в манастири за послушници всички, които непоканени се озоваваха на борда им. Вангел нямаше време за губене. Трябваше час по-скоро да се докопа до африканския бряг.

Отмина пролетта, лятото, към края на октомври нервите му започнаха да изневеряват. Една нощ Вангел отвърза рибарска мауна, опъна ветрилото и седна на руля с шкота на кливера в ръце. Когато нощта свърши и слънцето изгря зад гърба му, Крит вече не се виждаше, но и морската пустиня беше толкова враждебна, че паниката просмука костите му. Пътуваше на запад. Познанията му стигаха, за да определи посоката, но невежеството му беше толкова всеобхватно, че единствено слепият шанс можеше да го изведе на желания бряг.

Слънцето потъна зад тежки облаци, заваля дъжд, топъл и ситен, дъжд за ниви и отвратителен в открито море. Мауната започна да се пълни с вода, но под властната ръка на небето вълните се успокоиха. Белия дявол успяваше да насочва лодката, да изгребва водата и да спазва курса, който бог му беше натрапил.

В морето прекара още два дни и две нощи без бряг и без ветрило на хоризонта. Беше откраднал гюм с вода и парче козя пастърма, но атавистично чувство за самозащита го подтикваше към въздържание. Пастърмата щеше да го подсоли така, че никакво количество вода нямаше да му стигне в този воден ад, а гърлото на гюма беше толкова тясно, че щяха да му трябват седмици, за да го напълни с дъждовна. Квасеше устните си, жабуркаше, но плюеше водата. Никой не беше го учил на този морски трик, ни бог, ни дяволът, но никой не беше го учил и да убива… Никой!

На четвъртия ден по зазоряване Вангел видя ветрила, но скоро ги загуби от поглед. Беше слаб, отпаднал и толкова премръзнал, че треската беше напукала устните и замъглила очите. Сви се на дъното на мауната, зави се с резервното ветрило и се приготви да посрещне „неизбежната“. Видя майка си с ведро на рамо, пристъпваща с пружиниращата си походка по стъпканата ливада към кладенеца, баща си — син в смъртта, брадясал, проснат на пръстения под на къщата — и двамата му братя, яхнали запенени коне да го преследват упорито по пътя към неизвестното, което така неудържимо го привличаше.

* * *

Събуди се от болки в гърба. Лежеше върху въжета, но беше завит с вълнено одеяло и кръвта му беше започнала да се сгрява. Отвори очи, валяше се на борда на тримачтова шхуна. Няколко крачки пред него могъщ негър със златни обеци пикаеше през борда и псуваше на лингва франка насрещния вятър.

— Пикай от другия борд! — каза Вангел.

В първия момент негърът не разбра откъде идва гласът, но после синьо-черните му очи се взряха в русата глава, подаваща се под пепеляво камилско одеяло.

— Какво каза? — попита абаносовият колос.

— Ако пикаеш от другия брод, вятърът няма да пълни ботушите ти.

Негърът погледна краката си, засмя се гръмко и приклекна до Вангел.

— Откъде се взе, гъско прелетна? Мислех да храня рибите с тебе!

— Бягам от Крит!

— От Венеция?

— От турците — каза Белия дявол.

Негърът имаше и добродушно, и свирепо лице. Когато се усмихваше и зъбите му сияеха на слънце, изражението му светеше, но ако беше сериозен или, не дай боже, разгневен, многобройните му белези се наливаха с кръв, пулсираха и Белия дявол можеше да се закълне, че в такъв момент го гледат няколко негъра.

— Грък ли си?

— От Битоля.

— Къде е това?

— На север от Солун, в планините.

— Как се озова на острова?

— Бягах от турците.

Негърът се прекръсти.

— Не си единственият! — Лицето му стана зло. Вангел потръпна гнусливо. Остра миризма на преседяла пот го удари в носа. — Неведнъж ме е настигал турски ятаган. — Християнин ли си?

Вангел се надигна. Тялото се подчиняваше, но беше далече от най-добрата си форма.

— И аз не знам какъв съм! Несторианец… Никакъв не съм?

— Мразиш ли негрите?

— Как ти хрумна такава глупост?

— Ще те пречукам, пале! Със Сюлейман се говори учтиво!

Вангел не трепна. Тия, които плашеха със смърт, рядко убиваха.

— Къпи се! — каза той. Погледът му опипваше шхуната. Имаше и други моряци, видя топове, натегнати на средата на предната палуба, гюллета, струпани в сковани вани. — Смърдиш като коч!

Негърът го придърпа за яката, краката му увиснаха, но когато погледите им се срещнаха, напуши го такъв смях, че след миг и двамата се търкаляха по палубата. Вангел не помнеше откога не беше се смял. Сега отприщи всичките извори на веселието, закърняващи в него. Пиратите ги заобиколиха. Бяха от всички народности, от всички раси, от всички възрасти.

— Дошъл е синът на Лиза Английска! — виеше негърът. — Капитан Сюлейман Белята му миришел лошо… Как го каза, на коч съм му миришел!

Пиратите се усмихнаха кисело и отидоха да си вършат работата. Остана само вахтата.

— Голям дон си бил ти бе! — тресеше се негърът. — Сега ще измъкнеш две ведра и ще ме изкъпеш… И масаж ще ми направиш, като Христовите братя на дон Филип Испанеца!

Вангел се омота с одеялото и се подпря на вантите. Дъждът беше спрял, скоро щеше да мръкне. Шхуната се носеше леко като хрътка, такелажът поскърцваше под напора на вятъра и всичко изглеждаше толкова сигурно, че душата му се размекна, отпусна се, прииска му се да плаче.

Негърът беше потиснал смеха си, лицето му беше кротко, лулата димеше между ослепителните му зъби.

— А сега? — попита той. — Къде си тръгнал?

— Търся един мъж.

— Насред морето?

— Из африканските пристанища. Капитан е на сарацински шебек.

— Името? — Негърът имаше таланта в секунда да мени маската си. Сега очите му приличаха на оръдейни дула.

— Марс бег.

— И аз го търся — разсеяно кимна Белята. — Ако го намеря, ще увисне на реята! Ела, господарят иска да те види!

* * *

Господарят беше еднометрово джудже — инвалид. Костна болест го правеше неподвижен и слава богу, ако можеше да ходи, светът щеше да научи за него. Беше кабирец, но се представяше за мавър и беше единственият син на емира Мобарак, завоевателя на берберите. Беше един от тримата „Дон де мар“ или Господар на морето. Марс бег беше другият, третият — един черкез, убиец от Адана, осъден на обезглавяване от султана. Черкезът беше участвувал в акция срещу Френсис Дрейк и оцелял по случайност, беше се помислил за безсмъртен. Безочието и грандоманията му се бяха разраснали до такава степен, че го чакаха да се обяви за бог. Казваше се Махмуд, но се беше прекръстил на Мохамед Шаа Адам… името му не свършваше с това, но Вангел не запомни останалото.

— Аллах! — изкрещя джуджето, когато Вангел влезе в стаята. — Ела да ти пипна косата! Бързо!

Вангел не мърдаше. Сюлейман го грабна през кръст и го хвърли върху дивана, който служеше за столова, баня, клозет и т.н. Али Ибн Мобарак прекарваше живота си тук, леейки кръв чрез чужди ръце, засищайки уродливата си жестокост със садистично бавната агония на жертвите си. Джуджето вплете пръсти в косата му.

— Коприна! Кантонска коприна, Беля! На търга в Агадир ще получа теглото му в злато!

— Цената на момчетата падна, Емир! Много свят се разхайти.

— Няма да го продавам! — кресна отново джуджето. — Аз не търгувам с хора! Или ги убивам, или ги обичам! Ти знаеш!

Джуджето го тласна в гърба.

— Слез да те разгледам! — Това чудовище с мъртви крака имаше изключителна сила в ръцете и рядко изпускаше случая да я покаже.

Вангел отново се озова до Сюлейман капитан, объркан, но не уплашен, сгнусен, но не и отвратен. Още не. Това, което понасяше най-тежко, беше телесната му миризма.

— Со̀кон! — Емир Али удари камбаната, висяща до главата му. В каютата се втурна мургав сарацин с дивия вид на рис. От пояса му стърчеше цяла оръжейна. Пищови, ками, сабя, тръба с отровни стрели за близък бой, викингска брадва с оловен топуз на верига… На главата му имаше синьо-бяла чалма. Вангел Белия дявол за първи път виждаше белотата доведена до абсурд. От този ден животът често щеше да го среща с този парадокс в мръсния, кървав свят на пиратите.

— Со̀кон, облечете момчето! Изкъпете го! Чалма не! Косата да се вее! И оръжие — не! Ще му дам от емирското! Бързо!

Сарацинът се поклони разсеяно и се обърна към негъра.

— След един пясък Малта ще изплува…

— Паника! — кресна Сюлейман. — Всички на борда! — Преди да излезе от каютата, капитанът светна с белите си зъби и намигвайки, каза: — Изпуснах масажа!

Докато шхуната, притихнала като ястреб, опипваше водите пред Ла Валета, Вангел използва възможността да „възкръсне“. Яде царевична каша, ряза тънки парчета пастърма, пи вода до преливане. След като се изкъпа, Сокон го замъкна в трюма, показа му испански сандъци с дрехи и коприна и излезе на палубата да дебне плячка. Белия избра английска кожена риза „уингард“, ръкавици „гартлет“, тесни сукнени панталони и испански ботуши — надбедреници.

Сюлейман опипваше крепостта с бинокъла, псуваше, плюеше през борда, ужасен от мисълта, че бреговите мортири са в състояние да покрият такава дистанция. Плячка нямаше. Подветрената страна на пристана приличаше на есенна гора от мачти, но в открито море нямаше нищо годно за апетита на сарацините. Сюлейман обърна кораба на юг и опъна ветрилата, а Сокон разпредели вахтата и седна по турска с испански мех между коленете.

— Ела, левантинецо — каза той. Гласът му звучеше дружелюбно. — Пил ли си ром? — Вангел поклати глава. — Знаеш ли си годините.

— Деветнадесет.

— Още две и моретата ще писнат от тебе!

— По-рано! — Вангел му обърна гръб и тръгна към каютата на джуджето.

— Машалла! — Грубият смях на пирата го следваше, докато вратата хлопна зад гърба му.

— Седни! Бързо! — припряно заповяда емирът. — Как ти викат?

— Вангел.

— Само толкова?

— Вангел Аваля… от Битоля, в Македония.

— Да не си от рода на Скендер Завоевателя?

— Нямаше Скендер между тия, които помня.

Джуджето се засмя дрезгаво.

— Знам, че няма. Искаш ли да служиш на Пророка?

— Не.

— Не, защо не? А ако те осиновя? Под зеленото знаме ще бъдеш ужас и за християни, и за езичници. Един ден ще наследиш емирата на Мобарак? Баща ми е стар, аз… Уродите не живеят дълго. Старият емир е белязан — косата му е бяла от рождение, очите червени като на заек, аз — сам виждаш. И ти си белязан, коса от коприна, очи от алепско стъкло… Ще владееш пустинните касаби. Ние не се подчиняваме на мароканския султан.

— Нямам време — каза Белия дявол. — Търся един мъж, християнин. Плува със сарацините.

— Кой? — попита джуджето. Подпирайки се на длани, той се движеше по миндера, пързаляйки мъртвите си нозе по камилските одеяла.

— Марс Дон де мар.

Али онемя.

— Познаваш ли го?

— Удави капитан Перо… — кимна Вангел. — Взе на абордаж нашата лодка… Няколко дни плувах на „Джема“.

— Ако го срещнеш, ще го убиеш ли?

— Ще му предложа сабята си!

— Брей! — Али се усмихна иронично. — Защо не му я предложи, когато те взе на борда?

— Още нямах шестнадесет години — каза Вангел.

— Такаа! — Джуджето се надвесваше от миндера и очите им бяха на едно ниво. — Сега си мъж, пират, син на дявола!… Марс бег е мой смъртен враг!

— Негърът ми каза.

— Кой?

— Сюлейман.

Али се задави. Лицето му посиня като при задух и за един миг Вангел почувства съжаление към него.

— Ако те чуе, че го наричаш „негър“, ще те принесе курбан за̀лудо! Той се смята за мавър.

— Оттук ще изляза въоръжен — неопределено каза. Вангел.

— Какво?

— Ти ми обеща оръжие!

— И ще се справиш с него… Със Сюлейман Белята?

— Ако се налага — все така кротко отговаряше той. Чуваше плясъка на вълните, скърцането на такелажа. Плуваха с всички платна и с пълните възможности на шхуната.

— Мъжът трябва да има самочувствие — каза емирът. — Дори и недораслият. Значи знаеш, че Марс бег е мой враг, и отказваш наследството на Мобарак заради някакъв посран французин? И за по-дребни обиди ще те заколя, момче!

— Не лъжа — каза Вангел. — Или мълча, или истината.

Джуджето изглеждаше уморено.

— Добре. Ще видим. — Изпълзя в ъгъла си, скъта се между възглавниците и затвори очи. — В кования сандък ще намериш оръжие… Всичко необходимо за пират като тебе. Ще спя, кажи на Сокон да ти опъне койка.

* * *

Вангел заживя със сарацините, мръсна сбирщина, която крадеше, убиваше, пиеше и се веселеше с истерично буйство. Въпреки свирепия си вид Сокон му се стори най-търпим.

— Земляци сме — каза той. — Аз съм лаз.

Вангел го прие, без да знае кои са лазите и в коя част от неговото земство живеят.

На седмия ден влязоха в пристанището на Агадир. Когато излязоха от Средиземно море и нагазиха в океана, сарацините станаха нервни. В далечината се мяркаха мачтите на испански галеони. Сюлейман Белята сви на изток и с обрани платна запълзя по релефа на континента. В Агадир бяха на разсъмване, с подути от неспане очи и с горещи благодарности към всевишния. За никой не беше тайна, че и този път аллах ги е отървал от кладата.

* * *

В онези години владетелите на Иберия не съзнаваха значението на Гибралтар и атакуваха атлантическите сарацини от остров Мадейра. Беше достатъчно да разположат артилерията си на северния бряг, за да отделят Средно море от океана, и завинаги да спасят бреговете си от марокански и мавритански пирати. Португалия не взимаше пленници, не произвеждаше съд, не се церемонеше с враговете си. Всички сарацини, заловени в морето, намазваха клупа на бесилото, а който дръзнеше да слезе на португалска суша, потъваше в бездната на всепречистващия огън. Флотата на крал Педро плуваше на запад от Новия свят към Островите на подправките и сушата му беше оставена без надеждна защита, но сарацините избягваха всичко португалско, без да говорят за паническия страх, който изпитваха от големите донове на Атлантика. Пиратите съсредоточаваха усилията си по испанските брегове и островните държави на Средиземноморието. Португалия вече десетилетия си правеше оглушки на испанските молби за съвместно прочистване на моретата. Вместо помощ изпращаха петиции до папата с предложение да застави италианските полиси Венеция, Генуа и Неапол да подкрепят краля в изтребването на сарацините, но градовете — републики се страхуваха от растящото величие на Филип и бяха далеч от мисълта да подкрепят собственото си унищожение. Вангел не познаваше политическите проблеми на света, но още тогава се чудеше защо католическите корони търпят сарацинската краста. Нямаше съмнение, че един ден ще излязат от летаргията си и ще ги размажат като бълхи по чаршаф. По-важно беше, когато този ден дойде, той, Вангел Аваля, да е далеч от сарацинските брегове, достатъчно богат, за да бъде господар на себе си, и достатъчно неизвестен, за да се смеси безопасно с християнското население на Отомания.

Формално Агадир беше подчинен на мароканския султан, но се ползваше от статута на свободен град. В пристанището му намираха убежище дори английски бригове, а не беше рядкост някой застигнат от атлантическите бури галеон да потърси завет зад естествените му вълноломи. Моряците избягваха тези брегове, заставаха на котва под усилена вахта и не излизаха на пристана. По неписан закон и стара традиция сарацините, а и английските и френски корсари не се нападаха в залива, но на суша всякакви задръжки падаха и човек се пързаляше като по лед върху кървавата слуз на подовете на пристанищните кръчми. От пустинята духаше горещ вятър, а влагата беше такава, че върху очите се спускаше солена, потна пелена, през която светът се деформираше като през призмата на кристал. Със стъпването си на суша Вангел се закле час по-скоро да се махне оттук, но по пладне вятърът духна от океана и климатът стана поносим. „Няма да бързам“ — реши той.

Вангел скиташе из сенчестите, тесни улици на пристанището, прескачаше негри, заспали в прахта, отбягваше помийните залпове от тесните решетъчни прозорци. В джоба му дрънчаха двадесет златни крусадос, които Али му подари, и търсеше къде да се нахрани. Отбягваше крайбрежните кръчми, макар че все повече се уверяваше, че трябва да се върне пак там. Али се качи в запердена носилка и потегли към вътрешността.

— Ще пътува през пустинята — каза Сокон. — Ще минат три месеца, преди да го видиш отново.

— А дотогава? Какво ще правим ние?

— Ще чакаме да мине зимата. Започват бурите.

— Три месеца?

— Аз пия в хана на Прокоп. — Сокон му обърна гръб. — Ако ти потрябва жена, обади се.

— Ей!

— Какво има?

— Къде да намеря Жан Марс?

— Бенгази, Хайфа… На източния бряг на Средно море. На три седмици път, ако си със „Златното руно“ на Дрейк.

„Отново в капан!“ — Вангел потътри ботуши из агадирските сокаци. Още на първите метри косата му се превърна в проблем. Виждаше враждебни погледи, едва потискана злоба, глуха, ръмжаща омраза, но пищовите, сабята и двуострата тосканска кама му пробиваха път все още из смърдящите на гнило квартали. Врящото от пияни пирати пристанище бе по-малко опасно от притихналата агадирска касаба.

Вангел положи длани на пищовите, завъртя се на пети и тръгна по обратния път. Нападението започна с кучета, а после от сенките на кедрите изплуваха мъже с кърпи на лицата, боси, с голи саби в ръце. Вангел щеше да побегне, но озъбените псета щяха да го повалят на първите метри. Смърт или пробив. Смъртта нямаше да му убегне, значи… Вангел измъкна пищовите и тръгна срещу нападателите. Маврите спряха. Русото момче имаше вид на човек, годен да стреля.

— Айааа! — изрева един от тях, но когато замахна със сабята, Вангел стреля и отнесе лявата половина на главата му. Стоманата издрънча на паважа, от къщите нададоха викове, разкрещяха се жени, лавнаха кучета. Засадата беше наблюдавана през зидове, зад решетки на прозорци, от короните на дърветата. Нападателите отстъпваха бавно, ръмжаха диво, зъбеха се, но когато Вангел вдигна втория пищов, панически хвърлиха сабите и с крясъци побягнаха назад. Белия дявол извади кесията с барута, напълни оръжието, натъпка го, положи хартията, сачмата, вдигна чакмака и тръгна към пристанището. Никой не се опита да го спре.

По заповед на Урода Вангел живееше в бивш харем с десетина пирати от различни шхуни, все под флага на Мобарак. Още на първия ден разбра цената на крусадосите. Али му беше дал злато, достатъчно да храни цял месец половината население на Агадир.

„Защо да не остана при това джудже?“ — мислеше той. Ядеше лют пилаф под сянката на харемските смокини. Животът беше взел да му се услажда. Мълвата за нападението беше стигнала до пристанището и цената му нарасна. Пиратите все още не го канеха да пие с тях, не му предлагаха жени, макар все по-често да му минаваше наум да опита. Бардаците бяха много и най-различни, срещаха се жени от всички раси и от всички възрасти.

— Иди при опитна жена — каза Сокон. — Първия път е важно да се получи. Много важно. — Лазът прекарваше целия ден гол и Вангел нямаше основание да не му вярва.

„Ако Адам и Ева са прародители на всички — мислеше Белия, — аз съм някакъв далечен братовчед на негъра Сюлейман, на Али Ибн Мобарак, дори на Гьотли Хасан… Тогава защо се избиваме?“ Разсъжденията му бяха лишени от морал, не съдържаха покаяние, не бяха предвестник на ново поведение. Това беше констатация, породена от прозрение. „Хората са испанци, турци, негри, англичани и всички произхождат от Адам и Ева?“ Имаше нещо съмнително в това твърдение. Мисленето се бе появило от дълбоката, всеобхватна скука, действащият човек нямаше време за мислене. Белия дявол лентяйстваше по цял ден, наливаше тялото си с месо, единственото му усилие беше да пропъжда мухите и малко по малко започна да подрежда представите си за света или поне да отхвърля тия, които му се струваха недостоверни. От дете знаеше, че да си турчин е достойнство, българин от Македония — зла участ. „Бог наказва тия, дето обича!“ Това беше пълна глупост! Белия дявол плю гневно и се потопи в малахитения фонтан, който разделяше бившия султански бардак от вечно бясната кръчма на Прокоп.

Един от малкото местни пирати (мароканците избягваха морето) домъкна за косата раздърпана, тъмнокожа жена, но без типичните за негъра нос и бърни. Съблече я със залитане, хвърли в басейна чехлите й, дрипавата й, прилична на хитон роба и хълцайки, пиян я облада.

За миг взря несигурния си, плуващ поглед във Вангел, махна с ръка, изправи се с мъка и залитайки, се понесе към кръчмата.

Когато болката отмина, жената се надигна. Лицето й беше мръсно, от носа й беше текла кръв, от очите — сълзи, прекарали през мургавото й лице солени бразди. Изправи гъвкавото си тяло, прекрачи фонтана и се отпусна във водата. Слабините й бяха боядисани с червена къна и блестяха на слънцето като огън, ноктите й имаха тъмнозеления цвят на отровата.

— Имаш ли сода?

Вангел донесе. Жената изпра робата и заедно с чехлите я изхвърли на единственото слънчево петно, което смокините пропускаха между харема и кръчмата.

— Ела да ми изтъркаш косата — каза тя. — Боли ме гърбът. Не мога да си вдигна ръцете.

Белия дявол се подчини по-скоро от любопитство, отколкото от похот, но все по-трудно откъсваше поглед от мургавите дъги на ханшовете й. Когато натопи глава, за да изплакне косата, Вангел се върна от другата страна на басейна. Деляха ги пет-шест метра. Косата прилепна, кръвта се отми, лицето светна, черните зърна на гърдите й плувнаха над водата.

— Дай една смокиня! — тя се отпусна на дъното и опря глава в малахита. Вангел хвърли плода пред устата й. — Красиво е! — огледа се, без да мърда, сега само раменете й бяха над водата. — Някога тук е бил летният сарай на султан Хасан Мавъра. Преди пиратите да го прогонят от Агадир. Сигурно има сто години оттогава. Дай още една… Сам ли живееш в харема?

— От известно време съм сам. Бяхме много.

— Казват, че емирът на кабирците е умрял. Ако е вярно, напразно чакаш джуджето.

Вангел сви рамене, зает от единствената мисъл да я накара да излезе от басейна.

— С джуджето или не, напролет тръгвам.

— Откъде си?

— Далече… От северния бряг на Средно море… после на изток, през проливите, между островите и после навътре в сушата.

— Как се домъкна тук?

— Дълга история… — Вангел нямаше нищо против да й я разкаже, но в очите й не видя желание да я чуе.

— Колко… годишен си?

— Двадесет — излъга той.

— Убил си един от хората на Шабан Кучето на пророка?

— Кой е Шабан?

— Бербер, разбойник… Излязат ли пиратите от пристанището, той командва Агадир.

— Него трябваше да застрелям!

— Ще ти го покажа — с въодушевление откликна тя. — Всяка вечер е на рибарския стапел.

— Ще го убия — апатично кимна той. — Как ти викат?

— Дарма.

— Откъде си?

— На юг… има една пустиня и след това е моето село. Там са истинските маври. Тия тук са негърска сбирщина. Нашите халифи са владели Испания… Бил ли си с жена?

— Кой те домъкна тук? — Вангел избягна прекия отговор.

— Белята. Има три години… Може и повече.

— Какво взимаш? — Вангел не довърши въпроса, но той беше ясен.

— Два динера.

— Колко динера има в едно златно крусадо?

— Много… Не знам. За едно златно крусадо можеш да купиш лодка с платно и още едно за обръщане на галса.

— Излез от тоя гьол, дявол да те вземе!

Дарма се усмихна.

— Беше ли тук, когато… с оня?

Вангел кимна.

— Бяхме пияни. Сега не чувствам нищо. Изтрезнях.

— Какъв ти е той?

— Никакъв. Дори името му не знам.

— Мароан се казва — подсети я той с пълното съзнание за абсолютната незначителност на сведението. — Аз ще ти дам златно крусадо!

— Ние сме маври! — гордо каза Дарма. — Мавърът не краде! Ако взема златно крусадо, ще бъде кражба.

— Ела да живееш тук. — Вангел едва преглъщаше думите, пот шурна по гърба му. — Ще готвиш, ще лежиш под смокинята… Никой няма да млати главата ти у камъните.

Дарма се усмихна отново, надигна се, подпря длани на малахита, подскочи и седна на реборда. Тялото и блестеше, чисто и гъвкаво като на видра.

— Ще хвърлиш тия парцали… Ще ти купя коприна от кантонската — припомни си той думите на Урода. — Ако тръгна по море, ще ти дам пари да се върнеш при своите.

— Аз съм на повече от двадесет — каза Дарма. — Може и двадесет и петгодишна да съм?

— Ако реша, ще стана емир на Мобарак — припряно, все по-смутен и още по-несигурен каза той. — Само да поискам, Али ще ме признае за син! Тогава ще ти подаря… целия Агадир с все негърската му сбирщина!

— Не! — Дарма поклати глава, все още запазила усмивката си, но сега лицето й беше тъжно. Вангел можеше да се закълне в живота си, че това, което вижда в очите й, е тъга. — Шабан ще ме заколи! За да го напусна, трябва да му броя петдесет динера!

„Спечелих!“ Все още не знаеше какво иска, как ще го постигне, за какво му е тази жена, какви неясни и противоречиви планове нахлуват в душата му.

— Имаш парите! — Гласът му беше чужд, глух, дрезгав. — Ще ги донеса веднага… Но ти ще му ги дадеш утре сутрин! Разбираш ли!

Дарма кимна, краката й правеха вълни, гърдите и се тресяха от вътрешния ритъм, весело учудване разтягаше кестеновата кожа на лицето й и показваше хищни, бели зъби.

— Ще ти омръзна! — каза тя.

Вангел скочи обзет от ярост.

— Това е моя работа!

Дарма онемя. Пред нея стоеше убиец.

Кръчмата вреше. Вангел погледна за Сокон, Белята или някой от сарацините на Урода. Нямаше никой или почти никой. На една от масите двама пирати на Али играеха на кости, игра, подобна на зарове, но по-проста и по-жестока. Излезе. Беше започнал приливът. Вятърът духаше от морето и градът започваше да се съживява. По сокаците се разминаваха търговци с особена порода бели магарета, типични за тази част на Африка. Забулени жени с товари на главата, балансираха сръчно като котки по покрив, мъже във вълнени бурнуси, стискаха под бели, прилични на нощни ризи роби дръжките на ятаганите. Вангел огледа пристанището. Естествената подкова на залива се простираше на около левга от южния вълнолом — естествен планински нос, препречващ на северозапад напора на Атлантика, до изкуствения бент от камък и глина, построен от измряла цивилизация в неизвестни времена. Улиците към морето бяха стръмни, градът хълмист, така че Белия виждаше залива като на тепсия. Пред него на основния кей мързеливо се поклащаха три сарацински шхуни, после следваше дълъг, мръсен плаж, пазар за риба, и зад него рибни кейове. Вангел тръгна с вид на скучаещ лентяй, извървя улицата, слезе на брега и продължи към рибарските мауни върху седефените отломки на океана. Трябваше да се докопа до пазара, без да предизвика вниманието и тревогата на забулените марокански кадъни. Цветът на косата го беше направил популярен, а срещата с хората на Шабан му бе донесла славата на опасно момче.

Всеки миг слънцето щеше да падне в океана и брегът да потъне в непрогледен мрак. Инстинктът му подсказваше, че именно тогава трябва да попита: „Кой е Шабан?“ Вървеше бавно, с широка крачка, с ръце на гърба и чепка грозде, захапана между резците. Над града се подаде луната, завиха зурни, чуха се изстрели. Слънцето се гмурна във вълните, Вангел хвърли чепката, измъкна пищовите и с бързи крачки се вряза сред пазарния мравуняк. Търговците палеха лоените фенери. Трябваше да бърза. Докопа в движение някакво дете, притисна го в камара с пъпеши:

— Къде е Шабан Кучето на пророка?

— На зеления пристан — без следа от страх отговори детето.

Вангел хукна. Жълт, червен, черен… Това беше зеленият пристан. Ето дървената буна, и тя боядисана в цвета на Мохамед Учителя. Няколко чалмалии клечаха и чистеха риба. От кея висяха два чифта крака и две лули просветваха в мрака, някой опитваше да запали лойта в кандило от костенурка.

— Шабан, търси те Белята! — извика Вангел. — Чака долу на шхуната.

Една сянка се отдели от буната и отстъпи назад.

— Нямам работа с Белята! — Дори на анемичната светлина на кандилото лезвието на ятагана блесна достатъчно ясно, за да няма съмнение, че е в ръцете му. — Кажи му: Шабан го няма! Няма го, търсих го, речи!

Вангел ускори крачката, някой извика:

— Палето на Али!

Шабан драсна към града. Махайки с ръце, ятаганът проблясваше и издаваше пътя му в мрака. Вангел го настигаше бързо, без усилие, без гняв, но с безпощадността на вълк, който ще убие, защото обстоятелствата са го убедили, че тази смърт е необходима. Шабан се обърна и хвърли ятагана като копие. Страхът правеше ръката му мека и острието мина далеч от целта. Вангел не виждаше очите му, но ужасът се изливаше в потта му и смрадта беше такава, че по нея би го проследил и в ада.

Вангел подпря дулото в челото му, с лявата ръка измъкна камата, заби я в корема и отскочи назад. Не дочака агонията, сигурен, че никога вече няма да чуе за Кучето на пророка.

Тръгна към града, без да бърза, но и без да се влачи. Вътрешна сила командваше поведението му, движеше го, насочваше го, предопределяше всяка негова крачка, пазеше го от вътрешни болки, но и от животинския страх, превръщаш мъжете в скимтящи кучета. Белия не мислеше за последствията, природата го беше лишила от аналитичен ум, но в замяна на това му беше дала всички качества на действения, а това го правеше да изглежда внушаващ опасност, придаваше му онази спокойна и плавна сила, която, комбинирана с решителност, можеше да направи и от детето демон.

Мароан го нямаше при Прокоп, но Вангел знаеше къде да го търси. Над пристанището имаше скален редут, а на върха бяха бившите казарми на Хасан Мавъра. Там спяха сарацинските пирати, из многобройните масивни постройки, украсени с арки и арабески, се помещаваха бардаците, далече от проклятията на мюезините, които виеха от минаретата и бяха в състояние да насъскат враждуващите племена към кървава саморазправа с порока. Ако през зимата, когато сарацините слизаха на брега, това беше невъзможно, то през останалите сезони „цветята на злото“ бяха пред истинска угроза от разкъсване.

Колкото, приближаваше калето, толкова се усилваше воят на зурните. Вангел стъпи на конския плац и се огледа. В този коптор не човек, цял кораб можеше да бъде укрит. Под висящ фенер Белята играеше комар с двама негри, пиеха вино от дървени чаши, смееха се с удари в бедрата и хазартът беше повече повод, отколкото същност на веселието. Дивата ярост и дивото веселие бяха единствените състояния, в които приличаха на хора. Беше ги виждал изпаднали в безпричинна и непреодолима тъга, която ги затъпяваше до такава степен, че и на парчета да ги накълцаш, нищо не би ги извадило от сладостта на скръбта.

Вангел обходи двата етажа на централната сграда, но не намери Мароан. Сарацините спяха, валяха се с жени, пееха, играеха комар, биеха се, пиеха.

— Земляк! — извика Сокон. — Мен ли търсиш?

Накичен с цялата си амуниция, лазът пушеше лула, провесил крака от прозореца на третия етаж, и плюеше шумно по стотиците котки, ровещи се в камарите смет, струпани от вятъра на симетрични могили.

— Скитам. Какво правиш там?

— Плюя.

— Емирът на Мобарак умрял?

— Майната му… На теб какво ти става?

— Бави ме.

Лазът не отговори. Лулата му беше загаснала и той блъскаше с чакмак по кремъка.

— Сам ли си горе? — извика Вангел, когато димът отново обви лицето му.

— Не чувам гласове… Сигурно са отзад, при зурнарите.

— Къде е това „при зурнарите“?

— При огъня. Палят го в леглата на мортирите.

Вангел се повъртя из двора, но при първото невнимание на лаза се измъкна навън. Луната беше изчезнала зад облаци, океанът ръмжеше, вятърът се усилваше, зараждаше се буря.

Огънят осветяваше лицата на сарацините, струпани в полукръг около тримата зурнари, свирещи лаещите си, протяжни мелодии в унес, близък до транса. В първия момент всички му се сториха еднакви, но когато очите свикнаха, различи Мароан. Стоеше прав в третия полукръг и притворил очи, тресеше раменете си в ритъма на музиката. Стараейки се да не попада в светлината на огъня, Вангел заобиколи кръга и застана зад сарацина. За миг музиката се разклати, замря, изглеждаше, че замлъква, но музикантите поеха въздух и воят продължи.

Подгъбнал от пот, Белия дявол се пресегна с две ръце, едната запуши устата на Мароан, другата преряза гърлото му от ухо до ухо. Тялото омекна, започна да се свлича, чалмата се килна и Вангел се принуди да я хване със зъби. Никой не му обърна внимание, никой не почувствува смъртта.

Чалмата още беше в зъбите му. Вангел нави косата си, натъпка я под коприната, нахлупи я ниско, до вежди, и с ръце на гърба се върна в калето. Сокон го нямаше на прозореца. Беше му омръзнало да плюе по котките. Вангел натопи кожените ръкави в курната, изми лепкавата кръв на сарацина, изтри тосканката в коприната на чалмата, зари плата под купчина смет и тръгна по наклона към кръчмата на Прокоп.

Колкото наближаваше бившия харем, толкова по-бавна ставаше крачката му. Почувства смазваща умора, болки в стомаха, гадене. Вангел Белия дявол се страхуваше, но още не знаеше как се нарича това чувство. Отново плувна в пот, усети сърцето си в гърлото, в слепоочията; коленете му започнаха да се подгъват, кръстът престана да го държи.

Дарма прозря състоянието му.

— Ела — кротко каза тя. — Имаш нужда от сън. Урода ти прати кон и денкове… Внесоха ги, утре ще ги разгледаме заедно.

Вангел се остави в ръцете й. Дарма смъкна ботушите, сукнения брич, кожената риза. Положи го на възглавницата, подреди оръжията до главата му.

— Спи — прошепна в пълния мрак. — Започва буря.

Тя измъкна робата през глава, уви ръце около кръста му, положи глава на гърдите и няколко минути по-късно Вангел чу равното й дишане. Лежеше по гръб, заслушан в рева на океана, ужасен от страшната леност на органите си. Мъжът в него или не беше пробуден, или беше роден мъртъв.