Христо Калчев
Студен огън (5)

Пета глава

ЛИЯ

Летя трети месец. Наближава Нова година. До края на месеца имам три наряда. Два чартъра Бенгази — Мека, Мека — Бенгази и Триполи — София. Останалите полети не са насрочени. Вдругиден, в неделя, мама ще се омъжи за д-р Златко Соколов и всеки ще тръгне по своя път. Предостатъчно е да се срещаме по празниците… Купувам книги от всеки град. В началото се нахвърлих на „секси“ и „крими“, но много бързо ми омръзнаха. Чета „Херцог“ на Сол Белоу… не съм сигурна, че разбирам тази книга.

В Либия има сух режим, но въпреки това шефът ме изпрати в първа класа да занеса бутилка ВАТ, кешу и лед. Около масата в лайнера бяха седнали трима араби и кой можеше да допусне… Божидар Стоев. Заслушвам се. Говори доста груб, но безотказен английски. Преговарят! Чувам откъслечни думи… доставки, цена… Изглежда, съм се увлякла, защото Божидар вдигна глава, погледна ме и попита:

— Говориш ли английски, Зайо?

— Да.

— Трябва да забравиш всичко, което чуеш тук!

Каза го усмихнат, взе бутилката и със сръчността на барман подготви питиетата.

Летим и единственото, което знам, е, че летим над Сахара. Два часа по-късно кацаме. Около самолета се скупчват араби. Божидар Стоев застава пред тях, вдига ръка и въдворява тишина. Арабите млъкват, но от такава тишина болят ушите. Суховат старец се отделя от тълпата. Пилотите го издигат с въжената стълба. През дължината на салона виждам Божидар Стоев…

Тръгваме. Как ще излетим от тези пясъци? След стотина метра спираме. Стоев и пилотите мъкнат пияните араби и през вратата ги изхвърлят направо на пясъка. Споглеждат се, напушва ги смях… Събираме се в кабината. Пилотира Иван Хулигана, млад мъж, един от асовете на авиацията. Доскоро е бил военен пилот. Личи му. Мълчим нервно, командирът стартира, машината реве, хиляди тонове пясък хвърчат под колелата. Зад нас е пясъчна буря. Излитаме. Самолетът набира височина…

— Браво, Хулиган! — Божидар Стоев го потупва по рамото и се обръща към мен. — Зайо, донеси ми още една бутилка… и много лед!

Стоев е свалил обувките и е вдигнал на седалката снежнобелите си чорапи.

— Пий с мен! — казва той.

Сядам.

— Как се казваш?

Казвам му.

— Омъжена ли си?

— Да.

— Знаеш ли, че си красива? Не, това не е думата! Ти си изкушение… Ако ти се случи и друг път да летиш с мен, слагай сутиен! Аз съм старомоден.

Усмихвам се, и Божидар се усмихва.

— Добра работа свършихме. Бих казал, че сме свършили чудесна работа. Този полет ще ти донесе подаръци. Ето, подава ми златна запалка, Стоев знае да цени сътрудниците си, особено мълчаливите.

Взимам запалката, мълча, въртя я в ръце.

— Прибери я! — Налива уиски, слага много лед, прави го upon stones (върху камъни — англ.). Пием мълчаливо. Ще летим девет часа? Страшно много време!

— Знаеш ли, Зайче, я иди кажи на Хулигана, че ще спя. Да не ме безпокоят! А ти ела, искам да ти кажа нещо!

Отивам, връщам се. Божидар не е мръднал. Заварвам го така, както го оставих.

— Ела! — Отивам. — Седни! — Сядам.

Божидар разкопчава блузата ми, сваля я… маха полата, чорапите, обувките…

— Свали всичко! — казва той. — И часовника, и медальона, и пръстена!

Подчинявам се. Божидар ме полага по гръб, съблича се, затиска ме с тялото си, люби ме с гняв, като отмъщение… Изтичам, нямам грам стомашни сокове.

Божидар ми подава чаша. Пием сами в самолет за сто души. Летим над Средиземно море. Всеки момент от хоризонта ще изплува Кипър.

Вървя по цюрихската „Банхофщрасе“. Господи, каква улица? Купих часовник на Иван с метална гривна. Красива вещ. Пия кафе в „Йелмоли“. След два часа излитаме за София. Довечера е Бъдни вечер. Ще се опитам да открия Иван.

Добре, че съществува бар „Славия“. Намерих го там, където го оставих. Все още съм в униформа. Положих часовника пред него. Закопча го на ръката си, огледа я, целуна ме по бузата и това е всичко. Колко обичам този човек и колко чужди сме един на друг! Нима не можем да имаме един нормален и спокоен брак?

Коледа. Канена съм на обяд у младото семейство Райна и Златко Соколови. Нося шампанско. Масата е подредена като за прием, липсват само златни прибори, но затова пък сребърни има в изобилие. Мама изглежда спокойна и горда в новата си роля на съпруга. Вуйчо Алек е изпратил честитка, но чек не.

Сядаме около масата, Златко налива сливова ракия, отпива, примлясква и казва уж между другото, но всъщност обмислено:

— Как ви подейства контактът със Западна Европа? — Все още сме на „ви“ и едва ли ще сменим формата.

— Обичам да пътувам — отговарям двусмислено и не особено охотно.

— Някога следвах във Фрибур… едва ли знаете този град? Той е между Берн и Лозана. Навремето там беше един от най-добрите юридически факултети на Европа… а и в света. Тогава пътувах много… Хареса ли ви Цюрих?

— Предпочитам Лондон.

Д-р Соколов прави кисела гримаса, мълчи известно време, но не издържа и продължава:

— Англичаните обаче предпочитат Цюрих, а най-вече Люцерн или Интерлакен. Ако случаят ви срещне с истински англичанин, попитайте го! — Д-р Соколов отново мълчи, но чувствам, че мисли трескаво. — Впрочем как ви допуснаха до такава работа? Все пак вие сте дъщеря на баща си!

— Моят съпруг гарантира за мен!

Отново мълчание.

— Не знам дали е удобно да попитам, но всъщност къде е вашият съпруг? И с какво се занимава… ако не е тайна, разбира се!

Мама казва „Драскач“, аз: „Писател“, и двата отговора се сливат. Въпреки иронията на жена си, Златко Соколов все по-трудно крие лошото си настроение.

— Разбира се, той е комунист?

Мълча, мълчим всички. Срещам очите на мама.

— Ще отговориш ли?

— Очаквах, че ти ще го направиш!

— Отде да знам какъв е! — почти крещи мама.

Отпивам от ракията, усмихвам се.

Д-р Соколов мълчи, но очите му блестят зад очилата и аз знам, че ме мрази до смърт. Колко банално, господи! Спасява го префърцунената му сестра. Разговорът става общ и празен. Веднага след обяда лъжа, че имам полет и се прибирам вкъщи. Лошо ми е от нерви, вие ми се свят, ръцете ми треперят… Не мога да понасям омразата!

В шест часа Божидар и аз отлитаме за Варна. Той е зает човек, съпруг и баща със задължения… „Новата година трябва да посрещна със семейството си, но Коледа ще подаря на теб, Зайо!“

Настанихме се в шведския хотел на „Дружба“, облякохме бански и слязохме при басейна. Пием уиски. Аз малко, по-скоро мокря устни, но Божидар се налива здраво.

— На седми януари ще навърша четиридесет и девет години! — Очите му са мътни, гласът му звучи горчиво. — Кръстили ме Божидар, защото съм се родил на старата дата на Коледа. Днес имам своеобразен рожден ден… Когато съм се родил, девет мъже от моя род били в затвора. Дядо ми загинал във войната, но оставил петима сина… и петимата са убити в Илиенския форт… Двама братя на майка ми са изгорени в пещите на РО–2, двама братовчеди удушени в двора на гвардейския полк… Войни, кръв… Дойде ми до гуша! И моята съдба, и тя кучешка се случи! Ожених се, докато бях във Военното училище… жена ми роди двама сина… В нашия род не се раждат фусти! Навремето казвахме: „Това е моята другарка!“ И какво от това? Когато я видя да се съблича, извръщам глава…

— Не ми разказвай за жена си!

— Какво, Зайо? А, жена ми? Иди се поразходи, влез, поплувай… разказвам на себе си…

АЗ

Тази нощ с голямо закъснение прочетох „Чужденецът“ на Албер Камю. Прекрасна книга, но ме докара до пълно отчаяние…

Спасов води репетиции два пъти на ден. Понякога присъствам, друг път ме викат спешно. Налага се да променям реплики, да дописвам диалози, да се съобразявам с капризите на артистите, особено на актрисите. Все още не мога да си представя що за спектакъл ще се получи. Почвам да не вярвам в текста. Страници и сцени, които, препрочитайки ги, не само ми харесваха, но дори ме вълнуваха, „хващаха ме за гърлото“, произнесени на глас, звучат кухо, фалшиво и най-страшното — подлизурски. Не мога да се отърва от мисълта, че пишейки тази пиеса, аз подсъзнателно съм се нагаждал към някакъв вкус, че съм бил подчинен на вътрешна цензура. Вглеждам се в Йордан… Нямам чувството, че текстът му действа потискащо… Единствена София, която няма капка талант, но в замяна на това изумителни количества безцеремонност, казва част от истината.

— Бил ли си в китайски ресторант? — пита тя. Отговарям отрицателно. — Сервират лакирани патици… Твоята пиеса ми прилича на лакирана патица…

Опитвам да игнорирам думите й, но цялото ми внимание е погълнато от нещастния литературен лакей Иван Троев, от сивия, заслепен чужденец, боледуващ за една дива котка, която не ще да чуе за него.

Лия лети и върти любов с някакъв старец. Имитирам „незнание“ и приемам с целувки подаръците й, включително един часовник. Както винаги и сега не знам какво й е отношението към мен. Не се развежда, но не се връща при законния си съпруг. Доскоро аргументът й беше „не мога да живея с майка ти“, но сега самата тя разполага с апартамент. Както очаквах, не ми предложи да се преместя при нея…

Бях включен в делегация за посрещане на гости от чужбина. Докато чакахме да кацне самолетът, в кафенето влезе любовникът й. Бях го виждал в един служебен мерцедес. Лицето му не се забравяше лесно. Сега, зад прикритието на групата, имах възможност да го разглеждам. Погрешно го бях взел за старец. Въпреки бялата коса той не беше повече от петдесетгодишен, мой ръст или малко по-нисък, мощен и, най-важното, расов. Това беше онази специална порода, която произвежда така наречените „опасни мъже“, самците, които винаги са ми били противни, но срещу които никога не намерих основания за презрение. Самецът се подпря на бара, изпи едно кафе, изпуши една от френските си цигари и излезе. Без да ми казва някой, аз бях сигурен, че този тип е зает човек и „труден мъж“. Присви ме стомах, но разбрах Лия… Толкова по-голяма беше изненадата ми, когато вкъщи заварих бележка. Канеше ме да посрещнем заедно Нова година. Още по-озадачен бях от настоятелното повторение „само двамата“.