Христо Калчев
Студен огън (9)

Девета глава

АЗ

Не успях да направя повест — скъсах я. С Йордан обмисляхме сюжета на нова пиеса. Все още сме в период на приказки, на предложения, на „находки“. Искаме да създадем образ на млад човек, нов за нашата литература. Героят трябва да бъде между двата полюса на доброто и злото. Жесток и милосърден, подъл и сантиментално нежен, честен и мошеник, надарен с ум и тъп ретроград. В нашето намерение е да разграничим тези черти според гледната точка на наблюдателя, оценителя на събитието. И Йордан, и аз отлично знаем с каква задача сме се нагърбили. Не можем да изберем професия за героя. Временно се спираме на правораздаването.

Лия поиска среща. Направи го хладно и насилено делово. Видяхме се във виенската сладкарница. Малко по-късно на масата седна високо русо момче с бял костюм, стройно и красиво като швед.

— Това е Владимир Панев… моят приятел! Искам да проведем нашия разговор пред него. Нямам тайни от Владо… той знае всичко за теб!

Беше десет и половина сутринта, сладкарницата не сервираше алкохол. Започнаха да ме хващат нервите.

— Ако имаме дълъг или тежък разговор, да идем другаде, някъде, където се пие?

— Напротив! — каза Панев. — Имаме къс и лек разговор. Лия иска да се разведе с вас!

Предчувствах го. Тонът по телефона, появяването на мъж, всичко водеше към такъв финал.

— Нашият брак е формален! — казах аз. — Не сме го разтрогнали само по липса на време…

— Аз знам друго! — прекъсна ме Панев. — Лия твърди, че между вас е съществувала любов?

— Чувате ли глаголната форма? — отново ми се наложи да защищавам Лия. — „Съществувала!“. В момента не съществува, а за развод все още не беше ставало дума!

— Сега става! — каза Панев.

Лия мълчеше, беше оставила инициативата на него.

— С кого ще се развеждам? С вас или с нея?

— Що за въпрос? — Сините очи имат естествената способност да изразяват студенина.

— Тогава оставете Лия да говори! Как искаш да постъпим? Ти ли ще подадеш молба, или аз да го направя? С какъв мотив: без посочване на вина, по взаимно съгласие, по моя вина? Както ти е по-удобно, така ще постъпим!

— Оставам с впечатление, че се развеждате с удоволствие? — Гласът на Панев се насилваше да бъде кротък, но въпреки това между зъбите му се цедеше и язвителност, и злоба.

— Подадох молба — каза Лия. Не ме поглеждаше, под матовата й кожа избиха червени петна, гласът й трепереше.

— Посочваш ли виновен?

— Не.

— Тогава всичко е наред! — Станах. — Знаеш, че от моя страна пречки няма да имаш!

Излязох на „Руски“. Захладяваше. Тръгнах по булеварда. Отивах в „Писателите“. Пред австрийската легация фиатът на Лия ме отмина с пресилена газ. Шофираше Владимир Панев.

Няколко дена по-късно, по стар навик да се появява в ранните часове на сутринта, вкъщи дойде Петър Вълков. Работех над пиесата, имах примиренческо настроение, натрапено от литературния материал. Посрещнах го като стар приятел.

— Баща ми е закъсал — каза Петър. — Срещу вас живее професор Василев… Искам да науча истината!

Бяха оперирали Васил Вълков, но операцията траяла само половин час. Петър предполагаше, че са го отворили, но като открили метастази, побързали да го затворят. Изглеждаше уморен, измъчен, но възмъжал. По-скоро добил значимост, понятие за професионално издигане, навикване със служебни пагони, организация и възпитание на очния нерв, проявяващ се у хора, научени да командват. Мълчахме. Петър положи усилия да разведри лицето си и временно го постигна.

— Четох романа ти! — каза той. — Започнал си да се отърсваш от мрачни настроения, започваш да градиш свят… Глупаво ли се изразявам?

— Разбираемо.

— В първата книга, а и в пиесата имаше война на мъжа с жената, a war of a man against a woman, както казват англичаните. Нашето поколение не може да гледа сериозно на такава битка. Ние не бива да подхвърляме на оплюване един от двата пола. Вината е обща. Късно е за „лов на вещици“. В романа се занимаваш с неясна тъга, скука, скука от всичко, от секс включително, а това е валидно и за „the man“ и за „the woman“. Поздравявам те!

Петър не зададе въпрос и не очакваше отговор. Допихме кафетата, налях други.

— Как е Лия? — попита той.

— Развеждаме се.

— Бракът й беше толкова удобен.

— Иска да се омъжи.

— Сериозно?

— Напълно.

— Луда жена! Нейното чудо ничие! Сега ще й гледаме сеира!

— Какво искаш да кажеш?

Помислих, че Петър се готви да импровизира отговора, но се оказа, че се мъчил да смекчи доводите си.

— Към тебе Лия изпитваше чувство за вина… поне вина. Достоевски употребява едно понятие: „човек — река“. Има различни реки. Безвредни, пълноводни, дълбоки, буйни… Лия е бясна река. Тя е фрейзър в горното му течение. Когато се освободи от „контрола на вината“, животът й ще стане страшен!

Петър Вълков си отиде, без да ми каже, че и самият той е в развод.

ЛИЯ

В халето на пражкото летище „Рузине“ видях Владо. Не предполагах, че ще се качи в нашата машина, нито че е българин. Когато тръгнах да разнасям обяда, Владо ме помоли да седна при него. Щял да ми говори! Имахме десетина пътници, сезонът не беше започнал. Пилот беше Чудото, Чудомир Илиев, един от най-разбраните командири, от малкото, които не се отнасят с нас като със слугини.

Отидох при Владо. Пихме кафе, говорихме… Харесваме се. Помоли ме да скрия портфейла му от митницата…

След полета закарах Владо до дома му и се прибрах да го чакам вкъщи. Дойде точен до секундата. Косата му беше мокра, ухаеше на „Ятаган“, а по очите му личеше, че се готви за „лесна победа“. Нито тогава, нито дори седмица по-късно позволих на това красиво момче да ме замъкне в леглото.

Цяла нощ разказвах на Владо за Иван. Приписах му всичките си любовници и така се увлякох, че когато свърших разказа (навън беше светло), чувството, че лъжа, все още не беше ме обзело. Луди сме един за друг. Задъхвам се от любов. За първи път изпитвам чувството за пълна сигурност. Ваня Панева, майката на Владо, е модерна и красива жена, баща му е едновременно войнствено строг с униформата си на военен лекар и ласкав и добър в цивилната обстановка на дома им. Владо им е разказал всичко. Родителите му знаят за Иван и това не ги скандализира. Владо завърши икономика на филмопроизводството в Прага и от първи септември ще работи като директор на продукция в Киноцентъра. Кандидатствал е ту за актьор, ту режисура и четири поредни пъти не са го приели. Мога да си представя каква травма са му нанесли. Кога най-накрая професорите ще се научат да разбират от мъже? В театрите грозни и бездарни мъже колкото искаш, а такъв ангел като Владо е оставен „зад вратата“!

Нервен е. Спи лошо. Сънува, порозовява като момиче, но в миг мускулите на стомаха се свиват и лицето му се разкривява в гневно изражение. Раздрусвам го, скача, разтърсва коси, прегръща ме:

— Обичам те, Лия!

Щастлива съм…

Баща му ни дава ключовете и три дни се любим във вилата им над гара Бов. С всеки друг тези седемдесет и два часа биха ми омръзнали.

Излитам на последния рейс до Москва и излизам в отпуск. През цялото време умът ми е в София. Преспивам в кошмари. По обратния път имам чувството, че самолетът едва се влачи. Посреща ме Ваня Панева. Владо отишъл да плати курортните карти. Вечерта заминаваме за морето.

— Лия, мила — казва майка му. — Навремето го мъчихме с учителка по английски. Не прояви никакъв интерес. Може би, ако поживее с полиглот като тебе, ще му уври главата?

— Ако езикът не пречи на любовта ни! — отговарям аз.

Ваня се смее. Обичам тази жена.

В седем часа вечеряме в Руския клуб. Както казва полковникът — двете семейства, младото и старото. После сядаме в колата и потегляме. Владо обича да кара. Шофира с прави ръце, спортно, бързо, с вдъхновение… Обичам да гледам как фиатът се подчинява на волята му.

Днес е минало първото ми дело. Иван не е оспорил заявлението на адвоката и след задължителния помирителен срок ще се гледа второто, последно дело.

Времето е лошо, вали дъжд, морето е бурно, но това не се отразява на настроението ни. Пропускаме закуската, валяме се в леглото до обяд, слизаме, хапваме и отново се качваме в стаята. Имаме машина за кафе, няколко книги, касетофон и леглото… На края на първата седмица управителят на стола все още не ни познава. Вечерите прекарваме по дискотеките или в някой хотелски бар. Златни пясъци са пълни с нощни заведения.

Второто дело е насрочено за края на септември…

Днес е последният ни ден на морето. Ще замина за София с чувството, че оставям рая зад гърба си. Кой знае защо, не мога да се отърва от мисълта, че нещо е безвъзвратно загубено.