Христо Калчев
Студен огън (7)

Седма глава

ЛИЯ

Кацаме в Дамаск. Изтегляме се в южния край на летището и чакаме. Отново пилотира Хулигана. Това ме кара да мисля, че ще се случи нещо. Тъмно е, повече от два часа чакаме. Знам, че не бива да питам, и не питам. Към нас се приближава рейс „Берлие“, макар и в мрак, виждам, че ламарината му е надупчена от куршуми. Войниците вадят носилки и започват да пренасят ранени в самолета. Седалките са свалени, настаняваме ранените направо на пода. Кръв, пот, зловоние… лошо ми е. Повръщам… Берлието потегля, но на негово място се появяват два мерцедеса и свалят големци. Между тях забелязвам и Божидар. Един от арабите е шефът, но говори само френски и Божидар се мъчи да си припомни малкото думи, които знае. Толкова съм уплашена, че не се сещам да му помогна.

— Ей, Зайо, ела тук! — вика той. — Говориш френски, нали?

Кимам.

— Обясни на момчетата, че когато излетим и запалим светлините в салона, всички, които не са ранени в главата, трябва да застанат около прозорците…

Млад, светъл арабин превежда думите ми.

Хулигана пали моторите. Излитаме с къс старт, като с изтребител. Палим светлините. Гледката е ужасна. Войниците пъшкат, стенат, някакво момче тихо плаче, едната му ръка липсва… двата му крака са бинтовани заедно. Отдалече прилича на русалка.

Божидар и радистът следят за светлини. Летим над морето. Не са минали и десет минути, когато две „тройки“ със секстаграми се появяват край илюминаторите.

— „Миражи“! — казва Божидар. Обръща се към мен, командва рязко: — Взимай таблата, излизай в салона и се дръж като на нормален полет. Предупреди ги да не доближават бинтовете до стъклата! — Подчинявам се, но краката ми треперят, гласът ми едва се чува. По лицата виждам образа на страха. Тези, които са на земята, се молят откровено, другите шепнат молитви с полуотворени уста. От всички тези стотина гърла излизат еднакви думи. Изпитвам студ от страх. Кожата ми е настръхнала. Взирам се навън, започвам да различавам телата на изтребителите.

Летим половин час, три четвърти… Появява се Хулигана. С глава прави знак на Божидар да го последва в кабината. Казвам на войниците, че опасността е преминала. Сега шепнат благодарствени молитви. Раздавам всички сандвичи, които има на борда, цялата кока-кола, оранжада, швепс… Отивам в кабината… Божидар и Хулигана пият бира… Летим на автопилот. Борис Влаев, постоянният радист на Хулигана, продължава да прослушва ефира, но след малко сваля слушалките и се пресяга за бира.

Божидар се усмихва, хваща ме за ръка и открива, че треперя. Подава ми бутилката си.

— Пий, Зайо! — гали ме по косата, пощипва ме по бузите. — И този път отървахме кожата!

В София кацаме посред нощ. Край пистата са наредени линейки, започва пренасянето на ранените. Вървим към сградите. Все още чувствам слабост в коленете.

— Бързаш ли? — пита Божидар.

— Не! — отговарям.

Разделяме се. Борис и Хулигана, не знам фамилното му име, се качват в колите си и потеглят. Вървим към мерцедеса. Божидар ме прегръща през раменете.

— Рядко сме били по-близо до смъртта!

Отново ме полазват тръпки. Отиваме у нас. Започвам да се влюбвам в този мъж.

АЗ

Пиесата се играе трети месец, а публиката не намалява. Започвам да се оправям материално. Три представления в седмицата по седемдесет лева сбор това прави около осемстотин лева на месец. Разчиствам дългове, за първи път не мисля за пари. Обаждат ми се провинциални театри… И в Русе, и в Благоевград подготвят постановки. Чувам, че и Хасковският театър е включил пиесата в репертоара си. До края на сезона аз ще се превърна в човек на охолството… Изпитвам срам, като пиша тази дума.

Вече не пия в бар „Славия“ с изключение на понеделниците, когато заведението на театъра е затворено. Вчера, понеделник, барманът на „Славия“ ми каза, че в неделя вечерта Лия ме е търсила. Не се обаждам. Ако й трябвам, ще ме намери.

ЛИЯ

Събота и неделя са дни, които Божидар „посвещава“ на семейството си. Нямам полети. Изпълнила съм наряда до края на следващия месец. Нека и другите се пораздрусат малко! Златко Соколов лежи с белодробен инфаркт. Мама идва с подути очи… Изглежда истински уплашена. Половин час по-късно се появява и баща ми. Правя им кафе. Мълчим. Преобличам се, за да им дам да разберат, че излизам. Баща ми ме оглежда:

— Добре се справяш с живота! Навремето, когато аз бях ас във военновъздушните сили, авиацията беше доходна професия!

— Не се оплаквам — казвам, но мама се намесва както винаги не на място:

— Не съм забелязала да е доходна! — В гласа й има и злъч, и злоба и това не му убягва.

— Тебе никога нищо не те е задоволявало!

— Толкова малко исках… — Мама е готова да плаче.

— Надявам се, че професорът е в състояние да задоволи претенциите ти!

— Той е само доктор!

— Млъкнете! — казвам. — Отровихте детството ми с вашите скандали!

— Виждаш ли? — хленчи мама.

— Чуваш ли тона й? — казва баща ми.

Сега се мразят. Ставам. Макар неохотно, вдигат се и те.

— Карайте се навън. Трябва да завъртя няколко телефона!

Мама тръшва вратата, но баща ми продължава да се върти около масата:

— Да?

— Искам да ти се извиня… за онази фраза. Знаеш, човек често казва не това, което мисли?

— Не се сърдя.

— Децата трябва да прощават на родителите си… както родителите прощават! Имаш ли нужда от нещо?

— Не.

Баща ми бърза да се измъкне. Можех да кажа „от пари!“ и да разваля настроението му. Тъкмо мисля, че съм се отървала, и чувам ключ в бравата. Майка ми връхлита, хвърля се по очи на канапето:

— Обичам го! Разбирай ме както искаш, но аз обичам баща ти!

Няма изход! Излизам. Единственият човек, който бих могла да понеса, е Иван… Няма го в „Славия“. Почти не идвал вече. Мъча се да определя чувствата си. Жълто…

АЗ

След дълго боледуване професор Латин е на крак и тази вечер гледа пиесата ми. Чакам го в клуба. Поканил съм ги на вечеря с жена му. Идва Лия, сяда до мен, като че ли никога не сме се разделяли, поръчва кампари, прегръща ме през раменете.

— В неделя сме канени на сватба — показва ми поканата, наистина и моето име е изписано. Младоженци ще бъдат нашите кумове Петър и Мима.

— Не ми се ходи на сватба… — казвам аз.

— Няма да ми направиш такъв номер!

— Можеш и сама да идеш… те са твои приятели!

— Не искаш да прекараш една вечер с мен?

— На тази сватба няма да има нито един човек, когото можем да излъжем, че сме семейство!

— Ти си ме намразил, Иване!

— Остави високопарните приказки!

— Ще идем, разбира се! Те са наши кумове?

— Петър е влюбен в тебе!

— Беше влюбен!

— Защо не идеш с… Божидар?

Лия отпусна прегръдката си и се облегна на стола.

— Жесток си!

Сега беше мой ред да мълча. Пихме.

— Чакам семейство Латин. Поканих ги на вечеря. Ако останеш с мен, ще дойда на сватбата.

Лия ме прегърна отново.

Отидохме в ресторант „Варшава“. Професорът е на диета, не пие, почти не яде, но изглежда добре и възбуден от представлението.

— Тази пиеса е скроена по законите на белетристиката и като че ли именно там й е силата. Няма я традиционната драматична измама, няма хватки, трикове, от първия миг казусът е ясен и зрителят наблюдава колизиите с увереността, с която препрочита книга.

— Харесвам образа на жената! — казва Лия.

Латин се усмихва, поглежда ме бързо, но видя, че съм хванал погледа му, и намигна:

— И аз харесвам… и ние харесваме този образ — Латин сложи длан върху ръката на жена си. — Харесваме и пиесата, и образите, както харесваме вас, нашите млади приятели… На десети март се качваме в Боровец. Защо не дойдете? Ще прекараме една чудесна седмица.

— Не знам дали ще ми дадат отпуск! — бързо и нервно отговори Лия. Аз знаех, че не отпускът е проблемът.

— Ще дойда сам!

Мълчим. Миг-два, после Лия казва глухо:

— Ще направя всичко възможно да се освободя за една седмица!

Донесоха вечерята. Разговорът стихна, а и оркестърът беше започнал сеанса си. Латин дояде безсолната, препечена пържола, облегна се на стола.

— Навремето исках да стана писател. По-късно разбрах, че нямам талант, и се заех с етнография, със социология на фолклора и т.н., но докато се готвех да преписвам художествено слово, в главата ми се въртеше идеята да напиша роман за двама млади хора, които се обичат, живеят добре, но гордостта и мълчанието ги хвърлят в различни посоки… Имах намерение да създам такива сюжетни ходове: например тя се увлича по друг мъж, той се справя трудно с бедността, тя се опитва да му помогне, той, обиден и омърсен от мисълта за изневярата, отхвърля помощта, но въпреки това любовта продължава. В ония години под влиянието на екзистенциалистите беше модно да се оставя така наречения отворен финал. Смятах дотук да развия романа, дори и заглавие бях измислил: „Всеки сам пише финала на живота си“.

— Беше написал романа — каза Латина.

— Не ме предавай! — Професорът изигра ласкава сцена на обида. — После го изгорих, но това е друг въпрос… Тази вечер си мислех колко по-различно си погледнал на същата тема.

— Аз бих ги събрала накрая — каза Лия.

— Би било житейски недостоверно — казвам аз.

— Защо? — отново Лия.

— Защото, ако мъжът е мъж и гордостта — гордост… — за миг спрях, но продължих с детско упорство — и те са оваляни в кал, любовта се превръща в помия!

Почувствах остра болка. Лия беше забила тока си в крака ми. Направи го още два пъти. Очите й бяха пълни със сълзи, симулираше, че се е подлютила с дима на цигарата. Латини бяха навели глави…

— И финалната фраза за кучето… — каза професорът.

— Толкова мъдрост има в тълкуването на характера и притежанието.

— Това е ваша фраза.

— Моя? — Професорът изглеждаше искрено учуден. — Не, не е моя. Аз не мисля с такива категории. Звучи като източна мъдрост.

ЛИЯ

Тази вечер се женят Петър и Мима. Иван е с нов костюм. Макар конфекция, седи му добре, и връзката е избрал с вкус, разбира се ако той я е избирал. От Прага купих шест кристални чаши, извънредно скъпи, но все пак за чешки крони. Избираме цветя и тръгваме. Тази вечер ще пия. Оставих колата, взимаме такси. Отдалеч чувам музиката, вратата е отворена, гостите са стотина. Мима е в най-добрия си вид. Розова рокля, розови обувки, розова шапка, изглежда като манекен на Диор. От днес тя ще е дама, ще зареже модата и ще заживее на широка нога като красивата и образована снаха на Васил Вълков. Петър е в смокинг и не е единствен. Виждам няколко мъже в официални вечерни облекла и преставам да харесвам костюма на Иван. Целуваме се, Петър и Иван си стискат ръцете, Мима ме отвлича в спалнята и ми показва подаръците. Има великолепни неща, но един бял килим ме ядосва до сълзи. Колко ли струва тази прекрасна вещ? Мима харесва чашите, но това е благоприличие! Ако бях приела да се омъжа за Петър, сега този килим щеше да бъде мой. Смесваме се с гостите. Иван е останал сам, но в ръката му има водка, а той едва ли иска друго. Отивам при него. Тази вечер няма да се отделям от мъжа си. Идва Петър. Пиян е, но се държи, макар че очите му играят по гърдите ми. От дъното на хола се задава Антон Салабашев, хубав, малко нисък мъж, син на някакъв шеф. Кани ме на танц. Поглеждам Иван, очаквам да откаже, но той кима утвърдително.

— Аз ви познавам — казва Салабашев — и отдавна ви харесвам!

— И аз ви зная… — признавам.

— Кой е този с вас?

— Мъжът ми.

— Казаха, че бил автор на „Разминаване“? Добре ли съм разбрал?

— Да.

— Шибана пиеса! Никой няма право да досажда на хората с комплексите си… и то в държавен театър!

— Не съм съгласна…

— Вие ли сте провокацията на тази мелодрама?

— Ще престана да танцувам!

— Какво харесвате у това писателче? Какво може да притежава един Иван Троев, освен дългове?

Изоставих Антон Салабашев в средата на хола, но когато застанах между Иван и Петър, видях, че върви след мен.

— Казах на жена ви, че не харесвам „Разминаване“! — гласът му звучеше остро и заядливо.

— Ваше право! — отговори Иван.

— Пиесата е гадна!

— Груб сте!

— Знаете ли как се казвам?

— Не — отговори Иван, макар че според мен излъга.

— Не е зле да научите! Тогава ще ви стане ясно чие мнение изразявам!

— Не ме интересува! — Иван се обърна към Петър. — Ако не ме отървеш от пияните си гости, ще ме принудиш да си отида!

— Това е синът на д-р Ангел Салабашев! — Петър прегърна Антон. — Не е прав да бъде груб, но мнението му за пиесата споделям и аз!

— Вие нямате мнение! — каза Иван, гласът му звучеше спокойно, дори кротко. — Той говори от името на баща си, и — за пред Лия!

— Така да бъде! — Салабашев знаеше да гледа в очите и не се предаваше лесно. — Четох книгите ви. Героите ви страдат, оплакват се, умират, изпадат в безнадеждни ситуации… Какво искате, да подцените това, което е създадено след революцията?

Две минути по-късно бяхме на улицата. Петър и Мима ни изпратиха. По неговото лице трудно се четат настроения, но нейното откровено изразяваше облекчението си.