Христо Калчев
Студен огън (13)

Тринадесета глава

АЗ

Романът автобиография се оказа книга за рода на майка ми. Знаех подробности около живота на баща й, учител от Битоля, минал през сръбски и турски затвори, в продължение на дванадесет години очаквал изпълнение на смъртна присъда, завършил живота си в българската екзархия в Истанбул като диспечер на компрометирани македонски дейци за Северна Америка и Австралия. Бавно и мъчително прониквах в темата, а заедно с това и в трагедията на един род, събирал покъщнина девет пъти, минал през четири войни и две въстания. Работех с нарастваща гордост, четях писма, гледах албуми със стари снимки, срещах се с престарели съратници на дядо ми, склерозирали идеалисти, които помнеха битките, но бяха забравили причините, които са ги породили.

Целият февруари прекарах в Петрич. Вечер до късно мама и леля Зоя разказваха каквото си спомнеха, сутрин сядах зад машината и се опитвах да извлека от разговора всичко, което би влязло в книгата. Страниците набъбваха. Герои на моя роман се оказаха Даме Груев и Пере Тошев, владиката Григорий и още няколко исторически лица, изиграли ролята си в Илинденското въстание. Тогава в главата ми узря идеята да мина по следите на дядо си, да почувствам на място „дъха на времето“, страстта за свобода, равна по сила само на ирландската, да видя с очите си бившите домове на Дарделеви, прогонени с огън в четири балкански държави и три континента.

В София помолих външния отдел на Съюза да подготви документите ми за края на април. Не исках да пътувам през зимата, а нямах достатъчно пари за маршрут, минаващ през Югославия, Гърция и Турция.

В кафенето срещнах Зоя Дякова. Чакаше Стив, за да тръгнат за Боровец. Седнах при нея. Пихме кафе, дочакахме го.

— Къде изчезна? — попита Дяков. — Много отдавна не съм те виждал.

— Бях в провинцията.

— Каза ли ти Зоя? Видяхме новото ревю на „Диана“. Лия е един от основните манекени. Изглежда чудесно.

— Забравих! — отговори Зоя, но аз знаех, че от деликатност е избягнала тази тема.

Вечерта, докато си приготвях омлета, хвърлях по едно око на телевизора. Течаха реклами. Видях Лия. Познах я, макар подстригана и силно накъдрена. Показваше бижута от ковано желязо.

ЛИЯ

Подготвяме пролетната колекция. На Осми март е първото ревю на официалния концерт в НДК. За джокер назначиха моя бивш приятел Валентин Чернев. Репетираме с вокална група ЛАТ и няколко от естрадните певици. Показвам девет модела, до един на Адриана. Оказах се частен манекен на госпожа Биджерано, но това ме пази от конфликт с директорката Мария Генова. „Диана“ се помещава в сградата на „Леката промишленост“, разполагаме само с пет стаи и контактът с шефовете е неизбежен. Генова или Хекуба, както я наричат тук, е по-голяма моралистка от бившата ми класна. Преди моето постъпване уволнила два манекена само защото слезли в бара на пловдивския новотел с някакви чужденци. Ада ме предупреди да се пазя. Обичам тази жена, макар че харесвам мъжа й Жак. И той ме харесва. Снимам се повече от другите манекени. Жак ме кани в „Курортен дизайн“. Списанието е пълно с мои снимки. Заснела съм десетина телевизионни реклами и причината отново е Жак. Висшето ми образование респектира Мария. Само с мен се отнася като с човек. Вика родителите на момичетата, заставя ги да учат, поставя им срокове да завършат гимназия под страх от уволнение. Като че ли съзнателно търси омразата на подчинените си. Чудно как два толкова различни характера като Ада и Мария могат да бъдат близки? Дружбата им изглежда искрена, дори сърдечна.

— Лия, ела в кабинета — каза Генова един ден. Отидох с неприятното чувство, че предстои мъмрене. Мария направи кафе, сервира го и седна.

— Знам всичко за тебе — започна тя. — Ако предприятие като нашето не внимава с кадрите, рискува да се превърне в публичен дом. Разбираш ли ме?

— Да — казах аз.

— Ада те харесва, аз също… Имам планове за теб… Имаш образование, говориш езици, ако заобичаш модата, един ден ще мога да те направя шеф на манекенското тяло и да ти вдигна заплатата според езиците. От теб искам да ми помогнеш!

— Как?

— Като не допускаш клюки! Ние пътуваме и в страната, и в чужбина. Знаеш, манекените са били и ще бъдат изкушение за мъжете.

— Разбирам, Мария, можеш да бъдеш спокойна.

— И още нещо — каза Генова. Мина много време, преди да продължи. — Би ли ми казала в какви отношения си с Иван Троев?

— Разведени сме.

— Жалко! — въздъхна Мария. — Харесвам този писател. Поне приятелство не запазихте ли?

— Не — отговорих аз. — Иван ме мрази!

Още на следващата седмица наруших обещанието. Преди да се явим на осмомартенския концерт, Къщата направи пробно ревю в салона на търговската палата. Бяха поканени художници, писатели, музиканти, цялата преса, шефове на търговията, дизайнери, заместник-министри.

Ревюто започна в четири часа следобед, а в пет и половина беше обявена открита пресконференция с участието на всички желаещи от публиката, в присъствието на нас, манекените. Докато се обличахме, Мария влезе в гримьорната, „мина“ по моделите и дойде при нас. Ада присъстваше на обличането. Представях няколко нейни модела „от кутюр“ и виждах, че едва владее нервите си. Мария седна до Адриана, предложи цигара, запалиха.

— Изпратих специална покана на Иван Троев! — каза тя.

— Не вярвам да дойде!

Мария се усмихна.

— Ще видим! Доколкото знам, неведнъж е доказвал, че държи на теб!

Иван не дойде на ревюто, макар че присъстваха много писатели с жените си. Някои познавах лично, други — по име. В салона бяха Дякови, жената на професор Латин, някои от секретарите. Умирах от срам и мразех Иван с цялата истерия, на която съм способна. На пресконференцията седнах така, че да не виждам салона, а после в коктейла помолих Ада и Жак да не ме оставят сама. По-късно към нас се присъедини Мария и мъжът й. ЛАТ започна програмата си, взеха да ни канят на танци. Танцувах няколко пъти до момента, когато ме покани Валентин.

— Когато Мария си отиде — каза той, — ще те чакам на входа. Отиваме във вилата на генералния директор!

— Никъде няма да ходя!

— Твоя работа! Канена си! Утре, ако се наложи да пътуваме в чужбина, именно генералният ще подписва документите!

Виждах жената на Латин, чувствах, че се готви да ме заговори. По-скоро бих умряла! Нямах сили да се срещна с нея…

— Ще дойда, ако тръгнем веднага! — казах аз.

АЗ

Пролетта ме завари на път. Тръгнах през снежна виелица, а в Битоля се съблякох по риза. Срещнах се с възрастни братовчеди на майка ми, младите хора работеха или в Канада, или в Австралия, потърсих писма и снимки, почти нищо не намерих. Бях в Цапари, родното село на дядо ми, в подножието на Пелистера, но и там нямаше никаква документация. Отидох до Охридското езеро и продължих през Гърция за Солун. Бях в Лариса и Кавала, в Дедеагач и Ксанти, не открих нито един Дарделев. Продължих за Истанбул. В екзархията заварих двама престарели попа с оеснафено гражданство, припомнящо си националната принадлежност единствено на неделните литургии. Архивът на екзархията или беше изгубен и унищожен, или разграбен от „изследователи“, идващи от София. Повъртях се няколко дена из Пера, отидох да видя „Долма бахче“ и „Топ капу“, взех експреса и се върнах. Експедицията ме разочарова. Дадох си сметка в какво жалко състояние се намира историческото изследване на рода върху географската ширина на Балканския полуостров.

В пощенската кутия намерих две писма. Едното беше покана за отдавна минало модно ревю, в другото майка ми ме известяваше за внезапната смърт на леля Зоя.

Един час по-късно пътувах за Петрич.

ЛИЯ

До вилата на генералния директор отидохме с два мерцедеса. Бяхме осем души. Четири манекена, Мима Савова, Искра, Ана Червената и аз. Кавалерстваха домакинът Антон Върбанов, двама по-дребни шефове от леката промишленост и Валентин. Започна буйно пиянство с танци и нервна веселост. Още в колата Върбанов се залепи за мен. Не се изискваше особена интелигентност, за да разбера, че съм поканена заради него. Върбанов е дребно, енергично мъжле с внимателно гледани мустаци и обувки с високи токове. Още на първия танц ръцете му напипаха гърдите ми, а час, час и половина по-късно ме завлече в спалнята си, украсена със сватбени снимки, с портрети на деца, редуващи се с фототапети било на есенна гора, била на натрапчиво сини езера.

Бях изпила няколко кубински рома, главата ми се въртеше, през стената чувах ерективните възклицания на Мима Савова. Върбанов шепнеше в ухото ми, ръцете му ме препипваха, дрезгавият му глас повтаряше:

— Ти си прекрасна, Лия! Луд съм за тебе! Направи ме щастлив, ще се отблагодаря щедро…

Замахнах, шамарът попадна на лицето му и го събори на леглото. В първия миг стана смешно, но после се уплаших. Още утре Върбанов можеше да ме изхвърли на улицата. Станах, съблякох се, легнах отново.

— Ела, свиня! — казах аз. — И не дрънкай глупости! Ако дрънкаш, ще те пребия!

Два дена по-късно по очите на Мария Генова разбрах, че знае всичко. Попитах Адриана.

— Ана й е казала! — беше отговорът.

Почуках на дирекцията.

— Какво има, Лия?

— Това няма да се повтори! — казах аз.

— Да се надяваме! — беше всичко, което чух от Мария.