Джек Слейд
Ласитър и Доларовата вълчица (11)

11.

Потискаща тишина цареше в малката долина. Безкрайното чакане бе опънало на всички нервите до скъсване. От време на време от гълъбарника се чуваше гугукането на някоя птица. Тези звуци само засилваха злокобността на нощта.

Изведнъж отвън прозвуча глас.

— Хей, вие двамата! Дойдох, за да преговарям с вас. Трябва да чуете предложението ми. Заслужава си!

Ласитър застана до прозореца, но така, че главатарят да не може да го види. В ръцете си държеше уинчестъра, готов за стрелба.

— Изплюй камъчето, Алдо! Съгласен си да ни оставиш част от доларите, ако доброволно ти дадем сандъка, нали? А като отплата за това няма да ни нападнете. Правилно ли отгатнах, Алдо?

— Винаги си бил хитро момче — отвърна главатарят. — Човек никога не може да те изненада. Какво ще кажеш за предложението ми? По-добре ще е и за двете страни, вместо да се избиваме взаимно.

— И аз така мисля. Но си дошъл напразно. Сандъкът не е тук.

Настъпи няколкоминутна тишина. На Алдо му трябваше време да осъзнае чутото. Само това не беше предвидил.

— Не ти вярвам — извика най-накрая той. — Този път няма да минат дяволските ти номера.

Ласитър се засмя.

— Попитай твоя приятел Дългия нос! Сандъкът е на съхранение при него.

— Отвратителна лъжа! — изсъска Алдо.

— Ако искаш, можеш да влезеш вътре и да огледаш цялата къща. Тук нищо няма да намериш. Така е, както ти казах. Вождът взе доларите. Искаш ли да влезеш и сам да се убедиш?

— Да не ме мислиш за побъркан, Ласитър? Естествено, че ще претърсим къщата. Но едва тогава, когато си уредим сметките с тебе. Приготви се за ада, дявол такъв!

— Същото бих те посъветвал и аз, Алдо.

— Кучи син! Проклет да си!

Изтрещяха изстрели. Безброй куршуми профучаха през разтрошеното стъкло на кухнята и изсвистяваха като снаряди в стаята.

Ласитър и Роберта залегнаха плътно до земята.

— Сега наистина положението става напечено — каза той. — Вземи уинчестъра си и дай няколко изстрела през някой от прозорците!

— Но така няма да уцеля никого.

— Без значение е. Искам да огледам всичко отгоре. Просто трябва да отвлечеш за малко вниманието им — и забърза приведен през коридора, по тясната стълба, към горния етаж с гълъбарника.

През отворите му Ласитър можеше доста добре да обхване с поглед част от двора на ранчото. И тъкмо навреме, защото забеляза двама мъже, които тичаха към къщата под защитата на огъня на останалите.

Ласитър не се поколеба дори за миг. Светкавично вдигна уинчестъра до рамото си и гръмна два пъти един след друг. Изстрелите бяха точни.

Двамата бандити нададоха вик, залитнаха и изпуснаха оръжията си. Малко преди да достигнат до спасителното прикритие при другите, им се подкосиха краката. Без да се церемони, Ласитър можеше да ги улучи смъртоносно, но той никога през живота си не е бил подъл. Засега двамата си получиха заслуженото. Със сигурност повече нямаше да са в състояние да се намесят в сражението. Това бяха Ред Джаксън и Чарли Стоун.

Изведнъж отсреща между дърветата избухна адски ураганен огън. Куршумите зашибаха като град по гълъбарника, но Ласитър не беше вече там. Той наподоби ужасен продължителен рев, който прозвуча съвсем като истински. Така можеше да вика само смъртоносно ранен човек.

Гръмнаха победоносни крясъци.

— Уцелихме го — прозвуча пронизително гласът на Алдо. — Ей сега идваме, Роберта. Предай се, няма смисъл!

Докато главатарят говореше, Ласитър вече бе застанал до един от процепите между шиндите на покрива.

— Напред, превземете къщата! — изрева Алдо. — Ще ви прикриваме с огън. И не забравяйте, че каквото и да стане, искам сестра си жива!

Бандитите все още се колебаеха дали да нападнат, когато от верандата прозвуча гласът на Роберта. На лунната светлина Ласитър я видя как излезе под навеса. Беше гола и невъоръжена. Вълнуваща гледка.

— Чуйте ме, храбри герои! — извика подигравателно тя. — Ако наистина не ви пука да застреляте една беззащитна жена, направете го. Но тогава никога няма да се докопате до сандъка. Той се намира на сигурно място, което само аз знам. Ако умра, доларите ще изчезнат заедно с мен във вечността.

— Алекс, Сам и Лео — изкрещя Алдо. — Доведете ми я! Но в никакъв случай не стреляйте!

Тримата бандити се отделиха от тъмнината под дърветата и излязоха на осветеното от луната петно.

Роберта се засмя язвително.

— Какво страхливо куче си ти, братле! Защо не смееш да се покажеш от сигурното си прикритие? Нима се страхуваш от мен, въпреки че не нося никакво оръжие? Що за копеле си, Алдо?

Главатарят не отговори. Подобни ругатни изобщо не можеха да го засегнат. Той тайно се надяваше, че Ласитър е блъфирал и е само ранен, и че ще успее да даде няколко изстрела от покрива.

А докато той гърмеше отгоре, Алдо щеше да пусне един-два куршума, но не към него, а към собствените си хора.

Жак Уърк не можеше да го заподозре, защото в момента се промъкваше от задната страна към къщата. Щом като се появеше в зрителното му поле, Алдо нямаше да се двоуми и без предупреждение щеше да изстреля смъртоносното парче олово, за да остане съвсем сам. Точно така, както го бе запланувал още от самото начало.

След това незабавно щеше да съобщи на шерифа за нападението на разбойниците. Върху му нямаше да падне и капка съмнение. По тоя начин той виждаше нещата, преди жребият да беше хвърлен.

Тримата бандити бавно се приближаваха към къщата. Сякаш и те самите не вярваха на затишието.

Ласитър ги наблюдаваше през цевта на уинчестъра си. Ако сега гръмнеше, това означаваше голяма опасност за Роберта. Беше сигурен, че в паниката си бандитите веднага щяха да изпратят някой куршум в нея. А и той не можеше да стреля толкова бързо, че да успее наведнъж да ги извади от строя.

Роберта се бе подпряла в предизвикателна поза на парапета. Когато тримата бяха достатъчно близо, за да я чуят, тя каза с приглушен глас:

— Хора, спрете и ме изслушайте! Искам да ви направя предложение. Но трябва много бързо да решите, преди Алдо да е забелязал нещо. Ще разделя с вас цялото съкровище, ако убиете брат ми. А мен ще получите като добавка. Бързо, трябва само да кимнете с глава. Тогава аз ще тръгна с вас и когато стигнем при Алдо, ще стреляте веднага, без много да приказвате. Ако не го изпреварите, той ще ви убие. Повярвайте ми, брат ми от дни наред се стреми към това. Иска всички долари само за себе си. Е, решихте ли? Ще кимнете или не?

Тримата се спогледаха и после кимнаха едва забележимо. Точно такива бяха намеренията им предната вечер. Сега най-сетне можеха да приведат в изпълнение първоначалния си план.

— Какво има толкова да обсъждате? — извика Алдо. — Доведете ми тая проклета вещица!

Ласитър все още изчакваше. Предполагаше какво може да е казала тя на бандитите. А когато те кимнаха почти незабележимо, беше напълно сигурен, че знае всичко. Твърдо бе убеден, че се касаеше за живота на главатаря.

Тъкмо тримата с Роберта бяха направили няколко крачки, когато страшен, продължителен вик зад къщата проехтя пронизително в нощта. Бе странен звук, който постепенно заглъхваше като крясък на бързо отдалечаваща се, голяма хищна птица. Или нещо подобно. После отново се възцари тишина.

Ласитър позна гласа. Беше на Жак Уърк. А в посоката, откъдето дойде викът, се намираше кладенецът. Стана му ясно защо звукът се чу така особено. Сега най-вероятно мулатът лежеше неподвижно върху сандъка с долари, в безсъзнание или мъртъв. Зависеше от това, колко дълбока бе шахтата и как се бе ударил той.

Тримата бандити и Роберта замръзнаха на място. Тя си помисли същото като Ласитър и се усмихна доволна. Вече и Жак Уърк беше изключен от играта. Дори и да не се бе ранил при падането, не би могъл да се измъкне със собствени сили от кладенеца.

И Алдо позна гласа на мулата. Ледена тръпка премина по гърба му. Нервите му се опънаха до скъсване.

Със сигурност Ласитър пак беше измислил някой дяволски капан. Доколкото съдеше по вика, Жак Уърк бе изваден от строя, а може би и убит.

Алекс, Сам и Лео тръгнаха отново напред заедно с Роберта. Между дърветата се появи Алдо.

— Сега — просъска тя и в същия миг се хвърли настрани, за да не попадне в обсега на куршумите.

Тримата вдигнаха оръжията си и загърмяха като бесни. Главатарят отдавна вече бе залегнал плътно до земята. Изстрелите на бандитите прелетяха високо над него. Той се прицели в тях отдолу. Както винаги беше страшно бърз.

След три секунди всичко свърши. Сам, Алекс и Лео лежаха като покосени. Алдо повече не се интересуваше от тях. Той искаше Роберта, която бягаше назад към къщата.

— Спри или ще стрелям в крака ти! — извика главатарят, докато вадеше втория си „Колт“ от кобура, а другото оръжие захвърли небрежно встрани.

Вече беше само на крачка от сестра си. Протегна към нея лявата си ръка и върха на пръстите му докоснаха рамото й.

Алдо нададе победоносен вик.

— Най-сетне те пипнах, вещице!

На верандата се появи Ласитър, с уинчестъра си в ръце.

От този момент нататък не бе разменена нито една дума. Не се чу никаква ругатня, дори и псувня. И двамата изпразниха за част от секундата своите револвери.

Изведнъж Алдо застана като вкаменен. По гладкото му лице се изписа невероятно удивление. Краката му бавно се огънаха, падна настрани и най-накрая остана да лежи по гръб.

Ласитър се наведе над него.

— Бъди проклет! — изстена главатарят със сетни сили. — Да не би да си в съюз със сатаната?

— Все някога на всеки му идва часът. Не си ли спомняш вече, Алдо? Много подробно разговаряхме за това. Времето ти свърши.

Лицето на главатаря посивя.

— Никакви ли шансове нямам, Ласитър? Кажи ми честно!

Без да отговори, той само поклати глава.

— А къде е сандъкът с доларите? — прошепна умиращият едва-едва. — Кажи ми! Аз… те моля… за това!

— Зад къщата сред гъстия храсталак има стар кладенец. В него падна и Жак Уърк. Не вярвам вече някой да може да му помогне.

Алдо се изхили с разкривено от болка лице.

— Така е добре. Значи ние всички скоро ще се срещнем отново в ада. Бусард, мулатът и аз. Човече, сигурно ще бъде много приятно! Да се надявам, че Бусард няма веднага да ме намуши с вилата. Възможно е да е злопаметен, задето му светих маслото. Интересно ми е какво…

С тези думи на устата Алдо предаде богу дух. Той лежеше спокойно и тихо, а Ласитър затвори неподвижните му очи.

Роберта излезе от къщата. Отново беше облякла роклята си. Тя го прегърна. На него не му убягна, че по бузите й имаше сълзи.

— Трябва да ти призная нещо, Ласитър — прошепна дъщерята на Ели Хаген с треперещи устни. — И, моля те, не ми се сърди за това, което ще ти кажа сега. Не го искам повече тоя проклет сандък с долари. Ако питаш мен, можеш да го задържиш за себе си. Но смятам, че ще е най-добре, ако съобщим на шерифа. Сърдиш ли ми се?

Той я погали нежно по косата и каза меко:

— Да, и аз съм на същото мнение.

Отдавна не се бе чувствал така облекчен, както в тази минута. Сега повече нямаше да има нужда да води с нея фалшива игра.

Те заобиколиха къщата и отидоха при кладенеца.

— Жак Уърк! — извика Ласитър. — Жак Уърк…

Отговори му единствено ехото.