Джек Слейд
Ласитър и Доларовата вълчица (1)

1.

Викът отекна надалече в горещия въздух на каньона и ехото се предаде по стръмните, нажежени от слънцето скали. Беше зловещ звук, който разкъса знойната тишина на скалната пустош. Ласитър веднага обузда своя сив кон.

Той се ослуша да чуе други викове, но наоколо остана тихо.

Какво се бе случило там, отпред?

Не беше ли това нечий предсмъртен вик?

Едно поне Ласитър знаеше със сигурност. Касаеше се за жена, която се намираше в опасност — или се бе намирала. Може би тя отдавна вече не изпитваше никаква болка. Но Ласитър искаше да се увери с очите си. Той винаги помагаше на изпадналите в беда и се чувстваше отговорен за тях не само пред своята съвест, но това бе и една от задачите му на боец от легендарната Бригада Седем.

Слезе спокойно от седлото и поведе своя жилав, сив жребец в един от тесните странични каньони. След като разхлаби колана на седлото и извади мундщука на юздата, тръгна пеша.

Придвижваше се предпазливо. Постоянно спираше и се ослушваше.

Мъртва тишина цареше в каньона Уилоужакет. Колкото и напрегнато да се вслушваше, Ласитър не можеше да долови и най-малък шум.

Напредваше внимателно, използвайки всяко прикритие, което му се предлагаше. На дъното на каньона лежаха достатъчно масивни скални парчета, разпръснати сякаш от нечия гигантска ръка.

Изведнъж Ласитър замръзна на място. С притаен дъх се загледа напрегнато в една от многото пясъчни падини на каньона.

Съвсем ясно личаха следи от борба. Многобройни копита бяха разровили пясъка.

Изглеждаше така, сякаш няколко от ездачите бяха заобиколили един-единствен човек, бяха го съборили на земята и след това — влачили по пясъка. Вероятно жената, която бе издала онзи ужасяващ вик. Най-накрая ездачите се бяха разделили на две групи. По-голямата от тях бе препуснала на запад, а по-малката, заедно с пленницата, се бе оттеглила в съседния страничен каньон.

Ласитър прочете всичко това по многобройните следи като от някаква книга.

Той се приближи дебнешком до мястото на случката. Скоро откри и нещо друго.

Малката група, която се бе оттеглила оттук заедно с пленницата, беше яздила неподковани коне с относително малки копита. Това бяха типични отпечатъци от индиански мустанги. При по-голямата група очевидно се касаеше за коне с подкови — за коне на бели.

Ласитър кимна ядосано.

Полека-лека картината се оформяше.

Явно някакви бели негодници бяха изоставили тук своята пленница на няколко индианци. Друг отговор нямаше. Сега той вече знаеше и защо не бе чул още викове. Вероятно червенокожите се бяха промъкнали със своята жертва много навътре в този тесен и тъмен страничен каньон.

Ласитър се плъзна безшумно напред. Проходът между скалите се стесняваше все повече и повече. Лъхна го приятна хладина. От различни места по скалните стени капеше вода. Очевидно по-нататък се намираше един от многото тайни извори, известни в тази планинска област само на местните индианци. Тук живееха паути^[1], но в този случай можеше да се касае и за бойци от друго племе, отклонили се в чужда територия по време на своя ловен поход. Но които и да бяха те, Ласитър реши да ги открие и накаже.

По-нататък скалите отново се раздалечаваха. До ушите му достигна лек, гърлен смях.

— Трябва добре да си помислите — каза енергичен женски глас. — Ако се съюзите с мен срещу Алдо, ще ви дам много долари. А ти, вожде, можеш да ме считаш вече за своя жена. Искате ли да сключим договор, вожде Дълъг нос?

Отново прозвуча същият гърлен смях.

Ласитър се промъкна по-близо. Пред погледа му се разкри малка скална котловина, обляна в слънчеви лъчи, която всред тази пустош изглеждаше като някакъв райски кът. Имаше сенчести дървета, зелена трева, пъстри храсти и малко скално езеро, чиито води бяха така прозрачно чисти, че можеше да се види неговото дъно.

На брега му се бе свила млада жена. Видът й накара кръвта на Ласитър да закипи в жилите му.

Беше чисто гола, само по едни малки и фини ботуши за езда с високи токчета. Не приличаше на човек, спрямо когото индианците са приложили някакво насилие.

В този момент тя се изправи и се разкри с цялата си омайваща хубост. Дълга черна коса падаше върху раменете й и закриваше част от стегнатите й гърди. Високите токчета на ботушите правеха тялото й още по-стройно, каквото то и без друго си беше.

Въпреки опасната ситуация Ласитър усети силно туптене между бедрата си, което напразно се опитваше да овладее.

Каква прекрасна жена! Какво създание!

— Ти можеш да ме притежаваш, вожде Дълъг нос — изгука примамливо тя. — Само ти, съвсем сам. Отпрати своите бойци и ние двамата ще си прекараме чудесно. Ще изживееш голямо опиянение, ще видиш. Но искам да остана сама с теб.

Тримата бойци на вожда се намръщиха. Това, което ставаше тук, не им се нравеше. Дългия нос също забеляза недоволството им, но явно не искаше да разваля отношенията си с тях. Вероятно съществуваше споразумение, според което пленницата трябваше да принадлежи на всички.

Те бяха паути. Вождът започна тихо да ги убеждава. Гласът му звучеше заповеднически. Ако се съдеше по тона му, той се канеше да ги отпрати.

Във всеки случай голата жена така тълкуваше нещата и затова се усмихваше доволно. Но ако бе разбрала думите на вожда, не би се усмихвала по този начин.

На Ласитър обаче всичко му бе ясно. Той чу как Дългия нос каза:

— Няма да забравя нашата уговорка. Бялата жена ще принадлежи на всички нас. Но сега нека я оставим да повярва, че аз ще се съглася с нейното предложение. Оставете ни сами! Чакайте в каньона, докато ви извикам! В това време можете да теглите чоп кой ще бъде след мен.

— Но после тя няма да иска — отвърна кисело един от бойците. — Ще бъде разочарована.

Вождът се усмихна изкуствено.

— Аз ще я склоня — каза той. — Сега вървете, за да не се усъмни!

Дългия нос стана. Тримата бойци също се изправиха. Голата жена се усмихна с още по-голямо задоволство.

— Тръгвайте най-сетне! — каза вождът и те потеглиха с нежелание.

Ласитър се отдръпна в полумрака на разположените близо една до друга скали. След малко откри ниша, в която можеше да се скрие. Тя се намираше на трийсет метра от райската котловина.

Тримата бойци се приближиха. Те разговаряха възбудено по адрес на вожда и думите им не бяха никак добронамерени.

Ласитър изчака, докато преминат покрай нишата.

Индианците не забелязаха как той се измъкна от своето скривалище и като светкавица се нахвърли върху тях. Замахна бързо три пъти с цевта на револвера си, защото не искаше, а и не биваше, в никакъв случай да се стига до стрелба. Ласитър мразеше ненужното проливане на кръв. Затова веднага овърза тримата изпаднали в безсъзнание бойци с кожените им ремъци, от които носеха в голямо количество със себе си. Най-накрая им запуши устата с пъстрите кърпи, които бяха вързали на челата си. По-късно, като спомен от всичко това, щеше да им остане леко бучене в главата, и то само за няколко часа.

Сега вече Ласитър можеше съвсем спокойно да се погрижи и за вожда. При мисълта за това той несъзнателно се усмихна. Каква ли физиономия щеше да направи този стар, упорит пръч!

 

 

Дългия нос вече бе съблякъл кожените си гамаши и пъстрата басмена риза. Останал беше с плетените си мокасини и орловите пера, забодени в дългата му, смолиста коса. Бе гледка, която не можеше да не предизвика усмивка. Той разпери ръце и изпъна огромните си мускули.

— Дълъг нос силен вожд! — каза самохвално той. — Никой мъж не може победи Дълъг нос.

Голата жена съзря приближаващия се Ласитър. Очите й се разшириха. Но индианецът не забеляза нищо.

— Дълъг нос най-силен мъж от всички — продължи със самохвалството си той. — Ти ще се учудиш, Роберта, всички жени възхищават се от Дълъг нос. Ти също ще възхищаваш се.

Ласитър се приближи до него и леко го пипна по рамото. Вождът моментално се вцепени. Какво беше това? Действително ли някой го бе докоснал, или неговите превъзбудени сетива му бяха изиграли лош номер.

Ласитър отново го побутна с показалец, при което леко и весело се засмя.

— Имаш посещение, Дълъг нос — каза той. — Обърни се, обаче не се опитвай да вършиш глупости. Ти си гол и невъоръжен. Срещу мен нямаш никакви изгледи за успех.

Вождът бавно се обърна. По широкото му лице с дълъг, гърбав нос не личеше и следа от вълнение. Владееше се страшно добре.

— Откъде се взе? — попита гърлено той.

Ласитър посочи с палец зад рамото си.

— Откъдето дойдохте и вие, вожде.

— Тогава трябва да си срещнал бойците ми.

Ласитър кимна небрежно.

— Да, срещнах ги, вожде.

— Уби ли ги? — мрачно попита Дългия нос.

— Нищо сериозно не им се е случило, вожде.

— Какво направи с тях?

— Повалих ги на земята и ги завързах — сухо отговори Ласитър. — Ако бъдеш разумен, и на тебе също няма да сторя нищо лошо, големи вожде.

— Какво искаш?

— Бялата жена. Иначе нищо друго.

Лицето на вожда остана неподвижно. То не изразяваше нито отчаяние, нито яд. Дори за индианец той се владееше много добре.

— Ти биеш с мен за Роберта? — попита той, след като размисли известно време. — Или ти страхливец?

Ласитър хвърли уинчестъра си в тревата и разкопча кобура на револвера. За да спечели уважението на такъв горд индианец, най-добре бе да се съгласи да се бие с него.

Дългия нос нададе признателен и същевременно доволен вик и посегна към своите кожени, обшити с ресни, гамаши. Беше под достойнството му да се бие гол. Ласитър го изчака.

Голата жена следеше напрегнато приготовленията на двамата противници.

— Това може да свърши зле за теб, мистър — каза тя. — Защо се впускаш в тази идиотщина? И така би могъл да плениш този червен негодник. Защо е всичко това? Ако той неочаквано те повали на земята, ще изглеждаш много глупаво. А аз ще си остана за добро или за зло в ръцете на тази въшлива маймуна. Кой си ти всъщност?

— Ще ти обясня по-късно.

— Струва ми се, че си един сантиментален глупак, мистър.

Ласитър сви рамене.

— Може и така да е, Роберта.

Дългия нос клекна на брега на езерото и се освежи, като многократно потопи главата и рамената си в бистрата вода. Ласитър изчака търпеливо.

Дали бе успял да спечели уважението на този вожд? Ако неговият план успееше, шансът му да напредне в издирването си се увеличаваше значително. Ако изобщо имаше хора, способни да му помогнат, то това бяха индианците, които в тези планини бяха у дома си и познаваха всяко тайно кътче.

Вече дни наред Ласитър кръстосваше надлъж и нашир тази част от Колорадо. По поръчение на Бригада Седем трябваше да залови шефа на една банда, който се наричаше Бусард. Бусард — това име бе тясно свързано с много престъпления, извършени през последните години в тази част на страната. Никоя пратка с пари и никоя банка не бяха застраховани срещу него, а името му красеше стотици публични обяви за издирване на престъпници.

Естествено той бе търсен навсякъде от шерифи и съдия-изпълнители, но всички усилия досега бяха останали напразни. До този момент това не беше случай за Бригада Седем, а и не би се стигнало дотам, ако Бусард преди три седмици не бе прекалил при своето последно нападение.

Тогава той бе нападнал кола с правителствени пари. В обикновен файтон трябваше да бъде превозен от монетния двор в Денвър до Дуранго цял сандък, пълен с долари. Касаеше се за половин милион златни двадесетдоларови и сребърни десетдоларови монети. Беше пратка, държана в дълбока тайна и освен двамата файтонджии пътуваха още четири специални агенти, преоблечени като безобидни граждани.

Изглеждаше, че всичко ще протече гладко, а и недоверието на охраната отдавна бе приспано. До момента, когато на втория ден по обед те решиха да си починат на последната станция за смяна на коне преди Дуранго и да подменят още веднъж впряга.

Специалните агенти влязоха в сградата, за да се подкрепят с малко храна. Навън останаха само двамата файтонджии, за да изберат най-добрите коне.

Пред станцията всичко бе тихо и мирно. Дебелата жена на собственика пържеше сочни пържоли и специалните агенти решиха, че този път им се е паднала особено спокойна поръчка. Докато по някое време не забелязаха, че навън бе станало необичайно тихо. И когато излязоха, намериха само двама, изпаднали в безсъзнание, мъже: собственика на станцията Джеръми Уоткинс и втория файтонджия Джоузеф О’Хара.

Първият файтонджия, брадат мъж на име Рафаел Хуникът, бе изчезнал безследно. А с него и тежкият сандък, пълен със златни и сребърни долари.

За всички участници и до днес си оставаше загадка как бе успял да го стори. Явно е имал съучастници или е притежавал истинска меча сила.

Във файтона по-късно бе открита бележка, върху която имаше нарисувана голяма птица. А под тази рисунка стоеше само една-единствена дума: Бусард.

Разбира се, веднага бе организирана огромна акция за неговото издирване, но Бусард бе изчезнал безследно. Поради тази причина в акцията бе включена и Бригада Седем. Ласитър трябваше да ги преследва.

Дори и той досега не бе открил и най-малка следа. Само инстинктът му и неговите обективни наблюдения му подсказваха, че скривалището на Бусард може да се намира единствено в планината Монтесума. Защото именно тук имаше безброй първокласни местенца. А и той се надяваше, че все някога щеше да му се усмихне късметът.

Както сега, може би?

Ласитър добре познаваше хората. Отдавна бе усетил, че този вожд е ужасно горд мъж. Друг въпрос бе, че той държеше бяла жена като пленница и до този момент не се беше държал твърде почтено с нея. Но трябваше да му се признае и фактът, че нищо лошо досега не се бе случило с красивата Роберта, освен че индианците се бяха наслаждавали на нейната омайваща голота.

Дългия нос се приближи към Ласитър и спря на три крачки пред него.

— Готов ли си? Не, почакаш! Първо искам узнае твое име. Трябва си голям боец, иначе не имал кураж биеш се с велики вожд Дълъг нос.

Ласитър се усмихна.

— Казвам се Ласитър.

Индианецът кимна с достойнство.

— Добре, Ласитър! Тогава започваме!

Вождът нададе див, пронизващ до мозъка на костите вик и се нахвърли върху него със страшна сила, като още с първия удар искаше да го повали на земята. Ласитър изчака и в последния момент с елегантната ловкост на професионален бикоборец се плъзна встрани. Първата атака на вожда завърши неуспешно. Обаче с бързина, неочаквана за него, Дългия нос се понесе като вихър и нападна отново. Този път Ласитър не се помръдна и двамата си размениха първите удари. Вождът си нямаше и понятие от изкуството на бокса. Без никакво усилие Ласитър отблъскваше всички негови атаки и същевременно непрестанно му нанасяше болезнени, но не прекалено силни удари.

Несъмнено Дългия нос бе як, буен и храбър противник, но срещу Ласитър, който беше твърде добре обучен, нямаше никакви шансове. Понякога дори той се преструваше, че вождът го поставя в крайно затруднено положение. Всичко това за него не беше нещо повече от обикновена игра. Най-вече внимаваше да не би по някакъв начин да унижи ненужно Дългия нос.

Везните на победата видимо клоняха ту на едната, ту на другата страна. Роберта постоянно окуражаваше Ласитър с пронизителни викове. Подобно на двамата противници тя бе обхваната от силно напрежение. Тази борба беше точно по нейния вкус. При нормални обстоятелства тя дори би платила за нея.

Съвсем внезапно Дългия нос премина към ръкопашен бой. Боксът му беше дошъл до гуша. Вождът бе разбрал, че в това изкуство белият човек далеч го превъзхожда. Но сега щеше да му го върне тъпкано. Повечето червенокожи бяха превъзходни борци. Още като малки момчета те организираха състезания по борба.

Дългия нос беше ловък като змиорка. Този индианец просто не можеше да бъде хванат. Въпреки това Ласитър не гледаше сериозно на нещата. В края на краищата, това не бе борба на живот и смърт. Той бе сигурен, че вождът ще го уважава дори и като победен.

Борбата продължаваше с превес ту за единия, ту за другия. Веднъж Ласитър беше отдолу, друг път вождът, който се бореше с яростна ожесточеност. Дългия нос бе честен борец, това не можеше да не му се признае. Не си позволяваше никакъв подъл трик, изоставил беше даже и ритниците. В един момент накара противника си здравата да се поизпоти. Сега Ласитър за първи път усети огромната му сила.

Дългия нос нададе див, триумфален вик. Ласитър почувства, че не му достига въздух и се отпусна безпомощно. Изглеждаше много отпаднал. Вождът разхлаби съвсем леко захватката си. И точно в този момент Ласитър направи странично полукълбо, преви гръб и рязко се изправи като току-що обязден бронко^[2]. С яростен рев Дългия нос полетя над него, приземи се по гръб и остана да лежи замаян. Сега вождът имаше много изтощен вид. Неговата ожесточена атака му бе коствала последните запаси от сила. Той остана проснат на земята, изпънал настрани ръце и крака. Широко ухилен, Дългия нос погледна нагоре към Ласитър.

— Аз не най-силен мъж от всички — призна с готовност той. — Ти по-добър от мен.

— Ти не беше по-лош от мен. Аз просто имах повече късмет, Дълъг нос. Съгласен ли си да сключим мир? Двамата заедно ще бъдем непобедими.

Вождът се изправи. Преди да му отговори, потъна в дълбок, мълчалив размисъл. Ласитър отдавна бе забелязал, че той е хитра лисица. И тъкмо такъв човек му трябваше за партньор. Дългия нос вероятно можеше да му помогне при по-нататъшното издирване на Бусард.

— Срещу кого искаш да се биеш? — попита вождът. — В тези планини ти си чужденец. Тук не можеш да имаш врагове. Ще ми обясниш ли какво значи всичко това?

Ласитър хвърли бърз поглед към Роберта. Лицето й бе напрегнато.

— Искаш ли да бъдем партньори или не, Дълъг нос? — попита рязко той. — Ако си съгласен, ще ти обясня всичко по-късно. Това е тайна, която не мога да ти открия веднага. Дай ми думата си и можеш да отидеш да освободиш бойците си.

Индианецът отново се замисли известно време.

— Добре — каза най-накрая той. — И наистина ще бъдем партньори? Това мъжка дума ли е?

Ласитър кимна тържествено.

— Точно толкова, колкото и твоята, вожде.

Тогава Дългия нос се изправи и протегна ръка. Последва дълго ръкостискане, при което вождът най-малко двадесет пъти разтърси ръката си нагоре-надолу. Естествено Ласитър също трябваше да извърши този тържествен жест. Сега вече съюзът беше сключен.

— Ще отида при моите бойци — каза Дългия нос — и ще им обясня всичко. Няма никак да ми е лесно.

Беше странно наистина. Когато вождът бе вътрешно спокоен, говореше безупречен английски, но когато беше развълнуван, думите валяха една през друга и езикът му ставаше необичайно пищен.

— Ти си вождът — каза Ласитър. — Нима твоите бойци не изпитват почитание и страх пред теб?

Дългия нос се усмихна доволен и бързо се отдалечи.

Роберта все още не бе прикрила възбуждащата си голота.

— Защо те плениха? — попита Ласитър. — Любопитен съм да узная историята ти.

— А ако не искам да ти я разкажа? — отвърна нахакано тя.

Той се усмихна подигравателно.

— Не забравяй, че мога да те оставя на паутите, сладурче.

— Няма да го направиш.

— Защо пък не?

— Защото, ако не се лъжа, си човек на закона.

— Как отгатна това?

— И търсиш точно определен човек — продължи уверено тя. — Няма смисъл да ме заблуждаваш, Ласитър. Тук вече идваха такива като теб. Обаче никой не постигна и капка успех. Няма смисъл да си правиш илюзии.

— И кого търся според теб?

— Човекът, когото наричат Бусард — каза тя. — По следите му са всички шерифи от Колорадо. Хей, а може би и на теб ти се ще да докопаш наградата, обявена за неговата глава?

Той повдигна рамене.

— Възможно е. Знаеш ли нещо за Бусард?

— Никой не знае кой е този ужасен човек, Ласитър. А и не вярвам на някого да провърви и да разкрие тази тайна. С нищо повече не мога да ти помогна.

— Значи не искаш да ми разкажеш как си попаднала в ръцете на индианците.

— Ще ти открия всичко само при едно условие.

— И какво е то?

— Нуждая се от помощ.

— И ти ме считаш за подходящия човек?

— За единствения подходящия.

— Каква чест — каза сухо Ласитър. — И какво ще спечеля от това?

— Цяла купчина звънтящи долари.

Той наостри слух, но с нищо не се издаде. Звънтящи долари, бе казала тя. Не беше задължително да са монети, но ако бяха?

— Една купчина е много неопределено количество — каза Ласитър. — Не искаш ли да назовеш точна сума?

— Да речем двадесет хиляди — отговори мигновено тя. — Естествено, само в случай на успех. Искам да ми помогнеш да си върна парите, които ми отнеха.

— И кой ти ги отне?

— Същият негодник, който ме продаде на индианците — просъска злобно тя. — Моят доведен брат Алдо. Той е най-проклетият мерзавец, яздил някога из Запада. Още сега мога да ти кажа, че е много опасен. Ако се съгласиш с моето предложение, смятай, че с единия крак си вече в гроба. Разказвам ти всичко това, защото искам от самото начало да бъда честна с теб. Вероятно Алдо ще бъде най-деликатната работа, за която някога си се захващал. Надявам се, че достатъчно добре те предупредих. Няма да ти се сърдя, ако ми откажеш. Трябва сам да решиш!

— Общо за колко пари става въпрос?

— За цял пълен сандък. Все още не съм имала възможност да ги преброя, но съм сигурна, че са доста. Моят баща ми ги завеща. На смъртното си ложе той ми каза за скривалището. Касае се за спестяванията на цял един човешки живот. Татко премисляше по три пъти, преди да похарчи всеки долар. Не знаех, че е спестил толкова много. Това винаги е била неговата голяма тайна. Освен това ми е разказвал, че преди двадесет години му провървяло като златотърсач. Господи, само какъв лукс е можел да си позволи! Но той беше доволен и с нашето малко ранчо, което притежаваме. Към него принадлежи още една прерийна кръчма и една станция за смяна на коне долу, до река Елма. Имах намерение да продам всичко и да се преселя в Калифорния. Там щях да водя разкошен живот, но сега всичките ми мечти се стопиха безследно. Моят проклет доведен брат ми развали сметките.

— Защо те продаде на индианците? Колко му дадоха за теб?

Роберта поклати глава.

— Нищо. Това бе взаимна сделка. Дългия нос обеща на Алдо, че ще може да се движи безпрепятствено в територията му. Най-напред си мислех, че брат ми иска да ме остави на индианците, за да ме убият. Но все пак той изпитва някакви угризения на съвестта. Алдо смята, че при паутите ще бъда на по-сигурно място дори от затвор.

— Действително интересна история — каза Ласитър. — Като се замисля, наистина си заслужава да приема предложението ти. За главата на Бусард са обявени всичко на всичко десет хиляди долара, а ти ми предлагаш двойно. Ще бъда глупак, ако не сключа сделка с теб — той й подаде ръка. — Уредено. Аз съм подходящият мъж.

Роберта стисна силно ръката му.

— Надявам се, че не ти е само за парите, Ласитър — каза тя и се усмихна примамливо.

— Защо?

— Много просто — защото ми харесваш. Това е всичко.

Той я придърпа решително към себе си, прегърна я здраво и целуна устните й. Бе дълга целувка, пълна с гореща страст, която накара кръвта му да закипи още по-силно. Би обладал Роберта още сега, но трябваше да се съобразява с индианците, които можеха да се появят всеки момент. А и не искаше ненужно да я ядосва. Ласитър вътрешно ликуваше.

Какъв страшен късмет! С един удар бе разкрита загадката около обвития с тайнство Бусард и местонахождението на задигнатите долари. Сега най-важното бе да се измъкне плячката от ръцете на бандитите.

— Баща ти от естествена смърт ли почина? — попита той, след като нежно се отдели от нея. — Или бе нещастен случай?

— Куршум от засада — отговори Роберта. — Мисля си, че… Не, всъщност зная със сигурност кой го уби.

— Имаш предвид доведения си брат Алдо?

— Да, никой друг.

— Защо според теб е направил това?

— Допускам, че е разкрил тайната на баща ми и е предположил, че той ще завещае всичко на мен.

— Ами ако баща ти не бе успял непосредствено преди смъртта си да ти разкаже всичко?

— Имаше и писмено завещание, в което бе точно посочено, че ме определя за своя единствена наследница. Нотариусът от Дуранго ми го предаде след погребението.

— А Алдо нищо ли не получи?

— Получи десет хиляди долара. Татко никога не го призна за свой истински син. Винаги го наричаше проклето копеле. В неговите очи Алдо си остана младежко прегрешение, за което съжаляваше до края на живота си. Някога е имал любовна връзка с индианка. Един ден тя му открила, че чака от него дете. И когато родила момчето, една нощ го оставила на верандата на нашата къща в ранчото. Майка ми нямала и капка представа на кого е бебето, но го взела и отгледала като свое собствено дете. Тя никога и не узнала тайната. Обаче Алдо я знаеше от своята истинска майка, индианката, и изнудваше баща ми. Той стана безделник. Не го биваше за нищо свястно. Много рядко можеше да се види в ранчото. А сега окончателно е тръгнал по лошия път. Станал е бандит и е събрал около себе си дива орда.

— Какво възнамеряваш да правиш?

— Да си върна сандъка с доларите — каза решително тя. — Дългия нос ще ни заведе до скривалището му.

— За тази услуга той ще поиска отплата — отговори Ласитър и измери с многозначителен поглед голото й тяло. — Разбираш ме какво имам предвид?

Тя кимна гневно.

— Бих пожертвала всичко, само да можех да накарам това копеле да падне на колене пред мен.

— Любопитен съм дали изобщо Дългия нос ще предприеме нещо срещу Алдо — каза замислено той. — Все пак двамата са сключили споразумение. А доколкото познавам вожда, той е мъж, който държи на думата си.

— Но той сключи и с теб съюз, Ласитър?

— Да, но аз още не съм му казал, че този съюз вече е насочен против Алдо. Допреди малко дори аз самият не го знаех. Досега бях само по следите на Бусард, за което сигурно е предполагал и Дългия нос. Доста сложна ситуация, нали?

— Ще видим, Ласитър — каза невъзмутимо Роберта. — Притежавам доста добри способности да убеждавам хората.

Докато изричаше това, тя плъзна суетна усмивка по греховно красивото си тяло.

— Не искаш ли да си наметнеш нещо? — попита Ласитър.

— Да не би да се страхуваш, че ще настина? — отвърна наперено тя. — Между впрочем нямам нищичко, което да облека. Алдо прибра със себе си всичките ми дрехи. По този начин искаше допълнително да ме унижи. Нима не ми вярваш какво чудовище е той?

— Напротив, вярвам ти на всяка дума.

Ласитър се питаше каква ли роля всъщност играеше Роберта. Наистина ли вярваше на историята със спестяванията на своя баща? Вероятно знаеше за другото му лице и бе измислила тази история само за да го заблуди. Не изключваше и възможността тя и Алдо да са принадлежали към бандата на Бусард и сега, след неговата смърт, да са се спречкали заради плячката. Естествено Роберта можеше и да е напълно невинна и действително да няма капка понятие от всичко това.

Във всеки случай тя не беше дете, което буди съжаление. Роберта се справяше отлично с живота и в най-трудните му ситуации. Току-що бе доказала това, като внесе разкол между вожда и неговите бойци. Тя напомняше на Ласитър войнствена вълчица.

„Доларова вълчица — помисли си той. — Да, това би било най-подходящото название за очарователното диво създание.“

Ласитър беше сигурен, че с нея щеше да изживее още много горещи мигове.