Джек Слейд
Ласитър и Доларовата вълчица (2)

2.

Алдо Хаген препускаше с бандата си, всичко осем мъже, в котловината, която им служеше за скривалище. За него бе важно да държи около себе си колкото е възможно по-малка група разбойници. Така човек не губеше бързо поглед върху нещата и със сигурност можеше да разчита на всеки един поотделно.

До Алдо яздеше Жак Уърк, мулатът. Той беше широкоплещест, мускулест мъж с приветливо лице. Обичаше често да се смее, затова никой не можеше и да предположи, че бе най-жестокият от всички в тази дива орда. Усмивката му ставаше още по-мила в момента, когато забиваше в сърцето на противника си дългото острие на своя двуостър нож.

Сега обаче никак не му бе до смях. Неговото лице беше мрачно и необщително. Изпаднал бе в дива ярост, откакто преди три часа се бяха разделили с индианците. Гневът му, потискан през цялото време само с цената на големи усилия, беше насочен срещу шефа.

Алдо знаеше какво става с най-добрия му човек. Нямаше да бъде никак лесно да го накара отново да мисли за по-приятни неща, но се надяваше, че ще се справи и с това.

От една от дървените къщи с грубо дялани греди излязоха четири момичета, които ги гледаха, изпълнени с очакване. Бяха много симпатични. Ала една от тях бе толкова красива, че с хубостта си засенчваше останалите три. Всички от бандата бяха луди по нея, но едва ли някой някога би се осмелил да й посегне. Ромина принадлежеше само на главатаря. Никой друг нямаше какво да търси при нея.

Тя стоеше там, изправена като богиня. Нейните дълги руси коси падаха свободно по голите й рамене и на слънчевата светлина блестяха като узряло жито. Ромина носеше само една съвсем тънка рокля, под която ясно се очертаваха сочните форми на тялото й.

Тя се затича към Алдо и силно го прегърна.

— Как беше, скъпи? Успяхте ли?

Смеейки се, той посочи към тежко натовареното муле, което един от бандитите държеше за дълга юзда.

— Успяхме — каза гордо Алдо. — Най-накрая имаме пари, Ромина. Но ще потърпим още малко, преди да започнем да се наслаждаваме на това богатство. Ще трябва постепенно да обменим монетите в банкноти. Ако плащаме само с десетдоларови и двадесетдоларови парчета, някои хора веднага биха се усъмнили.

— Разбирам — усмихна се тя. — Но природената ти сестра сигурно не е била съгласна с това. Разкри ли й за какви пари става дума?

Ухилен, той поклати глава.

— Не, не съм. Тя все още няма и капка представа що за двойствен живот е водил добричкият й татко Еди. Роберта продължава да вярва, че се касае за честни спестявания и че това наследство й се пада по законно право. И за да не разкаже на някого за този сандък, взех предпазни мерки. Оставих я на сигурно място.

— Ти си я…

— Не — ухили се той. — Все пак става дума за моята мила сестричка, макар и природена. Измислих нещо по-добро. Смятам, че беше умен ход от моя страна.

— Какво направи с нея?

— Подари я на червенокожите — обади се ядно отзад мулатът. — Изостави я на проклетите, мръсни, въшливи паути.

— И за отплата Дългия нос ще ни позволи да живеем свободно в неговата територия — каза успокоително Алдо. — За кой път ще трябва да ти обяснявам всичко това, Жак? Наистина ли не разбираш? С вожда сключих крайно изгодна сделка.

— Червените задници и така щяха да ни оставят на мира — изръмжа мулатът. — Да се надяваме, че не си оплескал нещо, Алдо. Не се ли замисли, че Роберта може да насъска Дългия нос срещу тебе? И какво ще правиш тогава, а?

Хаген го наблюдаваше спокоен.

— Разбирам защо си толкова вбесен, Жак — каза настойчиво той. — През цялото време си правеше тайни сметки, че ще получиш сестра ми. Ала междувременно някои неща се измениха. Вождът недвусмислено ни даде да разберем, че трябва да му предложим примирие. Това ти е пределно ясно, както и на мен, нали?

— Но ти ми бе обещал нещо, Алдо! — мрачно изръмжа Жак Уърк. — Бях се настроил за всичко.

След като оставиха Роберта на индианците, двамата мъже бяха говорили подробно за това. Сега старият спор пламна с нова сила и, изглежда, ставаше все по-лют.

Алдо отдавна бе наясно със ситуацията. Знаеше колко опасен и непредсказуем може да бъде мулатът, когато се разгневи. За тези неща той си беше мислил по пътя.

Имаше само още една възможност да укроти Жак Уърк.

— Ромина — каза той.

Лек, заповеднически знак с ръка и тя разбра. Беше й напълно ясно, че няма никакъв смисъл да противоречи. Каквото Алдо наредеше, трябваше да се направи.

А когато посегнеше към своя опасен камшик, не би се спрял дори пред нея, въпреки че Ромина му беше фаворитката и тук, в лагера, притежаваше някои специални права.

Тя нямаше ни най-малко желание да спи с мулата, обаче бе твърде умна, за да покаже недоволството си. Дори се усмихна.

— За теб, Алдо — прошепна Ромина. — Само за теб.

След това се обърна, тръгна към Жак Уърк и изпълнена с очакване, спря непосредствено до него.

— Искаш ли да тръгваме? — попита тя делово, като продължаваше да се усмихва. — Или не искаш?

Мулатът я сграбчи с две ръце и я придърпа силно към себе си. Очите му блестяха. Изведнъж лицето му отново се озари от приятна усмивка.

— Окей, Алдо — каза той. — Вече всичко е наред. Но какво ще правиш ти сега?

— Имам да уреждам още някои неща — отвърна главатарят. — Занапред ще трябва да се грижа за ранчото, за прерийната кръчма и за станцията за смяна на коне. А най-вече ще трябва поне за пред хората да бъда загрижен и за изчезналата си сестра. Важно е да се появя сега пред тях, за да ме видят.

— Действително това е крайно наложително — съгласи се с готовност Жак Уърк. — Кога ще тръгнеш?

— Щом като скрия на сигурно място сандъка.

— И къде ще го скриеш?

— Мисля си за една от пещерите отсреща, на западния склон. Най-подходяща е тази зад водопада.

— Добра идея. Трябва ли и аз да дойда?

— Не е нужно, Жак. Сега по-добре истински се позабавлявай с Ромина. Заслужи го.

— Докога, Алдо?

— За това ще поговорим пак — отвърна уклончиво главатарят. — Може би ще я задържиш завинаги.

Ромина несъзнателно притаи дъх. Усети как пребледнява. Леденостудена тръпка премина по гърба й.

Сериозно ли говореше всичко това? Наистина ли искаше да я изостави на този брутален мулат, както изостави сестра си на индианците?

— Алдо! — извика тя. — Това ли е верността ти?

— Затваряй си устата! — сопна се той. — Щом така искам, така и ще стане. Да не чувам никакви възражения!

В този момент посегна към късата дръжка на плетения си камшик, който носеше винаги навит на колана.

Ромина сведе поглед. Обхвана я панически страх.

— Да, Алдо — прошепна тя. — Ще се подчиня.

Той се ухили доволен.

— Е, хайде! Защо не още сега?

Мулатът я сграбчи с усмивка.

— Няма нищо страшно! Ще свикнеш с мен.

Останала без капка сила, тя се остави Жак да я заведе до дървената къща, която досега бе обитавала съвсем сама с Алдо. В този момент Ромина разбра истинския му характер. Колко наивна и глупава бе през цялото време! Тя действително си мислеше, че ще го задържи при себе си. А той сега я прехвърляше на мулата, сякаш е кон, който можеш да дадеш под наем или дори да продадеш. За нея това бе ужасна мисъл.

В колибата Жак Уърк я блъсна върху леглото.

— Събличай се! — заповяда той. — И не се опитвай да играеш номера! Сега ми принадлежиш и мога да правя с теб каквото си искам. Така че по-добре се подчинявай!

— Алдо е негодник! — прошепна тя. — Не бива да се учудваш, ако някой ден те предаде по същия начин, Жак.

— Няма да посмее! — рече ухилен мулатът. — Аз съм най-добрият му човек. Не може да се откаже от мен. Той знае, че ще го наръгам с ножа, ако забележа, че иска да ме измами. Да ти кажа ли защо те подари на мен? Искам да знаеш, лейди. Защото се страхуваше от гнева ми. Алдо ми беше обещал сестра си, обаче не удържа на думата си. И трябваше непременно да поправи грешката си. Но аз съм крайно доволен и от това. Харесваш ми поне толкова, колкото и Роберта, а може би и мъничко повече. Събличай се най-накрая, за да мога да направя сравнението!

Ромина махна тънката рокля и с готовност се изпъна на леглото.

Отвън проникна смехът на Алдо. Той бе наистина проклет, безскрупулен негодник.

Жак Уърк съблече дрехите си. Бавно се приближи към леглото и се наведе над русата жена. Здравите му бели зъби блестяха на тъмнокожото лице. Ромина трепна изплашена, когато погледна бедрата му. Никога не бе го виждала гол, но понякога си беше представяла, че членът му е ужасно голям. И въпреки това не бе вярвала, че може да има нещо толкова огромно.

Той я прегърна и я намести удобно на леглото. Ромина въздъхна примирено и затвори очи.

Тя извика, когато мулатът бавно проникна в нея. Болката не трая дълго, а отстъпи място на неописуема възбуда, каквато не бе изпитвала до този момент в живота си.

— О, Жак! — изстена тя. — Жак, Жак! Прекрасно е с теб! Страшно бих искала да ме задържиш завинаги. Скъпи, скъпи Жак!

Ромина обгърна с две ръце мускулестия му врат. Чувствените й устни страстно се впиха в неговите. Върхът на езика й ловко се движеше в устата му.

— Ще те задържа — прошепна пламенно той. — Обещавам ти! Алдо няма да може да промени нищо.

Това бяха точно думите, които тя искаше да чуе. Отсега нататък Ромина все по-здраво щеше да го оковава в невидимите си вериги. Постепенно щеше да го направи свой съюзник. И същевременно свой послушен роб в любовта. Сигурна бе, че ще успее. Оръжията на жената вече бяха извършили истински чудеса.

И когато Жак й бъде изцяло в ръцете, щеше да настъпи часът на отмъщението. Отмъщението срещу Алдо. За това, което й причини, той ще трябва скъпо да плати. С всичко, което има. Със своя живот.

Такава бе страшната й клетва.

— Какво ще направиш, ако Алдо поиска да се върна при него? — прошепна тя.

Жак се ухили презрително.

— Ще му кажа, че искам да те задържа.

— Но той ще те убие.

— Няма да посмее.

— С револвера е бърз като светкавица, Жак.

— Аз съм по-бърз от него с ножа си — изръмжа мулатът. — Но за какво всъщност говорим? Алдо доброволно ще те остави на мен. Няма да има друг избор, ако го помоля за това.

Тя усети, че е отишла твърде далече. Сега непременно трябваше да направи ход назад.

— Да, имаш право, Жак — каза Ромина тихо. — Алдо те цени страшно много, за да може да ти откаже нещо.

— Да, така е.

Навън се разнесе тропот от копита. На едно от малките прозорчета се появи лицето на главатаря.

— Хей, вие двамата, продължавайте да се забавлявате! — извика, хилейки се той. — Тръгвам за Дуранго. Вдругиден ще ме видите отново.

И пришпори нататък.

В сърцето на Ромина гореше жаждата за отмъщение.